наситени с риск, трудност, динамика…
Пътуваме хиляди километри и виждаме приказно красиви планини, приказно красиви долини. И гъсто- гъсто залесени, но никъде нито едно плодно дръвче. Едва накрая, в Миазаки, в едно малко дворче узряла мандаринка, която напук на всички „забрани“ ще се скърши от плод. Питам откъде са в магазините ябълките, крушите, гроздето, когато по пътя ни следа от овощна градина, ни следа от лозе. Казват — плодовете, зеленчуците са по селата. Но ние не минахме ли и покрай села? Е да, но това е пътят. Край него винаги трябва да е красиво. Има ли нещо по-красиво от една ябълка, отрупана с червени плодове, до нея жълта круша, до нея кафява мушмула, зелена смокиня? Да, но невинаги е октомври, когато природата е натежала от плод. Идват и зими — тогава клоните са голи и грозни, а дървото маци винаги е зелено, красиво се разстила по пътя по всяко време. Нивата е за полза, а градината — за красота. Затова в парковете има и водопади, и камъни, и поточета, и всякакви цветя да радват окото.
Покрай пътищата, а и навътре в градовете виждаме червени, сини, зелени, оранжеви покриви, боядисани, лакирани. В първия момент шокират, но ако се разходиш по здрач в един такъв град, ти се струва, че си попаднал на друга планета.
— Струва ми се — казва Мори, — че ти искаш за десет дни да разбереш всичко, което е Япония. Трудно е и за хиляда, и за десет пъти по хиляда, ако не си се родил японец. И все пак нищо не може да разбере за Япония човек, ако не знае за Диомо Сакамото. Най-големият японец. Самурай повече от всички самураи. Но той е казал — край на самураите. Диомо се е борил против закрепостяването на японеца. До времето на — Диомо японецът си стои вкъщи и никой не идва на острова му. Чужденците са нежелани. Япония е една затворена страна. Какво е искал Диомо? Да се отворят границите, да бъде родината му част от света, да отидат японците по всички краища на света, да вземат, което е най-хубавото от този свят, да се учат и да пренесат наученото тук. Да идват и чужденците в Япония, да видят и което им хареса, да пренесат отвъд океаните. Да казват и да повтарят: „Това го видях в Япония.“
Какво е искал Диомо? Да се премахне наследственото право на самураите: родил ли си се самурай — самурай си, не си ли — никога нищо не можеш да станеш. Искал да премахне властта на по-силния, който можел да каже „Умри!“ и ти си длъжен веднага да умреш, защото го е пожелал по-горният. Диомо е премахнал самурайството. След него всичко се е променило. Той е поставил началото на новата история на Япония.
Дномо е казал едни много хубави думи: „Не е важно къде ще е моят гроб. Само в леглото не искам. Може на улицата, може в морето, може в реката. Всичко може, но да е в бой, когато отивам напред. Умрял в бой, в реката, паднал напред. Паднал от предателска ръка.“
Разказва Ватанабе Моринари, а очите му горят. После, когато е приключил разказа, започва да се притеснява.
— Не зная дали можах да обясня. Но зная дали ще ме разбереш, че всеки млад човек в Япония, ако не е взел нещо от Диомо, все едно, че никога не е бил млад…
Разбирам те, Моринари. Ние имаме Васил Левски…
В един ъгъл на залата — отчаяна полемика. Нешка Робева и Лили Игнатова си говорят за шоколада, за бонбоните, за бананите и за килограмите, за волята и за други такива приятни и неприятни неща. Тонът върви в кресчендо. И двете — нещастни донемайкъде. Лили, защото не могат да я разберат. И Нешка, защото не могат да я разберат. И още неотшумяла кавгата, пристига едно сладко усмихнато японче. Твърди, че трябва да каже нещо много важно. Води си, разбира се, и преводач.
— Нешка сан, при вас е много хубаво. Гледах ви, слушах ви, не разбирам какво си казахте, но е много хубаво — казва Иоко.
— И какво му е толкова хубавото?
— И двете казвате какво мислите. При нас това е невъзможно. Никога състезателката не може да каже на треньорката какво мисли. Може да говори само по-горният.
— А на мене ми се струва, че при вас е много хубаво. Тихо, мирно. Така си мечтая моите момичета да ми се покланят, както вие на Камо.
— Не си мечтаете. Когато се кланяш и не можеш да кажеш какво мислиш, у тебе остава нещо черно.
