класиране“, се питам сега какво става с Ани? Бръкват ти в душата с такива разправии, а после иди се съвземай.
Все повече се убеждавам, че трябва да се направи нещо. Да се съберем на друг разговор, не пред журналистите, жадни за сензации, готови да раздухват нашите спорове. Не може, не бива едик толкова красив спорт да става жертва на такива разправии.
Има ли някои, които повече от българите да обичат съветските хора! Кой и защо раздухва тази напрегната обстановка в едно спортно състезание?
— Не ви ли е мъчно, че на най-високото стъпало до вас поставиха още една гимнастичка. Не омаловажава ли това вашия триумф?
Изтръпвам при този въпрос. Нямам представа какво наистина се е насъбрало в Ани и как ще отговори.
— Не, не ми пречи. Това, което ми тежи, е че не застанаха до мене още две — Георгиева и Игнатова. Там им беше мястото. Видяхте ги днес, ще ги видите и утре. И отново ще се убедите колко големи гимнастички са тези двете…
Тъкмо бях почувствувала, че от напрежение главата ми ще се пръсне. Сега изпитвах огромно облекчение. Браво, Ани! Това е най-точният отговор. Казвам си наум и се успокоявам. Също наум. Когато знаеш, че те дебнат много непознати очи, които искат да изтръгнат от тебе сензацията, намираш някакви неподозирани запаси от сили…
Този ден на почетната стълбичка и до нея три български момичета се бяха хванали за ръце и така през сълзи слушаха „Мила родино“, която българската група пееше. Едно малко островче в тази огромна зала — така сплотено, както никога не е било. Никога не съм чувствувала и така плътно зад себе си всички от ръководството на нашия отбор. Никога не съм чувствувала по-близка моята някогашна съотборничка, сега председателка на нашата федерация, арбитър, член на техническата комисия Мария Гигова. Като че заедно с трите момичета и ние някъде, без никой да вижда това, си бяхме подали ръка. Нищо не се каза в тези дни. Мисля, че и двете се чувствувахме добре от това.
На другия ден моят празник вече беше пълен. На Ани също. На Лили, на Диляна, на ансамблистките. Така силно играха. Така триумфално показваха класата на българската школа, че бях неизказано щастлива. Питах Вера всичко ли е излязло в ефира. Добре. Доволна съм. Важното е в България да са видели какви са тези техни дъщери, които така много обичат. Важното е, че пред своите не се посрамихме.
Вечерта момичетата, измислили вече песни за това състезание, изнасят своя концерт. Аз пея две песни една след друга:
„Нема, нема по-хубаво девойче от подуенче“ и „Ако умра, ил загина, немой да ме жалите…“
Колко отдавна не бях пяла. Сега не ми се щеше да спра. Така хубаво ми беше, че съвсем забравих, че пея фалшиво. А, изглежда, и никой не забелязваше. Пригласяха всички. Докато съмне. Ето че веднъж осъмнах и с песен. Колко години вече чакам утринната светлина като избавление. Колко щедро е това утро, което не разбрах кога е дошло…
Тръгваме към летището с песен. Продължаваме и в самолета. Командирът, стюардесите ни поздравяват с победата. Ние ги поздравяваме с чудесната посока на летене и им посвещаваме нашата нова песен… Такова настроение наистина не си спомням. Пристигаме, без да усетим кога сме летели. Колко му е Виена— София…
Все е бил препълнен площадът пред аерогарата, но сега беше преляло и по шосето. И толкова развълнувани не са били. И ние така трогнати, че ни се плаче на всичките. Вдигат се лозунги от всички страни. Написали с огромни букви, да се виждат надалече: „Анелия, искаме те още!“, „Не си отивай, Лили“, „Нели, остани“… Скандират, викат. А когато мисля, че всичко е свършило, и си пробивам път към Стойчо и Аглика, един старец вдига внучето си: „Нешке, погали го, мъничко е, но ще запомни…“
И така, ето ни на родна земя, посрещнати така вълнуващо. Сашо Диков направи такъв разкошен телевизионен репортаж от аерогарата, че понякога си го пускам да видя отново как пристигнахме от Виена и колко ни се радваха в родината. И ако нещо ми е било криво, лошото ми настроение потъва някъде в това множество, в това море от хора.
Предстоеше ни да отидем там, където ни поканят за няколко продукции. И нашата публика иска да види гимнастичките и след като хората са им треперили толкова много пред телевизорите, им се полагаше да присъствуват на един такъв празник без напрежение.
