На всички журналисти, когато ме питат как гледам на оттеглянето на Раленкова, казвам, че има право да се оттегли след такава победа. Сега, когато е на върха. Едва ли някога ще може да постигне отново четири златни и един бронзов медал. Поне аз не мога да й го обещая. Ако се случи, ще бъде суперщастие, въпреки че напълно го заслужава, защото в момента, а и до година-две няма и не може да има гимнастичка като нея. Много, много напред отиде.
„Не е ли жалко тъкмо когато е толкова силна, да си отиде?“ — питат журналистите и трябва да кажа — разбира се, че е жалко, но трябва да застанем от другата страна, да погледнем как изглеждат нещата от мястото, от което ги вижда Ани, и да й дадем правото да избира.
Казвам всичко това и се старая да си повярвам, но все се надявам да мине еуфорията на празника и да дойде кралицата да съблече царските одежди, да облече дрехите на Пепеляшка и да каже: „Още трябвам! Все едно как ще се класирам. Аз взех моя дял от победи, сега ще трябва да помогна на отбора.“. Защо точно от нея така много чакам царския жест? Защото съм вярвала, без да се замислям специално за това, че точно Анелия расте като изключителен човек. Увлечена в ежедневните грижи, нямам време да се спирам и да им правя специални характеристики, и да ги сравнявам, и да определям — тази е голяма, а другата — още по-голяма. Изглежда, едва когато си тръгват, тегля чертата. Всъщност не аз. Те теглят черта. Аз само правя констатациите някак си постфактум.
Сега, когато двете казват, че прекратяват състезателната си дейност, си спомням как години наред Ани гледаше презрително на всички глезотии на другите момичета, колко сериозна, задълбочена е била винаги, колко всеотдайна, колко упорита. Колко дисциплинирана. Колко години мълча… А може би все пак е права Йоко. Не е хубаво много да се мълчи.
Вярно е, винаги след всяко голямо състезание след Ставангер съм казвала всяка да си помисли и след две седмици да ми каже дали ще продължи да се състезава. Няма да се сърдя на никоя, която се откаже. Казвала съм го, вярвала съм го. Мисля, че и сега не се сърдя, но много ме заболя, че не беше казано по друг начин: „Искам да се оттегля, но ако ви трябвам, ако отборът има нужда…“
Така навремето го каза Илиана Раева. Зачете ме. Попита ме. Защото това в крайна сметка е и мой, не само техен въпрос. В изграждането на големите гимнастички имам дял и аз и точно когато наистина са станали такива, каквито съм ги виждала в сънищата си, се оказва, че им е удобно да се оттеглят, без да попитат „Дали все пак не трябвам?“
Боли ме, но не ми е работа да говоря пред хората за болката си. Поне не тогава, когато е най- пареща.
И така, оттеглят се Анелия Раленкова и Лили Игнатова. Диляна нещо лещите, очите… Оставам в залата с Бианка. Онова момиче, което е необикновено талантливо, но когато си помисли, че може да играе на европейско първенство, рукна кръв от носа му. Нищо, това не е беда. Догодина няма да има и следа от този шок. Ще я стабилизирам Бианка, ще поставя и новите композиции, ще заблести, ще засияе това бисерче малко, но ми трябват още две. А Диляна се разболява точно когато съм най-натясно. Какво мога да направя освен да чакам — да оздравее. Разбира се, не чакам — подгонвам „ситнежа“ на специална подготовка.
На всичко отгоре инженер Георгиев ме обвинява, че не съм поискала дъщеря му да стане абсолютна шампионка във Виена и затова не станала, и няма какво да я търся, щом не ми трябва…
Не мога да разбера дали наистина си вярва, като ми ги говори тези неща? Сигурно. Случвало ми се е и други родители да подсказват, че знаят за необикновената ми власт да казвам коя да е шампионката. Но никой така грубо не ми е хвърлял в лицето такова обвинение. Нищо не зависи от мене там, на състезанието. Само да ги успокоя, да им дам кураж, да изпратя всяко момиче към победата, а коя ще я вземе, зависи от много неща. От играта, от съдийките, от жребия, от публиката… Да, понякога дори от публиката. Всички имат в тези дни повече власт от мене да определят шампионката. А аз и не искам такава власт. Какво бих правила с нея? Ако ми предложат да кажа коя да е шампионката, няма да мога. Там им треперя на трите, после на шестте. Искам да си изиграят всичко без грешка, пълно, богато, непременно да вложат всичко. Пестиш ли се, и публиката усеща, и разваляш композицията… Защото всяка композиция още като я поставям, изисква всичко, което има в гимнастичката, за която е направена. Не е малко наистина това, което искам от моите момичета на едно състезание, но да искам от някоя да стане непременно шампионка — това не мога. Няма да е справедливо. Това решава самото състезание.
