към нас се насочват телевизионните камери. Може ли още веднъж да се върнете и да излезете наведнъж… Може ли Робева сан да излезе напред? Може ли още веднъж Робева сан… Така ще бъде до края. До обратното вмъкване в този ръкав телевизионните камери ще са постоянен спътник на нашата група. Само че оттук нататък без никаква режисура. Тихо, кротко — свикваме с тях като с тиктакането на часовник…
Първото нещо, с което се сблъскваме, щом навлизаме в улиците на Токио, е една безкрайна върволица от хора. Със зелени, сини, червени, кафяви шапки. Цветът на шапките им определя принадлежността към различните профсъюзи. Тази безкрайна колона пресичаме на няколко пъти с голямо чакане. Принудени сме да стоим и да наблюдаваме демонстрацията. Вървят тихо, сериозно, от време на време някой извиква няколко думи — другите отговарят с дружно „Хай“. След две-три минути всичко се повтаря отново. Не им лк пречи някой? Не. Полицията дори ги охранява. Какво искат демонстрантите? Да няма война. Искат да живеят в мир. Толкова малко и толкова много. Дали някой ще чуе тези протести? Може ли натискът на това „хай“ да се сравни с натиска на Рейгъновата администрация? И все пак сигурно все нещо се чува.
Казвам — какъв късмет, да пристигнем и веднага да попаднем на демонстрация. Една българка, която е дошла заедно с другите да ни посрещне на летището, ни обяснява, че не е никакъв особен късмет. Това може често да се види.
Успяваме все пак да си пробием път до хотела. Останали са ни петнайсет минути да се настаним в стаите. Трябва много да бързаме, защото след читирийсет минути е срещата на българския отбор с ръководството на Японската национална телевизия. Предвидено е, че потокът от демонстранти продължава и още дълго ще си тече. Предвидено е всичко, за да бъдем точно на уреченото място в уречения час.
Нашите домакини са силно развълнувани от приема, който ни устройват. Присъствува господин Кубаяши — шефът на Японската национална телевизия, който се появява рядко.
Каквото има да се урежда — уреждат го заместниците му. Господин Кубаяши присъствува само в особено тържествени случаи. Нещо повече. Сега не само присъствува, но и ръководи лично срещата. Казва, че японската телевизия предавала всичко от първите олимпийски игри за художествената гимнастика и още тогава изразила своето съжаление, че на тях не присъствуват най-силните гимнастички, съжаление, че ги няма българките, но ето ги сега тук и японската телевизия ще даде възможност на своите зрители да видят най-красивото в този спорт.
Ние също сме трогнати, въпреки че не можем да си дадем точна сметка за размерите на честта, която ни се оказва с присъстзнето на господин Кубаяши. Посочват ни през прозореца градината на българските рози. Точно така е записано. Намираме се на осмия етаж, където обикновено заседава дирекционният съвет и се посрещат знатни гости. Чувам, че момичетата си обещават следващия път, когато дойдат, да донесат корени от бели рози. Всяка по един, за да стане по-богата градината на осмия етаж на Националната японска телевизия. Да се знае, че това кътче е от българския отбор по художествена гимнастика. Дали ще го запомнят? Нямаме навика да записваме обещанията си, така както правят японците. Всичко е порив, който трае, докато… трае. А може би все пак някоя ще си спомни. Забравила съм след това да ги питам дали са занесли. Все се сещам, когато не са край мене.
Още не сме видели Токио, а вече потегляме към Сендай. Нищо, в Токио ще се върнем отново. Сега сме тръгнали към един рядко красив град, който ще чествува своята 95-годишнина и програмата на гимнастичките ще бъде перлата на този празник, както ни уверяват.
Пътуваме към гарата с автобус. Трафикът ни изправя до друг автобус, пълен с младежи, изглежда, тръгнали на екскурзия. Едно от момичетата явно познава нашия отбор, усмихва се, подскача, маха с ръка. Нашите момичета отговарят и всички от отсрещния автобус се сипват на прозореца и приветствуват бурно българския отбор. Разминават се два автобуса и едно толкова радушно приветствие оставя отпечатък върху настроението през целия ден.
Пътуваме с влак за Сендай. Носим се с такава шеметна скорост в тази теснотия, в която сградите са се наврели на сантиметри от железопътната линия (или поне така изглеждат), и понякога ни се струва, че ще връхлетим на някоя от тях. В странно съжителство тук са небостъргачи и малки къщички, красиви сгради до грозни складове, пищни градини на покривите на луксозни хотели и някоя малка саксийка, която се подава от прихлупен прозорец. Саксийка в отчаяна борба за съществуване в този гигантски град, който няма свършване. Пътуваме по-дълго в Токио, отколкото извън него.
