Точно нея, която никога не е била резерва. Така се случи, че в Амстердам стартира без този стаж като резерва, през който минаха всички. Не можех да й позволя да обижда и себе си. Не можех да я подложа на това унижение пред целия гимнастически свят точно нея — посрещнала и изпратила много дебютантки, точно гимнастнчката с най-дългия стаж. И славен. Сега бях щастлива, че Лили игра във Виена. Иначе не можех да я имам за Валядолид.
Ако беше дошло извънземно същество в нашата зала, нямаше да предизвика такава сензация като връщането на Лили. Умираха от любопитство да разберат как е станало и за да не се чудят прекалено много и да измислят какви ли не глупости, обявих — отидох да помоля Игнатова да се върне в отбора, защото му е нужна, и тя се съгласи, за което съм й благодарна.
Разбира се, имаше недоволни от връщането на Лили, както преди от връщането на Илиана. Сега ме съжаляваха. „Горката Нешка, докъде е стигнала — да моли Лили! И то поне да излезе нещо от това. Няма да издържат повече от месец.“
Не си правех никакви илюзии. Знаех какво ме чака. Знаех колко трудно ще ми бъде и знаех, че ще издържа. И знаех, че Лили често ще напуска и ще стига до вратата, понякога и до коридора, и ще издържи. Е, излезе по-трудно, отколкото си го представях, но издържахме. Върна се Диляна и се зае сериозно, с тренировките си не само защото са й „щури“ композициите и ще си ги играе за удоволствие. Стана точна така, както предполагах. Ами да, в крайна сметка не сме напразно заедно вече хиляди дни…
Отначало трудът в нашата зала е истинска песен. Лили, щастлива, не може да се начуди как така се е променила, как се е преобразила. Колко била силна силата на доверието. Ето аз й казвам да тренира колкото може и тя вижда, че много може, и повече може. И повече тренира, отколкото преди. И как изведнъж установява, че сега много по-бързо усвоява новите елементи и колко много й харесват и четирите нови композиции. Ами тя не може да се насити да ги играе. Не, наистина как стават толкова много промени за такъв кратък срок в човека…
Такава е еуфория. Хваща едно, започва друго, не може да се насити на радостта си от промяната…
Радвам се на радостта на Лили, но ми е ясно, че скоро всичко това ще свърши, ще дойде краят на розовия период, ще дойде ред на плачовете. На недоволствата. На обвиненията. Ще се върнем при онова наше познато от години „ходене по мъките“, което сега съм решила да смекча максимално с цената на собствените си нерви.
Сега Лили хвърчи от радост, не може да се насити на новите си композиции, защото постоя вкъщи, започна да й омръзва тази почивка, за която така дълго си беше мечтала. Видя, че не е кой знае какво нищо да не правиш. Затъжи се за гимнастиката, за играта. Закопня за публиката.
Сега Лили е доволна, защото я оставям да тренира до границата на удоволствието от играта. Отчитам това, че много е пропуснала, че трябва постепенно да навлезе, че трябва да привикне отново към залата, към уредите, към тренировките. Но това не може да продължи безкрайно. Защото границата на удоволствието от тренировката при Лили най-често е много ниска. Да я оставиш в някой ъгъл да гледа как другите тренират, няма да й омръзне никога. Изобщо доказа се, че Лили най-много обича гимнастиката, но това не може да я накара да обикне натоварванията.
Настръхвам, като си помисля, че наближава времето, в което Лилето ще трябва да влезе в друг ритъм на работа, защото не съм я извикала в залата само за да оздравее Диляна, а наистина с твърдото намерение да я заведа във Валядолид за осмото й голямо състезание. Не броим международните турнири, където Лили също все е искала да бъде първа и често е била. Осем големи състезания, които носят голямо напрежение — това никоя гимнастичка досега не е издържала. Лили и до тук е рекордьорка, а на мене ми се иска да вдигнем още веднъж летвата нагоре и още веднъж да скочи Лили, и още веднъж това да бъде много красиво.
Старая се това да стане постепенно, но не може дълго да се отлага и започват сериозните, тежки тренировки. И чувам упреците на Лили: „Вие знаехте, че няма да издържа, и нарочно ме върнахте, за да гледате как няма да издържа!…“
Чуди се как да бъде по-жестока тази Лили и не й липсва изобретателност. А аз се чудя как ще й изтрая всички проклетии и зная, че ще ги изтрая. На този отбор му трябва Лили Игнатова във Валядолид. На самата Лили страшно й е необходимо да отиде дотам, защото, ако не бих могла да си простя да я заведа във Виена и да я оставя да подсмърча като резерва, сега пък съвсем не бих си простила да я върна, да й дам надеждата, защото новите й композиции вече са повече от надежда, и да я зарежа само защото през ден ме предизвиква точно към това.
