японската телевизия. Суперменът — американец, разбира се, лети, спасява падащата от 120-ия етаж красавица, непрекъснато наказва лошите хора. Бейзбол. Кеч. Официална хроника и отново супермен…
Ето и пред залата в Миазаки един от тези разкошни паркове, които те карат да забравиш, че наблизо има град. Малки пространства, организирани така, че да изглеждат грамадни, с изкуствени водопади, с тропическа растителност, с малки пътечки, които се вият до поточета. Наистина започваш да си мислиш, че си попаднал в гъста, неизбродима гора, и тъкмо си го помислиш, гората свършила. До нея една заградена с храсти полянка, на която спортуват няколко семейства. Не, не е семейна спартакиада. Идваха едно след друго. Всяко семейство само за себе си организираше игрите си. Надбягват се две момчета с майката, бащата и кучето — и все кучето е победител. До тях играят бадминтон. Пристигат други петима с футболна топка. Има и тенисисти. Никой на никого не пречи. Играят си тихо, мирно, радват се на слънцето и поляната.
Зад поляната се дочува някаква протяжна музика. Любопитството ни отвежда към училищен двор. Около хиляда момчета и момичета гимназисти, строени в абсолютно прави редици, правят точно едни и същи движения — нещо като много бавен танц, нещо като масова гимнастическа композиция. Мори казва, че е обикновен час по физическо възпитание. Така ли минават всички тези часове? Не, разбира се, не всички, но повечето. Но те не се движат. Не, не е точно така, движат се в един ритъм. Погледни какъв синхрон, каква точност. Разбираш ли — много е важно да се спазва синхронът.
Не разбирам, но няма значение. В различните краища на Земята е различно и това, което се търси като ефект дори в часовете по физическо възпитание.
Гледаме това, което може да се види в краткото време. Японците пък следят всяка тренировка на българките с все по-нарастващ интерес. Как успявате да постигнете такава плътност — това е постоянният въпрос. Записват, снимат, следят с хронометри. Не, наистина трудно може да се разбере как успяват момичетата на Нешка Робева да направят за толкова малко време толкова много. Фантастично като обем и организация на работа.
Във фоайето на залата в Миазаки известният спортен фоторепортер, авторът на най-изящните албуми за художествената гимнастика, които досега са правени, Ши сан, има изложба. Виждаме снимки на Лили Игнатова, Анелия Раленкова, Диляна Георгиева, на Мая Таскова, която тук много харесват и навсякъде питат защо сме дошли без Мая. Всяка снимка струва по 60 долара. Купуват ги с надежда, че ще се доберат до някой автограф. Купуват ги още повече след продукцията, когато вече е съвсем ясно какви момичета са тези Анелия, Лили, Диляна. Питат защо няма снимки и на Бианка, и на Цветомира, защо няма и на ансамбъла? Ши сан обещава, че ще има. Следващия път, но тогава Робева сан сигурно ще дойде с нови гимнастички и ще питат и за тях. Едва сега нашите момичета разбират колко „щедър“ е бил този винаги усмихнат Ши, който им подарява купища снимки. Колко и защо…
Защо ми се струва, че в Миазаки публиката е още по-възторжена, още по-топла, по-сърдечна, когато в Сендай мислех, че повече не може, в Токио, в Киото — че такава екзалтация е невъзможна в нашия век? Може би, защото онези мъничета развяха българските байрачета още от аерогарата, може би, защото тук имахме повече време да видим конкретни хора, жадни за общуване, естествени, сърдечни. Може би, защото тук срещнахме тази Аябе, която толкова много прилича на моята приятелка Елена от Михайловград. Като обича някого, Елена му го доказва по хиляди начини, с хиляди дреболии, които създават чувството, че тук ти се радват, тук си като у дома си.
Има много неща, които запомнихме от Миазаки.
Специално за нас бяха подготвили шоу, което се състоя в огромна, разкошна зала, пълна с цветя и деликатеси. Японците непрекъснато канят момичетата да опитат ту едно, ту друго, а Нешка минава след тях също усмихната (няма да нарушаваме хармонията, я) да напомни, че има храна, но има и кантар. Е, при тази забележка момичетата не са чак толкова усмихнати…
Наблюдаваме нещо средно между театър и балет. Една доста странна хореография. Артистите са прекалено сериозни, после нещо просветва в лицата им, нещо като усмивка, после стават истински весели. В това време полутъмната зала постепенно просветлява, докато накрая блесва в прожектори. Става наистина прекалено светло. Такова нещо не може да се види и в най-слънчев ден.
