буря, на аерогарата има десет пъти повече изпращачи, отколкото бяха посрещачите. Цветя, знамена. Отново виждаме българския трибагреник в детски ръце. Минаваме вече от другата страна, където заминаващи и изпращачи все още имат възможност да си кажат нещо. Една стъклена стена и телефони от двете страни. Казвам на Куми, че когато обикне някое момче, непременно трябва да му изпее нещо, защото става десет пъти по-хубава, когато пее. „Няма“ — казва Куми и се смее, и плаче едновременно. Към нас се приближава едно сакато момиче. Когато ги гледаш наведнъж, ти става страшно, когато идва едно момиче, някаква буца се надига и засяда в гърлото ти. Куми казва, че момичето моли да, извикам Нешка. Нешка поема слушалката и чува това, което преди малко скандираха децата: „Благодаря. Много красиво. Чакаме ви пак…“
В Токио имаме още една вечер. Тя е посветена на децата, които играят художествена гимнастика към клуба на фирмата „Джаско“, където работи Мори. Заедно с нашите гимнастички, домакините пускат да играят и две техни деца.
— Сигурно сте забелязали, че едното момиченце много иска да прилича на Илиана Раева, другото — на Анелия Раленкова. Тук има и десетина „Лили Игнатова“ и „Диляна Георгиева“. Сега сигурно ще се появят и други, които ще искат да са като Бианка и Цветомира. Много, много съм ви благодарен за това, не направихте такъв празник за тези деца. Сигурно ще си спомнят цял живот, че в тяхната зала са играли най- големите гимнастички.
И ние сме много благодарни и на Мори, и на Куми, и на господин Цурута. На всички, които ни помогнаха да видим една Япония, която обича спорта и вярва в непобедимата сила на красотата, на приятелството. Сигурно, ако я бяхме погледнали от фабриката, от мината, от Парламента, щеше да е съвсем различна. Всичко зависи от коя страна ще се види една страна. Ние я видяхме от спортните зали, където се събират хора, и от заводите, и от мините, и от Парламента. Имахме тази чудесна привилегия да я видим възторжена…
Връщам се по-подробно на написаното веднага след Япония със съвсем малки съкращения, защото на мене винаги ми се е искало да зная нещо повече за тези турнири, на които нашите гимнастички побеждават и хрониката ги отбелязва с по два реда, понякога дори съвсем ги отминава. Предполагам, че на всички, които обичат този спорт, им е съвсем недостатъчно да прочетат, че в Холандия е победила Раленкова, във Франция — Панова, в Белгия — Игнатова, в Италия — Георгиева… Какви са тези турнири? Как публиката посреща победителките? Какво става между две големи първенства? За всички нас това са низ от победи на българките. Горди сме, разбира се, но нищо повече не знаем за тях.
„Вакоолкъп“ е единственият турнир без напрежението за класиране, без предстартови трески, без опънати нерви, на който присъствувам с това поколение гимнастички. Когато Жулиета Шишманова беше жива, можех да видя каква е разликата между международните турнири и голямото първенство, знаех как изглеждат нейните момичета в единия и в другия случай. Още тогава хората в нашите посолства казваха, че са особено хубави дните, когато гостуват някъде златните български момичета. Сега отново видях колко горди бяха малкото българи в залата в Токио, когато съобщиха, че е дошъл посланикът на България и всички станаха на крака да го приветствуват, съпроводиха го с аплодисменти до ложата, която му беше отредена, и седнаха едва когато той седна.
Когато премиерът на Япония каза на другаря Тодор Живков (и това беше публикувано в нашите вестници), че Япония познава България от посещенията на състезателките по художествена гимнастика, Детския радиохор и тенисистката Мануела Малеева, слушах много хора с различни професии да негодуват срещу Накасоне. Казва ли се такова нещо за една страна! Защо само от спортисти и певци ще ни познават? Може ли такова нещо?
Може. Каза го човекът. Япония е видяла, развълнувала се с, запомнила е засега това от България.
Когато прочетем, че нашите гимнастички са победили в Холандия, Белгия, Франция, Австралия, Испания, Португалия, това не е само обикновена победа в обикновен турнир. Това са момичета, които оставят огромна следа навсякъде, откъдето минат. Това е кратко съобщение за още една зала, за още една многомилионна телевизионна публика някъде по света, където ще запомнят България като изящество и красота, като динамика и темперамент, като сила на човешкия дух.