Ние сме си създали един стереотип — нещо като годишните времена. През зимата подготвяме новите композиции, радваме се на всяка находка, на всяка сполука. През пролетта тръгваме по международни турнири. Аз вече си имам план коя гимнастичка с коя друга да тръгне, коя ще налагам през тази година, коя трябва да се покаже, да привлече вниманието, да учуди, да възхити…
През лятото е голямата мъка. Всичко се шлифова, отработва, допълня, изчиства. Това, разбира се, се прави и през другото време, но през лятото тренировките са особено интензивни. Това е времето на лагерите, на „Не може ли по-малко?“, „Не може ли по-леко?“ и на „Не може, разбира се, и не искам да чувам.“ И така нататък.
Есента е напрегнатото време на предстартови трески, на опънати нерви и жътва. След жътвата малък празник и отново всичко отначало.
Сега в тези срещи с българската публика ни се случи да участвуваме в един концерт с Детския радиохор. Преди да започне програмата, ме вика диригентът Христо Недялков. Децата искали да ме видят за малко. Отивам в репетиционната зала и още с влизането радиохорът става и изпълнява „Многое лета“. Имала съм много вълнуващи срещи. Тази няма да забравя. Тези чисти, кристални детски гласчета, и очите на малките хористи, и тази топла вълна, която ме залива от тяхното „Многое лета“. Не мога нищо да кажа. Успявам все пак да повторя няколко пъти „Благодаря“…
Това е времето и на интервютата. Кеворк Кеворкян е поканил за събеседник във „Всяка неделя“ Анелия. Вълнувам се, като че ли ми предстои изпит. Стойчо казва, че съм прекалено амбициозна. Какво се щурам цял ден из къщи и не мога да си намеря място от вълнение как щяла да изглежда довечера Ани. Ами и да се обърка нещо, простено й е. Да не е професионална говорителка. Не й е работата да говори по телевизията и хората ще разберат. Нали са я виждали как играе. Това засега за нея е най-важнотс. И изобщо не забелязал да се вълнувам толкова, когато самата аз съм била събеседник, а сега… Казвам, че не ме е разбрал. Просто съм любопитна, нямам търпение да стане 19,30… Много добре ме е разбрал и е много прав в крайна сметка. Това си е самата истина. Искам моите момичета навсякъде да изглеждат съвършени. И докато играят, и като ходят по улиците, и когато се появят в някой завод и очите на хиляди работници са отправени към тях, и когато тръгнат на изпит, и сега, разбира се, когато цяла България ще седне да гледа предаването на Кеворкян.
Ядоса ме Ани. Не, не се обърка. Напротив, много гладко вървеше разговорът. Прекалено гладко. Много й се искаше да изглежда много над това и онова. Нищо, да речем, че е обяснимо с възрастта. В крайна сметка тя също се е вълнувала, че сега ще я слушат милиони, сигурно е мислила много, избирала си е линия на поведение, въпреки че я помолих нищо да не избира, да си е това, което е, естествена, откровена, истинска. Не иска да е истинска, въпреки че е сто пъти по-хубава такава, каквато си е. Нищо. Нейна си работа. Но когато казва, че няма да се върне в залата, защото Нешка има много такива като нея, чак подскачам от яд. Откъде ще ги имам тези много като нея? Така се създава гимнастичка като Раленкова? Толкова ли ги заслепява победата, та забравят как се стига до нея? Наистина ли не си спомня какво съм направила, за да бъде сега гимнастичката на бъдещето и да се движи като древногръцка жрица, и да бъде отново публиката в краката й, и да бъде супер-супер-супер. Не си ли спомня колко тревожно сме търсили това, което се крие някъде по-дълбоко и по-дълбоко? Колко смени на композиции, колко упорита работа за нови и нови качества, за да се стигне до това, че тя наистина е най-голямата гимнастичка за всички времена, както казват лекоатлетическите статистици.
Сигурно хората, които сега я слушат, си мислят, че трябва да съм много благодарна и много щастлива, че Анелия така ме хвали. Не пропуска да каже колко голяма треньорка съм и колко много ми е задължена. Не пропуска да го каже и да го повтори, но не съм нито благодарна, нито щастлива. Направо ме смазва с това нехайство: „Нешка Робева има много като мене…“ и Хайде де! Каква скромност. Чак нескромно. Имала съм много като нея. Сигурно и като Игнатова, която също напуска. Чак сега разбирам колко много съм чакала да дойде Ани и да попита: „Не трябвам ли? Ще може ли отборът без мене? Не искате ли да идвам да тренирам поне за кураж на малките?“
