никога не се бе чувствал щастлив, а във Франция беше щастлив, поне до деня, в който баща му умря.
В затвора на Грас не се оказа чак толкова лошо. Полицаят, когото удари в бара, бе изпратен на работа в Кан и не се явяваше в затвора да го тормози, а сред надзирателите и съдебния следовател си спечели известна популярност заради случилото се с баща му и защото говореше френски, а и защото бе набил оня англичанин, който се ползваше с репутацията на побойник сред полицейските среди. Освен това се държеше учтиво и не създаваше никому никакви неприятности. Разбира се, от полза се оказа и това, че от време на време чичо му бутваше на персонала по някоя и друга банкнота, а също и обаждането от американското консулство, уредено пак от чичо му.
Хубавото на чичо му Руди беше това, дето нито веднъж не намекна на Уесли, че му дължи благодарност за всичко, което е направил. Уесли искаше да изрази благодарността си, но не знаеше как. Накрая реши, че ще трябва да измисли нещо. Засега не се сещаше какво може да каже на чичо си, който, изглежда, се чувстваше неловко, дето Уесли е зад решетките, сякаш той беше виновен за това.
Един от надзирателите тайно изнесе от полицията снимка на мъжа на име Данович, с когото баща му се бе сбил в „Ла порт роз“. Уесли запомни лицето, за да може да го разпознае, когато се наложи.
Не каза никому нищо за това. Беше затворен по характер — дори с баща си трудно говореше за себе си, макар че баща му разказваше почти всичко, което Уесли искаше да знае за неговия живот. И сега не споделяше с никого чувствата си. Чувстваше се заплашен, макар да не беше сигурен какво точно го заплашва. Но каквото и да бе то, мълчанието беше първата отбранителна стъпка. Научи това отдавна, още когато майка му го изпрати в онова проклето военно училище.
Майка му беше друга история. Тя пищя, рева, гълча го и му се подмазва, а накрая му обеща, че животът му ще се промени коренно, когато дойде с нея и новия й съпруг в Индианаполис. Уесли не искаше животът му да се променя. Когато попита чичо си трябва ли да отиде в Индианаполис, Рудолф го погледна тъжно и каза:
— Поне докато си малолетен.
Въпросът беше свързан с пари, но той не разбираше точно по какъв начин. И нямаше значение. Щеше да види как са нещата и ако не му хареса, да изчезне.
Беше се научил да бяга.
А сега му беше мъчно, че няма да се върне на училище, когато започне учебната година. През септември започваше баскетболният сезон. Миналата година бе станал звездата на отбора и знаеше, че тази година ще разчитат на него. Дано се провалят, каза си той, та да разберат колко много им е нужен. За някои това може и да изглеждаше дреболия, при положение че баща му е бил убит неотдавна, но училището заемаше важно място в живота на Уесли и той не можеше да го отхвърли просто така, само защото на възрастните това им се струва маловажно за момента. Вярваше, че баща му би го разбрал, дори и никой друг да не го разбере.
Някои момчета в училище му се присмиваха, че е американец и говори смешно. Нито веднъж не ги удари, макар да му се искаше, защото баща му щеше да го спука от бой, ако разбереше, че се бие. Сега вече ще бъде друго, мрачно си помисли той. С тъгата се появяваше и едно ново чувство за свобода. Сега вече ще правя грешки сам, каза си Уесли, и хората ще трябва или да ги приемат, или да ги отхвърлят. Но грешката, която баща му направи, щеше да му отнеме много време, докато се съвземе. Той се молеше за баща си, но никога нямаше да му прости. Една нощ, една безумна, самоцелна постъпка, и баща му го заряза в мръсотията. В мръсотията, каза си Уесли, докато седеше, облечен с чистите си дрехи, в мръсотията…
Полицаят, който щеше да го заведе на летището, отключи вратата и влезе. Носеше памучни панталони и спортно сако, но и балетно трико да си бе сложил, веднага щеше да се разбере, че е полицай.
Навън миришеше прекрасно. Уесли беше забравил как мирише чистият въздух.
Качиха се в кола без номер и Уесли седна отпред до полицая. Той имаше голям корем и дишаше тежко през счупения си нос, докато се наместваше зад волана. На Уесли му се искаше да го попита дали някога са го удряли с бирена бутилка и дали е застрелвал човек, но реши, че е по-добре да води разговор на други теми.