— А да не мислиш, че ние като си казваме всичко, е много бяло.
Нешка не знае да се смее ли, да се ядосва ли. Ето че момичетата на колежката й Камо стоят мирно, кланят се доземи, гласът не им се чува, изпълняват всичко, което е казала. А на нея не само нейните, но и едно японче, свикнало да се кланя, идва да й каже кое е черно и кое бяло.
Мори казва:
— И у Иоко се обажда нещо от Диомо…
Ще помогне ли Нешка сан да стане празникът на Ямазаки още по-хубав? Ямазаки е най-добрата японска гиммастичка. Напуска състезателната си дейност. Решила е да го направи точно по време на турнира, на който участвуват българките. Иска да играе с Лили Игнатова едно общо съчетание с топка и лента. Така си представя Ямазаки своя последен ден в гимнастиката. Може ли българската треньорка да направи постановката на това последно съчетание? Може, разбира се. Японските треньорки се струпват да гледат тази постановка и в залата се възцарява някаква необикновена тишина като в храм. Става нещо наистина доста приятно. Двете момичета си разменят топката и лентата. Нещо като закачка, нещо като надпревара. Аз го правя така, а ти? Това е темата на съчетанието. На двете момичета им е весело. После — на публиката също. Треньорките са във възторг. Колко бързо стана нещо толкова изящно. И как обяснява българската треньорка всеки детайл. Как бързо се приема и повтаря, когато е така обяснено. Нешка не може да разбере от какво толкова се възхищават. Просто използува възможностите на двете гимнастички и като знае вече коя какво може да изиграе, го разпределя така, че да е интересно. Нищо особено…
Празникът на Ямазаки стана наистина чудесен. Момичето си отива точно както си е мечтало. Отрупана с цветя, изпратена с бурни аплодисменти, играла с Лили, Ямазаки излъчва щастие.
— Защо от всички момичета избра точно Лили?
— Винаги нея съм харесвала най-много. Гледала съм жадно всички гимнастички, всяко изпълнение, всяка ваша композиция, но Лили ме е вълнувала най-много. Не победителката, Лили. Нали не всички обичат най-много розата, въпреки че всички казват, че е най-красивото цвете? Всеки си има свое любимо цвете. Някои дори предпочитат синчеца пред розата…
Отива си Ямазаки, а сега виждаме една друга японска гимнастичка, която много ни харесва. Кога е израснало това момиче, защо не сме го забелязали на световното първенство?
Казват ни, че след като участвувала в нашия турнир „Студентска трибуна“, Отска станала неузнаваема. Хвърчи от възторг в тренировъчната зала. Иска да прави всичко, което правят българките. Треньорката й непрекъснато напомня основното правило на Робева сан: не повтаряй нищо от никоя. Трябва да си носиш своя красота. Отска слуша, но все й се иска да вземе по нещо от Анелия, от Лили, от Диляна. И кой може да й се сърди? Те са толкова големи гимнастички. Отска е много щастлива, че в София Робева сан й е казала, че я харесва. Всички момичета в отбора знаят точно какво е казала голямата треньорка и точно как го е казала.
Нешка си спомня, че действително момичето й беше харесало и му го беше казала, но не е и предполагала, че това ще се окаже толкова важно за него…
В Киото, старата столица на Япония, е храмът на Буда с 1001 скулптори, на които Буда изглеждал все различно. За този, който може да забележи разликите в един Буда. Тук са старите дворци. Пищни, разточителни, великолепни. Настанени сме в хотел — комфортен и модерен, въпреки че изглежда като замък. Отвсякъде виждаме само гора и синьо небе.
В Киото имаме една от двете свободни вечери, в които можем да гледаме телевизия. Хващаме и репортажа от посрещането на нашия отбор. Преките предавания не можем да видим. За тях ни разказват хората от посолството. Бяха много доволни от това, че в тези дни постоянно се говори за България, за красотата на българките, за изумителното им майсторство. Показват продукциите, после повтарят някои моменти в репортажи. Въобще това, което ни казаха при посрещането — че телевизионните камери непрекъснато ще следват всяка крачка на българския отбор, е точно изпълнено. Служителите в нашето посолство казваха, че не им се иска нищо да изпуснат, колкото и да го повтарят. В тези дни, когато отборът е в Япония, докато ги гледат по телевизията, все едно, че са си у дома. Е, не точно, но все пак…
Приятно ни е да видим репортажа, но с нетърпение очакваме да видим какво друго се върти по