Мори ни обяснява този танц. Това е легендата за богинята Аматерасо Оомиками. Всъщност богинята на боговете, защото без слънцето няма живот. Веднъж Аматерасо Оомиками се разсърдила на хората и се скрила в една пещера. Дълбока, тъмна. Щяло да настане вечен мрак, но другите богове научили хората как да спасят Земята. Трябвало да пеят, да играят, да се веселят и тогава любопитната Аматерасо непременно ще се подаде да види какво става. И тя наистина го направила. Показало се слънцето, хората станали истински весели и богинята забравила за какво се е сърдила.
— Когато играят вашите момичета, човек и лош да е, ще-забравн за каквое лош — казва Мори. — Разбираш ли какво обясних?
— Разбирам, Мори, много ти благодаря и много искам всички да мислят така…
Господин Нагамото, кмет на Миазаки, казва, че откакто е, кмет на този град, двата дни, в които сме тук, са най-значителните, защото никога досега не е виждал толкова възторжени шест хиляди души, толкова трогнати от красотата. Сега вече знае, че на неговия град му трябва едно момиче като Анелия, като Лили или като Диляна — като някоя от българките. Да играят хиляди, за да израсне една голяма гимнастичка. Тогава хората тук ще бъдат много щастливи и когато го виждат да играе в тяхната зала, и когато играе някъде другаде и му се радват така, както ние сега…
Идва ред на самодейната програма. Ще пеят японските, китайските, българските гимнастнчки. За пръв път чувам, че Лили и Диляна могат така да пеят.
После Камо моли Диляна да изпълни началото и края на композицията си с топка. До нея застава Ямазаки и уж прави съвсем същото, но това, което у Диляна те кара да настръхваш от възторг, у Ямазаки излиза някак гротескно и смешно. Това е „танц“, показващ най-големия грях в художествената гимнастика — да повтаряш това, което си видяла у друга гимнастичка. Струва ми се, че този импровизиран танц на Диляна и Ямазаки може да влезе в програмата на всяко откриване на голямо първенство.
„Какви са българите?“ — пита Сатамото, един усмихнат, приятен човек, съдържател, готвач и сервитьор в своето малко ресторантче, което се състоя само от една голяма стая, преградена на две от тезгях, зад който е кухнята. „Какви са българите?“ — повтаря въпроса си Сатамото, докато поднася един след друг още топли японските деликатеси на дъсчица, поставена пред всеки. И докато се чудим откъде да започнем и какво точно да кажем, Куми чурулика нещо на този език, който звучи съвсем различно, когато говорят жени и мъже. Чуваме едно „ооо“.
— Какво каза, Куми?
— Казах им, че най-характерното за българите е, че много обичат децата си. Повече от всичко. Видях го лично, с очите си, аз самата (Куми се чуди как да подсили впечатлението за автентичност) как в трамваите и в тролейбусите стават стари жени, за да седнат децата.
Остава и ние да извикаме това „ооо“. В Япония винаги ставали, когато влизат стари жени и стари мъже, не когато влизат деца. Искаме да обясним, че и при нас се случват такива неща, но нищо не обясняваме. Доволни сме, че квартирата на Куми е била близо до института, близо и до залата, та не й се е налагало да се качва често на трамвай и тролей.
Какво вижда един чужденец в чуждата страна? Странни са пътищата, по които идва едно такова обобщение — българите са такива, французите са такива. Още в самото начало обещах да не правя обобщения. Не зная какви са японците. Зная само какви са хората в спортните зали, когато играят българските гимнастички. Обичам хората от тези зали, които така умеят да се радват на красивото. Зная как посрещат японските треньорки гостите си, когато между тях е най-именитата им колежка. Зная как се радват децата в Япония.
Нашето изпращане от Миазаки стана на няколко етапа. Вечерта преди тръгването коридорът на нашия етаж в хотела беше препълнен от децата от школата по художествена гимнастика. Искаха да поднесат своите подаръци — играчки, рисунки, кутийки, цветя в причудливи форми, направени от самите тях. Най- хубаво от всичко — рисунките на малките художнички — мечета, елени, петлета, слончета, че даже охлюви, костенурки и таралежчета — целият животински свят с обръчи, топки, бухалки, въжета и ленти играе художествена гимнастика.
Ето ни отново на аерогара Миазаки. Вали проливен дъжд. След десет слънчеви дни това ни се вижда изненадващо и нелепо. Бяхме повярвали вече, че тази страна е винаги слънчева. Вали дъжд, задава се