Полицаят караше бавно по виещия се планински път. Всички прозорци на колата бяха отворени.
— Времето е прекрасно — каза той, — защо да не се възползваме. — Служебните му задължения за тази сутрин се свеждаха само до това да придружи Уесли и той искаше да извлече всички възможни облаги. И вече миришеше на вино. — Значи няма повече Франция за теб, а, момче. Жалко. Следващия път ще се научиш да удряш хората, когато няма свидетели. — И се засмя на хитроумната си шега. — Какво ще правиш в Америка?
— Ще стоя далеч от полицията — отвърна Уесли.
— Ето, това се казва умен младеж — отново се засмя полицаят. — Жена ми все повтаря, че трябва да отидем в Америка — поклати глава той. — Как си я представяш тая работа с една полицейска заплата? — И погледна косо Уесли. — Твоят чичо е доста заможен човек, нали?
— Един от най-богатите.
— То си личи — въздъхна полицаят и загледа смачканото си сако. — Възхищавам се на дрехите му. Човек с възможности. Ясна работа. Нищо чудно, че си заминаваш у дома.
У дома не е точната дума, помисли си Уесли.
— Един ден ще се върнеш тук — като турист — и сигурно ще изхарчиш сума пари — каза полицаят.
— Ако преди това вие, французите, не станете комунисти — отвърна Уесли. В затвора имаше двама души, които разправяха, че са комунисти и че техният ден скоро ще настъпи.
— Не приказвай такива неща — мрачно каза полицаят. — Особено в Америка. Ще ни обърнат гръб. — После се сети за лошото мнение, което американците имат за французите, и добави: — Като се върнеш, нали няма да разправяш пред журналисти как са те измъчвали в полицията, за да направиш признания?
— Нямаше какво да признавам — каза Уесли. — Всички ме видяха как ударих оня мръсник. Мога обаче да разкажа как един от твоите приятели ме наби в колата по пътя към полицията — дяволито додаде той. Наслаждаваше се на това пътуване сред пищната, цветиста природа, след като седмици наред бе прекарал затворен. Пък и, докато си приказваше нехайно с този човек, който все пак се държеше приятелски, можеше да не мисли какво го очаква на летището и после в Индианаполис.
— А ти какво си въобразяваш? — сопна се полицаят. — Някакво хлапе да те повали с един удар пред очите на целия свят и после да не си получиш заслуженото в тъмната кола? В края на краищата всички сме хора, нали така?
— Добре де, нищо няма да казвам — великодушно заяви Уесли.
— Добро момче си ти — отбеляза агентът. — И в Грас направи добро впечатление. Видях мъжа, с когото баща ти се е сбил. Все едно, че го бе газил локомотив. — Той кимна, беше специалист по тези въпроси. — Чудесна работа е свършил баща ти! Чудесна! — И отново погледна изкосо Уесли, този път сериозно. — Полицията го познава тоя тип. И то в неблагоприятна светлина — каза той. — Засега успява да се изплъзне от наказанието, което отдавна му се полага. Свързан е с опасни хора. Не само за доброто на Франция, но и за твое добро сега те изпращат вкъщи.
— Просто изглежда странно — сподели Уесли, — че един човек, за когото всички знаят, че е извършил убийство, може да се измъкне безнаказано.
— Забрави какво знаят хората, приятелю — посъветва го строго полицаят. — Забрави всичко, върни се у дома и бъди добър американец.
— Да, сър — отвърна Уесли, припомняйки си всички подробности от снимката — дръпнатите очи, високите, изпъкнали скули, тънките устни, тъмната къдрава коса. По-добре
— Ще ми направите ли една услуга?
— Каква услуга? — попита полицаят с професионална подозрителност.
— Може ли да минем покрай пристанището? Да хвърля един поглед на яхтата.
Полицаят погледна часовника си:
— Още е рано. Имаме време. Защо не?
— Много любезно от ваша страна, сър — каза Уесли.
C’est tres gentil de votre part, monsieur. Това беше едно от първите неща, на които баща му го научи, когато го доведе в Антиб. Макар че почти не знаеше френски, баща му каза: „Има два израза, на които