Чак когато инженер Георгиев ми е затръшнал телефона, се сещам, че не съм го попитала: и ако все пак имам тази власт да определям шампионката, защо точно неговата дъщеря трябва да определя? Затова, че сбърка ли? Вярно, грешката й на топка беше съвсем малка, но другите две играха съвсем без грешка. Защо наистина трябва да предпочета неговото дете? Ами другите бащи какво ще кажат тогава? Всъщност те сигурно и казват каквото си искат, но не на мене.
Диляна оздравява, пристига в залата и идва с едно главозамайващо предложение.
— Другарко, вие нали след Виена ми обещахте, че сега на мене ще ми поставяте „щури“ композиции, а за класиране ще разчитате на малките. Така че сега вече ще мога да тренирам както аз си преценя. Колкото си искам.
Онемявам от „възторг“. Какво фантастично предложение! Не означава ли това да ме постави в пълен мат? Ето я идва, когато ми е толкова нужна, защото наистина не виждам как от тези деца за такива кратки срокове могат да излязат гимнастички чак за световно първенство, но ще си тренира, както тя си иска, колкото тя си иска. Старая се да изглеждам спокойна. Казвам:
— Диляна, иди някъде по-далече — е в онзи ъгъл, и си помисли какво точно ми казваш. Няма да разчитам на световната шампионка за класирането, а на децата? Колкото до „щурите“ композиции, сигурно съм ти ги обещала, защото вече ги имам готови. Точно за тебе…
Става ми ясно, че ако не се върне в залата Лили, подготовката на Диляна напълно ще се провали от умни съвети на умни съветници. Ще се замърсяват лещите, ще тренира по колкото си иска и както си иска, ще се разправяме без особен резултат. На самата Диляна й се играе, тренировките не й тежат така много, като на други. Когато сме някъде далече за по-дълго време, е чудесно момиче — весело, доверчиво, гальовно. Пълно с обич и доброта. Но дойде ли си тука, нещата се променят.
Казвам, че Лили трябва да се върне в залата. И, разбира се, веднага идва най-естественият въпрос: „Защо Лили, а не Анелия?“ Впрочем казвам го на Стойчо и Маргарита и въпросите са оттам. Иначе никой и не предполага, че мога да имам такива планове.
Защо Лили, а не Ани?
Шампионката не може да се моли. Тя или идва и прави сама царския си подарък, или не идва. Не идва. Тогава аз отивам. Но не при нея. На нея вече нищо не мога да й дам, да й обещая. Тя всичко си има — и титли, и медали, и слава. И герой на социалистическия труд стана.
Отивам при Лили, която се е сгушила в своето огорчение от това четвърто място, точно когато игра силно и без грешки. При Лили, която сигурно разнищва темата за справедливостта и несправедливостта, за огромното значение на жребия, сигурно се върти все около този въпрос: „Ами какво щеше да стане, ако бях в другия, не в този поток?“
При Лили, която страшно много ми липсва в тези дни. Забравила съм всички разправии, всички ядове. Залата ни е празна, сива без усмивката на Лили. Ако се върне, съвсем сигурна съм, че ще напусне гимнастиката след Валядолид вече с по-добро настроение.
При Лили, защото само на нея мога да кажа — трябваш ми. На отбора трябваш. Не мога нищо да ти обещая. Само това, че ще направя всичко, което е по силите ми, ти ще направиш каквото можеш, а какво ще стане на състезанието, никой Убедена съм, че само тя може да дойде при такова едно никакво „обещание“. Защо мисля така, не мога да кажа. Никога не ми се е случвало да я викам. Все съм я гонела. За месец, за седмица, завинаги… Най-дългият срок, в който не е била в залата, са онези четири дни, когато я бях изгонила за месец. Иначе Лили сама често напуска. Също завинаги, разбира се. Стига до вратата и се връща. Няколко пъти стигна до коридора.
Сега трябваше да отида при тази толкова гонена Лили и точно на нея да кажа — трябваш ми, ела, върни се, защото без тебе не зная какво ще правя за това световно първенство.
Казах й го и Лили дойде.
Можех да се поздравя, че във Виена не отстъпих пред толкова много съвети да отстраня Игнатова от участие. После чувах да се изненадват, че съм била толкова сигурна, че ще-издържи. Имаше и нещо друго в упорството ми да не призная, че вече не може да играе. Това щеше да бъде поражение и за мене, и за нея. Поне така го разбирам аз. Да я заведа до Виена — нея, известната гимнастичка, и да я оставя като резерва!
