надписи и табели.
Стен бавно се изкачи по стълбите до вратата. Пъхна пръста си в слота и изчака, докато компютърът прерови файловете. После вратата избръмча и се отвори. Той влезе и се огледа. Срещу него светнаха два успоредни лъча, бързо го обходиха и решиха, че е свой.
Музеят се състоеше от едно-единствено помещение, осветено само от малките аплици над всеки експонат. Стен забеляза Махони в противоположния край на залата и закрачи към него, обхождайки с поглед експонатите. Смачкан боен костюм. Обгорени документи, грижливо поставени в рамка. Взривени машини. Кракът на нещо, което, изглежда, беше огромно влечуго. Нямаше никакъв надпис, по който да се разбере какво представлява всеки от тях, нито на какви трагични обстоятелства са възпоминание. Всъщност единственият надпис беше на стената, пред която стоеше Махони. На нея, от пода до тавана, бяха изписани имена — жертвите на секция „Богомолка“ — герои или провалили се воини, в зависимост от гледната точка.
Махони въздъхна и се обърна към Стен.
— Продължавам да търся името си там — каза той. — Досега нямам късмет.
— Затова ли ме повикахте тук, полковник? За да изсека своето на нея? Да спестя неприятностите и разходите на „Богомолка“?
Махони го изгледа намръщено.
— И защо да правиш това?
Стен сви рамене.
— Аз се провалих. Убих Винетца.
— И смяташ, че си имал друг избор? Бойно изтощение? Че се е прекършила? И че е трябвало да можеш да се справиш?
— Нещо такова.
Махони се засмя. Къс, мрачен смях.
— Е, не ми е приятно да развалям романтичните ти заблуди, Стен. Но Винетца не се е прекършила. Тя наистина се е опитала да те убие.
— Но защо?
Махони го потупа по рамото, бръкна в джоба си и извади шише. Подаде го на Стен.
— Пийни. Ще те оправи.
Стен удари няколко яки глътки, Понечи да върне шишето на Махони, но той му махна с ръка.
— Задръж го. Ще ти потрябва.
— Моля за извинение, но…
— Тя беше наемен убиец, Стен. Много професионален.
— Но нали е била проверена от службата за сигурност!
Махони поклати глава.
— Не. Винетца е била проверена. Жената, която ти уби, не е била Винетца. Отне ни известно време, но го разгадахме. Истинската Винетца е загинала при тръгването си. Беше на първопроходен свят, така че не сме получили съобщението веднага. Един служител, Фрейзър, забелязъл рапорта и го заличил. Така огладил пътя на убийцата да проникне на нейното място.
— Какво е станало с този Фрейзър?
— Убит е. Вероятно от нея, за да прикрие следите си.
Стен се замисли. Имаше логика. И нямаше.
— Но защо е трябвало някой да си създава всички тези грижи заради мен? Сигурно му е струвало купища кредити.
— Не знаем.
Стен се замисли над списъка на враговете си. Да, имаше доста. Вероятно и такива, които биха искали да го убият. Но те щяха да го уредят в някой бар или задънена уличка. Той поклати глава.
— Не мога да се сетя кой би могъл да бъде.
— Аз мога. Вулкан.
— Невъзможно. Разбира се, те ме гониха. Но аз бях отреп. Никой. Не, дори онези тъпи мозъци на Вулкан не биха могли да намесят наемен убиец само за да се справят с такъв като мен.
— Но така или иначе са го направили.
— Но кой? И защо?
Махони му даде знак за шишето. Стен му го подаде и той отпи. После каза:
— Има само един начин да разберем — каза Махони.
— Как?
— Мозъчна сонда.
Кожата на Стен настръхна, когато в ума му изплуваха образите на хората с прогорени мозъци, които познаваше… и на Орон.
— Не.
— На мен това не ми харесва повече, отколкото на теб, синко — каза Махони. — Но е единственият начин.
Стен поклати глава.
— Слушай. Сигурно има нещо общо с онази малка задача, на която те изпратих с твоите приятели.
— Но ние не донесохме нищо.
— Както ми се струва, някой смята, че си.
— Торесен?
— Сигурно.
— Но аз не…
— Обещавам ти, че няма да надничам в нищо друго освен в това, което ми трябва. Ще се съсредоточа само на последните няколко часа, в които бяхме на Вулкан.
Стен взе шишето от Махони, отпи и накрая каза:
— Добре.
Махони сложи ръка на рамото му и го поведе към вратата.
— Ела. Грависледът ни чака.
… Стен се измъкна от вентилацията в стената, с очи, приковани в гърба на патрула…
— Не — каза Махони. — Не е това.
Стен лежеше на операционната маса. Електроди, прикрепени към главата, ръцете и краката му, отвеждаха към малка стоманена кутия. Кутията захранваше компютърен екран.
Махони, Рюкор и облечен в бяло тех следяха екрана и видяха как Стен завлече патрула до вентилационната шахта и го натика в нея. Рюкор провери данните за жизнените функции на Стен на друг дисплей и даде знак на теха. Той натисна клавишите и на екрана се появиха нови картини.
… Стен и другите отрепи бяха пред вратата на Торесен. До него беше Бет. Тя измъкна от джоба си пластмасова пръчка. Опря я по средата на панела на вратата… Бет… Бет… Бет… Бет…
— Почакай! — извика Рюкор.
И техът задържа сондата. Образът на Бет замръзна на екрана. Рюкор се наведе над Стен и му инжектира транквилизатор. Тялото му се отпусна. Рюкор провери данните на медицинския компютър и махна на теха да продължи.
… И Стен пристъпи в жилището на Торесен… Бяха в друг свят… дружелюбна джунгла… само дето… Стен забеляза детектор на движение… скочи… ножът се заби в устройството…
— Почти сме на място — каза Махони. — Прескочи няколко минути напред.
… Документи и още документи се пръснаха от сейфа на Торесен… И Орон я получи — дебелата червена папка с етикет „ПРОЕКТ «БРАВО»“.
— Задръж — каза Махони. — Спри точно тук.
— Това ли търсеше? — попита Рюкор.
— Да.
— И искаш аз… ние… да напуснем?
— Да.
