— О, господи — възкликна Рудолф. Беше забравил за журналиста и за телекса. Но журналистът очевидно не бе забравил за него. Горкият Уесли, помисли си той, от една седмица името му е известно на милиони хора, години наред ще трябва да се примирява с любопитните погледи и с неизменния въпрос на непознати хора: „Извинете, вие не сте ли…?“
— Може ли да видя какво пише? — Рудолф протегна ръка към списанието. Журналистът беше на яхтата, преди Уесли да влезе в затвора, но може и за това да се е осведомил. Призля му, като си помисли само какво може да пише в „Тайм“ за свиването на Уесли в нощния бар и за англичанина, закаран в болницата със сътресение на мозъка.
Тереза отстъпи назад и скри списанието зад гърба си.
— Иди си купи списанието — сопна се тя. — От това, което пише, излиза, че можеш да си го позволиш. И ти, и смахнатата ти гола жена.
О, господи, помисли си Рудолф, изровили са онази стара снимка. Какво щастие би било за целия свят, ако папките с документацията на всички вестници по земното кълбо пламнат едновременно и изгорят за един ден.
— Всичко пише в списанието — злобееше Тереза. — Този път парите не ти помогнаха да измъкнеш прекрасния ми бивш съпруг, нали? Най-накрая той намери, каквото си търсеше, така ли е?
— Съжалявам, Тереза — каза Рудолф и си помисли, че Том сигурно е бил пиян или натъпкан с наркотици, когато се е оженил за нея. Преди три години, когато я видя за последен път в кантората на Хийт и й плати, за да отиде в Рено и да получи развод, косата й беше силно изрусена и сигурно е била с десет килограма по-слаба. Сега не изглеждаше по-добре. — Извинявай, че не те познах. Променила си се малко.
— Не си очарован, нали? — злобата й вече напираше неудържимо. — Запознай се със съпруга ми, мистър Крейлър.
— Здравейте, мистър Крейлър.
Мъжът изсумтя.
— Къде е синът ми? — грубо попита Тереза.
— Руди, ще изпуснем самолета — извика Гретхен от колата. Тя не бе чула нито дума от разговора.
Рудолф усети, че се изпотява, макар че сутринта бе прохладна.
— Ще трябва да ме извиниш мисис Крейлър, но бързам за летището.
— Няма да се измъкнеш толкова лесно, мистър Джордах — каза Тереза, размахвайки навитото на руло списание. — Не съм дошла чак от Америка, за да ми се изплъзнеш току-така.
— Не се изплъзвам — повиши глас Рудолф, за да влезе в тон с нея. — Трябва да изпратя семейството си на летището и веднага се връщам тук. Ще се видим след два часа.
— Искам да знам къде е синът ми — извика Тереза и го сграбчи за ръкава в мига, в който той се опита да се качи в колата.
— В затвора е, щом толкова искаш да знаеш.
— В затвора! — изпищя Тереза и сложи ръка на гърдите си, заемайки трагична поза. Реакцията й успокои Рудолф. Значи продължението на историята го няма в списанието.
— Не се дръж така — каза строго Рудолф. Нейният писък бе най-силният звук, който бе чул в този хотел, откак бе пристигнал тук. — Положението не е толкова сериозно.
— Чуваш ли, Еди? — изкрещя тя. — Синът ми е зад решетките, а той разправя, че не било сериозно.
— Чух го — каза мистър Крейлър.
— Ето какво семейство са — продължи тя все така високо. — Опитай се да им повериш едно дете и преди да си се обърнал, то вече има полицейско досие. Какво щастие, че баща му го убиха, иначе никога нямаше да знам къде е и какви ще направят от него тия хора. Знаеш ли на кого мястото му е в затвора… — тя пусна ръкава на Рудолф, отстъпи крачка назад и насочи пръст към него, трепереща и обвиняваща, протегнала патетично ръка. — Ти! С твоите номера, подкупи и нечестни пари.
— Като се успокоиш, ще ти обясня всичко — каза Рудолф, опитвайки се да седне на предната седалка. И извика на шофьора да тръгва.
Тя се хвърли към него и отново го сграбчи за ръката.
— Не, няма да стане — извика. — Няма да се измъкнеш толкова лесно, мистър.