Това, което не можах да разкажа след завръщането от Япония, е, че ние със Славчо Тепавичаров, водач на нашата група, почти всеки ден се питахме — какво мисли Нешка, защо не обяви, че във Виена вместо Лили ще играе Бианка и да се успокоят всички? Лили все повече се разкисваше. Демонстрираше, че не й се играе. От време на време, като че ли за да докаже, че Лили всичко си може — може да не играе, но може и да играе, беше блестяща, фантастична. После пак се отпусне…
— Какво мисли Нешка? — пита Славчо. — Не вижда ли, че на Игнатова вече не може да се разчита. В същото време ден след ден Бианка се разгръща мощна и красива. За пръв път не ми е ясно какво мисли Нешка. Защо не направи тази толкова налагаща се смяна? Ти нали обеща да я питаш?
— Питах я.
— Е, и?
— Мълчи.
— Нищо не разбирам…
Не исках да му кажа на Славчо, че точно това казва и Нешка: „Нищо не разбирате вие със Славчо.“ На мене нищо не ми звучеше по-успокоително в това тревожно време, защото въпреки възторга на японската публика ние гледахме на тези дни като на дни пред голямо състезание. Това „нищо не разбирате“ мене ме успокояваше, но не бях сигурна за Славчо. Можеше и да се обиди, затова казвах — мълчи.
Никак не мълчеше. Гърмеше, трещеше и казваше, че ще играе Лиленцето, и то много хубаво ще играе във Виена, и хич да не се прави на толкова безразлична, защото много добре й е известно какво точно й е на душицата, че тук, в Токио, остава извън класирането с Бианка и Цветомира… Въз Виена (ноември 1984) — дъжд, вятър, разкиснато време. Тези няколко дни преди състезанието както обикновено минават в тренировки, оглеждане на съперничките, прогноза, страх и върховите моменти от предстартовата треска на Лили. Другите се съвземат. Виждат, че в залата се събират много хора — съдийки, треньорки, състезателки. Преструват се, разбира се, че нищо не виждат. Вглъбени в играта си! Ясен е този театър, но театърът, който Лили разиграва не ми харесва. Още повече не ми харесва, че всички от всички страни ме съветват:
„Смени Лили с Бианка!“ Бианка тренира наистина стабилно, като голяма, зряла гимнастичка. Една през друга пристигат колежките от другите страни да ми кажат, че Бианка е напреднала неимоверно много в последните седмици. Били видели вече колко е талантлива, но не можели да си представят, че за няколко месеца може да се направи толкова много. „Как стават тези неща при вас?“
Според мене на Бианка й е още рано, на Лили и е точно време да играе, но всеки час от тези тренировки дава нови поводи за нови съвети. Доволна съм, че поне екипът на Дюлгеров не ми се бърка в треньорските проблеми, и гледам, през свободното време да съм с тези мъже, които искат също победата не по-малко от другите, но умеят да се държат нормално. Никакви паники.
Кошмарното в обстановката на състезанията е, че и момичетата са нервни и напрегнати, и аз съм нервна и напрегната, и наоколо е пълно с нервни жени, пълни с новини, пълни с идеи. Непрекъснато нещо разнищват, непрекъснато откриват нови поводи за страхове. Някоя видяла някоя и тя и казала нещо си, пък тя й отговорила, пък след това се намесва друга, която видяла друга и също си казали не знам какво си. Колкото и да се старая да не слушам, все нещо кръжи и заплашва в тази настръхнала атмосфера. Сега си имам убежище.
Това е вечерта, а през деня проблемите ми продължават да ме тормозят с пълна сила. И след като няма в тази зала нито една гимнастичка, минавала през огъня на толкова големи и малки състезания, и след като няма нито една, която да има повече основания за спокойствие, защо точно тя ме побърква от яд в тези дни? Ще ми идват разни началници да питат дали съм казала, че ще я убивам. Ще я убия не, ами и малко ще й е. И себе си ще убия…
Тези монолози по време на тренировката никой не ги чува. Те си вървят тихичко като фон. Наум. Разбира се, никого няма да убивам. Сменям всички възможни подходи към успокояването на Лили. И гняв, и безразличие, и „Хайде, Лили, Лиленце, стегни се, съвземи се“, и изобщо всичко, което го има, и всичко, което го няма в педагогиката. И когато всичко ми омръзва донемайкъде, решавам да я стресна, като кажа на Бианка да се стяга и да играе. Бианка казва, че й е по-къса лентата. Лили веднага предлага нейната. Била нормална, била чудесна. Ама стряскане! Това момиче съвсем си е изгубило ума от страх.
Решавам, че трябва да я отделя от всичко и всички, да отидем някъде в някое кътче сами двете. Да не й