Диляна тренира добре, стяга се, влиза в истинското си темпо. Само че е много недоволна, че съм глезела Лили, а тя все трябва най-много да работи. Е, не че върши чужда работа. Като тренира повече, натрупва повече активи за себе си, но просто е възмутена от крещящата несправедливост. Не ме интересува колко е възмутена. Аз пък съм доволна от нея. Харесва ми. Новите и композиции се очертават все по-добре.
Бианка тренира и не се оплаква. Какво удоволствие е да имаш и такъв състезател. С нейния глад за тренировка са и другите от малките, конто съм поела на специална подготовка, защото нямам никакво, намерение да се вторачвам з три, всяка от които може да ми изчезне по всяко време от залата и да остана без отбор. А освен тоза нали не всичко свършва с Валядолид. Нали след това идват други състезания. През 1987 година — световно първенство във Варна… Връщам се от световно първенство по спортна гимнастика от Будапеща и очаквам на седмичното обсъждане на „Старт“ да ме похвалят. Харесвам си страницата. Не ми е удобно да го кажа, но ми се струва, че съм успяла. И не че е чак толкова важно да ме похвалят, но все пак приятно е. И ето че най-неочаквано се излива студен душ оттам, откъдето най-малко го очаквам… Моят колега Ешуа Алмалех е много изненадан и много недоволен от страницата ми. Как може Боряна Стоянова да вземе първия златен медал за нашата спортна гимнастика от световно първенство и аз да не взема нито едно интервю? Никакъв отзив, само моите впечатления, наблюдения, анализи. Защо не съм попитала Людмила Туришчева какво мисли по този въпрос. Той точно така си представял нещата и бил много изненадан, като видял, че няма интервю с нея. Това било непростимо. Шико е яростен и патетичен.
Обяснявам, че ние с него затова сме различни журналисти, защото си представяме и осъществяваме репортажите си по различен начин. И освен това никак не е могло да ми дойде наум да питам Туришчева много ли е щастлива, че тяхната Наталия Юрченко падна и си счупи крака точно на прескока, където нашето момиче взе златния медал.
Припомням си отново този случай, в края на Европейското първенство във Виена. Ето — казвам си — сега ще взема толкова интервюта, че в редакцията свят ще им се завие. Ще направя една страница — този казва тоза, онзи казва онова и няма да кажа аз какво мисля. Разбира се, всички тези закани са ей така, колкото да си излее човек яда. Правя си страницата, както аз си я виждам, но действително събирам много интервюта. Толкова, колкото не могат да се поберат ни в една, ни в десет страници. И съм благодарна на Шико, че толкова ме ядоса. Иначе щях ли да „разпитвам“ толкова много хора. Треньорки, състезателки, съдийки, журналисти.
Ала Свирски, треньорка от САЩ, казваше, че не може да разбере как е възможно да съществува такава треньорка като Робева. Ето те идвали в България, много внимателно наблюдавали тренировките й. Американската федерация по гимнастика я канела да изнесе семинар, събрали се всички треньорки и слушали, и гледали, и се уверявали, че тя наистина нищо не иска да скрие. И нищо от своята тайна не може да открие. Защото то не е да ти разкажат, да ти покажат — трябва да го имаш в себе си. Добре, необикновена фантазия — това е ясно. Има го, съществува на този свят, въз всички области на човешката дейност се раждат гении. Композициите, които показва през всяка следваща година, са зашеметяващи със своята неочакваност и съвършенство. Треньорки от цял свят искат да знаят как става това и на всички, разбира се, е ясно, че точно това никоя няма никога да разбере. То е дарба, искрица божия. Всяка от нас, която е отишла в нейната зала, се е опитала да надникне в съкровеното. И какво виждаме? Една жена като нас. Търси, съмнява се, тормози се като нас. И вика като нас. Тази наша професия, когато я гледа външен човек, изглежда като един безкраен яд и викане. А не е точно така.
Хайде, примиряваме се с това, че не може да се надникне в тайната на творчеството, но откъде идва тази нейна сила, която кара и малките, и дебютантките да излизат със самочувствието на победителки още при първата си поява пред чужда публика, пред чужди съдийки…
Обяснявам й на Свирски, че всяка дебютантка е минала преди това през много международни турнири,