На път за Сендай Мори започва да ми разказва нещо от историята на този град, когато е бил още село. Известен е с това, че тук преди триста години за пръв път повели жестока борба срещу наследственото право на самураите. Тринайсет години страшна война. Може би щели да победят и тогава да започне новата история на Япония, но се намесил императорът и енергично защитил правата на самураите…
Започна Мори и веднага след това без никакъв преход мина на друга тема. „Не очаквах Ватанабе Моринари така бързо да заговори за самураите — каза Нешка. — Интересно дали ще продължи.“ Продължи след няколко дни…
Ватакабе Моринари и Комикс Фумото следваха в София. Виждах ги често в залата на Нешка, защото си бяха избрали специалност художествена гимнастика. Сега бяха преводачи на нашата група и искаха колкото може повече да видим, колкото може повече да разберем за тяхната родина. Мори и Куми — едно момче и едно момиче, които сега, в собствената си страна, изглеждаха толкова различни.
Първото нещо, което привлича вниманието в спортната зала, е специалното място, отделено за инвалидните колички. Нг съм попитала нищо. Само стоях и гледах колко много млади хора, които не могат да се движат сами, са дошли да видят най-силните гимнастички. Колко силно е това любопитство, тази жажда за живот, за общуване. Не съм попитала нищо, но Мори каза само една дума, която обясняваше всичко. Хирошима. По-късно във всички градове щях да виждам този специален кът за инвалидни колички. Щях да виждам тези млади хора, дошли на белия свят много след престъплението и обречени да носят последиците му цял живот.
Хората в Сендай, както по-късно и хората в Токио, Киото, Миазаки, приветствуваха бурно всяко изпълнение на българските момичета, поощряваха изпълненията на японки и китайки, радваха се на този така бързо напредващ млад спорт.
Аплодисментите бяха отдавна отзвучали, а момичетата седяха в съблекалнята, полузаспали от умора. Защо не тръгваме? Да не би да е закъснял автобусът?
Автобусът отдавна е пред залата. Трябва да изчакаме да се източат хората. Иначе е невъзможно да се мине. И когато след дълго чакане казват, че можем да тръгваме, няколкото крачки между залата и автобуса минаваме в плътен коридор от полицаи. Предупреждават момичетата никоя да не си подава ръката, защото после не може да си я прибере. И въпреки това не издържат. Докосват ту едно, ту друго от тези разплакани от възторг деца, които надават някакви невероятни писъци. Такава екзалтация не бях виждала. На каква възраст японците стават сдържани, непроницаеми и стават ли наистина такива?
Тръгваме и автобусът се движи трудно между тази гора от протегнати ръце. Тръгваме и след нас тичат деца — кое докъдето може, следват ни с велосипеди, с коли, надуват клаксоните, за да приветствуват българските гимнастички колкото може по-шумно. В хотела вече чакат други групи, изпреварили автобуса, и отново овации.
Защо никога не са ми разказвали за това изпращане, което се повтаря във всеки град? Защо никога не са ми казвали за тази дълга обсада, която правят най-ревностните почитатели на художествената гимнастика във всяка зала на Япония, в която попадат. Толкова ли са свикнали със славата, та вече не ги впечатлява, или си мислят, че никой няма да им повярва. То наистина не може да се разкаже — трябва да се изживее. И все пак защо никога не са споменали за тези разплакани деца…
Тръгваме за Мацушима. Казват ни, че в Япония има три най-хубави места, и сега отиваме към първото. Второто е Амано Хашиатате, близо до Киото. Третото — Цукошима, близо до Хирошима.
В Киото ще отидем. В Хирошима може би някога. Не сега. Още не. По-късно щяхме да видим най- хубавото от всички най-хубави японски места — Миазаки.
Маци са необикновено жилави, устойчиви и на бури, и на студ, и на земетресения дървета. Нещо средно между бор, ела, смърч и още нещо, което не познаваме. Шима означава остров. Така че тръгнали сме към островите на дървото маци. Не може да има по-точно название. Всичко наоколо е покрито с тях. Дървото расте в скалите, провира се през невероятно тесни процепи, расте върху всичко, което не е вода. Двеста и шейсет са островите тук. Минаваме бавно покрай тях с един параход дракон.
Господин Цурута пита Робева ще позволи ли пътуването да стане още по-приятно, като почерпи момичетата със сладолед.
