— Аз плащам, друг пазарува.
Бялстред се запъти към автомата.
— Имаш ли някаква представа що ти ги дадоха тия нашивки? — попита Моргхан.
Стен поклати глава.
— Не съм се натягал на Ланцота. Сигурно мислят с тия рангове да ометат слабаците, като почнат да ни тренират сериозно.
— Не се връзва.
— Що не? Два месеца само помпаме мускули, а вече отпаднаха… колко?
— Останахме седемдесет и трима. От сто.
— Било много високо, така ми разправя Карудърс. От всеки набор завършвали само десет. Вика, че досега трябвало да разкарат поне четирийсет процента. И че много скоро щели да ни поставят всички на място.
— И кво? Тъй или иначе могат да те оправят, ако решат.
— Сигурно искат да го пробват по-нависоко — съгласи се Бялстред: тъкмо се бе върнал с новите халби. — Като говорим за високото, ето ви го и самия лорд Грегър.
Грегър се отпусна на свободния стол.
— Май си загазил нещо със задника — изгледа го Моргхан. — Кой беше?
— Ланцота.
— Цял час? Ама следите от пръчките не ти личат много.
Грегър се усмихна криво.
— Не съм аз тоя, дето ще го бият. Виж, Ланцота обаче ще си го получи.
Стен изчака.
— Сам си отишъл при него?
— Позна. Да му кажа, че изпращам писмо до баща ми.
— Бас държа, че му е било много интересно — заяви тържествено Бялстред. — Много е важно младият обучаем да пише на семейството си.
— Беше заради тази скапана работа със стажантските нашивки.
Стен изгледа Грегър над пяната на бирата си.
— Още ли се чувстваш прецакан, че не те повишиха?
— Естествено. По дяволите, аз заслужавам поне толкова шанс, колкото и всеки друг. Нали казват, че тия тъпашки нашивки са, за да подберат потенциални командири. Защо не аз?
— Може би си мислят, че си потенциална бърсалка — предположи Моргхан.
— Що не ме пробваш, а? — изръмжа Грегър.
— О, я млъкнете и двамата — намеси се Стен преди Моргхан да е успял да се наежи. — Седим си тук, пием си кротко бирата и празнуваме това, че вече можем да излезем за два часа от бараката и да изплакнем гърлата.
— Началството достатъчно ни юрка, че да си измисляме нови мъки — съгласи се Бялстред.
Моргхан се оригна шумно и отиде за още бира.
— Аз не се дуя — каза Грегър. — Знаете, че баща ми има влияние. Искам просто справедливост. Знаеш ли какво ще ти кажа. Виждам, че на теб ти дадоха само двойни нашивки. Тъй като ние с теб сме единствените в тази компания с малко повече интелигентност…
— Много съм признателен за тази мисъл — обади се Бялстред. — Направо съм ви благодарен, че двама флотски адмирали са решили да си поделят бирата с един смотаняк като мене.
— Нямах предвид това — отвърна Грегър раздразнено. — Двамата със Стен просто сме единствените, които разбират колко зависи цялата ти военна кариера от това, което става сега тук, по време на обучението.
— Военна кариера — обади се Моргхан, току-що върнал се с новата партида. — Нещата тук взеха да стават сериозни.
— Остави го да довърши — каза Стен.
— Така че ще напиша на баща ми да се обърне направо към Имперския двор. Да направят разследване. Откъде накъде Гвардията трябва да хаби най-добрия си потенциал само защото инструкторите не могат една пикня от космически ботуш да излеят, ако петата му не е подпечатана?
— Хайде, Грегър. Ти спомена и мойто име. Какво общо имам аз с всичко това?
— Ще те използвам за пример. Ти получи само две нашивки. А трябваше да те направят поне стажант взводен командир. Или повече. Ако вече не бях тренирал, щях да призная, че си почти толкова добър боец, колкото мене.
— Охо!
— Така че ще те спомена в писмото си. За да стане по-убедително. И когато баща ми се заеме със случая, можеш да си сигурен, че и на теб ще ти помогне.
Стен отвори уста да му отговори, но реши да изчака няколко секунди, докато откопчи пръстите на Моргхан от дръжката на една халба и да я пресуши.
— Не мисля, че искам това — каза после толкова спокойно, колкото можеше. — Ще се оправя и сам, благодаря.
— Но…
— Грегър. Това е, и точка, както сам казваш. Край на програмата.
Грегър го зяпна, после кимна.
— Както искаш. Но правиш грешка.
— Грешка — не грешка, моя си е.
Грегър се изправи.
— Както и да е. Имам да пиша писмо.
И си тръгна.
— Обучаем ефрейтор Стен?
Стен се обърна. Бялстред беше застанал мирно.
— Имате разрешение да говорите, обучаем задник Бялстред.
— Моля компютърен анализ плюс-минус на последното. Край.
— Остани на подслушване. Изчислявам. Вариант 1 — някой или ще стане обучаем флотски генерал, или ще чисти Гвардейския дренаж още трийсет години, докато завърши. Не знам. Вариант 2 — ще се пръсна. Холстед каза, че истинските тренировки започват утре сутринта, а това е повече, отколкото мога да понеса дори и без махмурлук.
Три халби дръннаха тържествено.
— Такаа — обяви Карудърс с почти човешки тон. — Това, с което сега ще бъдете запознати, е най- грижливо конструираното устройство за убиване, известно на човека. Имперските инженери са го конструирали така, че дори и пълни олигофрени като вас да не могат да го прецакат. Което е почти невероятно.
— Трябва ми някой идиот за доброволец. Ти. — Тя махна на Стен. — Пост.
Стен се изправи от скамейката, затича се на позиция пред ниската катедра и зачака мирно.
Зад Карудърс се простираше дългото хиляда метра пространство на стрелковия полигон, обрасло с дървета и храсти, ограничено с чакълеста ивица в другия край.
Карудърс отвори капака на лекционната катедра и извади от нея някакво оръжие. Гладък черен триъгълник оформяше дръжката на магазинния пистолет, дългата му седемдесет сантиметра цев завършваше с обърнат навътре дебел конус.
Карудърс хвана с респект оръжието и го вдигна пред очите им.
— Вие сигурно сте виждали това и дори сте го държали на живино. Това е щурмова пушка Марк-Х1. Наричаме я „уилигън“. Изобретена е преди повече от хиляда години от един оръжеен конструктор, Робърт Уили.
— Конструкцията му била съвършена — продължи Карудърс. — Единственият проблем бил, че по онова време лазерите не били много добри, а със сигурност никой не знаел как да се оправя с късчетата антиматерия, което именно прави това оръжие толкова смъртоносно.