— Пусни ме, глупачке — каза Рудолф. — Нямам време да говоря сега с теб. Самолетът няма да чака, колкото и силно да крещиш.
— Еди — изписка Тереза, — така ли ще го оставиш да се измъкне?
— Вижте какво, мистър Джордах… — започна мъжът.
— Не ви познавам, сър — прекъсна го Рудолф. — Не се месете в тази работа. Ако искате да говорите с мен, изчакайте да се върна. — Той грубо тръсна ръка, за да се освободи от жената, а в това време портиерът, излязъл да каже довиждане, се запъти мълчаливо и заплашително към нея.
Рудолф бързо се вмъкна в колата, затръшна вратата и я заключи. Шофьорът пъргаво седна зад волана и запали мотора. Тереза ядно размаха списанието зад колата, която се отдалечаваше по алеята.
— Каква беше тази история? — попита Гретхен. — Не можах да чуя какво казва.
— Няма значение — отвърна рязко Рудолф. — Това е на Уесли майка му.
— Колко много се е променила. И то не за добро — каза Гретхен. — Какво иска?
— Ако е останала вярна на себе си, иска пари — предположи той и реши да предупреди Гретхен, че Джийн не бива да види този брой на „Тайм“.
Застанал на терасата на летището, Рудолф изчака самолетът да излети. Сбогуването беше кротко и тихо. Той обеща да се върне в Ню Йорк, колкото се може по-скоро. Опита се да не прави сравнение между днешното унило заминаване и празничното настроение, с което пристигнаха на същото това летище, където Том ги чакаше с бъдещата си булка, а „Клотилд“ стоеше в пристанището, готова да ги заведе на разходка между островите недалеч от Кан, където щяха да поплуват и да възстановят семейния съюз с един празничен обяд.
Когато самолетът се изгуби от погледа му, Рудолф въздъхна и прекоси отново сградата на летището, борейки се с изкушението да си купи от павилиона за вестници един брой на списание „Тайм“. Каквото и да пишеше вътре, то нямаше да го зарадва. Чудно му беше как могат хората, за които непрекъснато се пише — политици, министри, актьори и други такива, — да се насилват да отварят сутрешен вестник.
Помисли си за пълната, посивяла жена и за закръгления й дребен съпруг, които го чакаха в хотела, и отново въздъхна. Как е успяла тази отвратителна жена да си намери съпруг? При това втори. Ако журналистът от „Тайм“ е все още в Антиб, каза си той, трябва да отида при него и да го помоля да изрови снимката на Тереза, направена след арестуването й за проституция в някакво заведение, където тя се представя под чуждо име. На една снимка заслужава да се отговори с друга снимка. Горкият Уесли.
За да се позабави, накара шофьора да мине през Ница, по улицата, на която живееше Жана. Не знаеше какво би направил, ако случайно я видеше да излиза от къщата си с децата или със законния си съпруг. Най-вероятно нищо нямаше да направи. Но тя не се появи. Улицата беше като всички останали улици.
— Обратно в хотела, моля. Минете по дългия път, край морето — каза той.
Като стигнаха в Антиб, обиколиха пристанището. Той видя в далечината „Клотилд“ с малката фигурка на Дуайър. Не поиска от шофьора да спре.
— Знам си правата — заяви Тереза.
Тримата седяха на столове сред малката полянка в парка на хотела, където никой не можеше да чуе разговора им. Когато Рудолф се върна, съпрузите седяха сковано един срещу друг на столове във фоайето на хотела. Изразът на лицата им беше мрачен и неодобрителен, а самото им присъствие излъчваше мълчалив укор към отдалите е на безделие и удоволствия гости, облечени в спортни дрехи, които преминаваха край тях на път за тенис корта или за плувния басейн. Двамата изслушаха намусено Рудолф, който ги поведе към парка и бързо им обясни със спокоен, безстрастен глас как Уесли е попаднал в ръцете на полицията и защо трябва да замине за Америка.
— Ние бяхме при адвокат. В Индианаполис, където живеем с мистър Крейлър, и аз знам какви права имам като майка. — Гласът на Тереза дразнеше слуха му, сякаш тебешир стържеше по черна дъска. — Уесли
