французите отдават голямо значение. Първият е S’il vous plait, което значи «моля». Вторият е C’est tres gentil de votre part. Разбра ли? Повтори ги.“
Уесли запомни този урок.
— Аз имам син на твоите години — каза полицаят. — И той е луд по яхти. Вечно се мотае из пристанищата. Заявих му, че ще се откажа от него, ако стане моряк. Ако не бяха всички тия яхти тук, полицията щеше да седи със скръстени ръце. Какви ли хора не се събират по пристанищата — заяви мрачно той, — алжирци, югославяни, гърци, корсиканци, сицилианци, нудисти, английски младоци, нарушили законите в родината си, богати наркомани… — Той поклати глава, докато изреждаше злините на морския живот. — А сега и най-загубеното градче с изглед към Средиземно море строи ново пристанище. Цялата френска полиция ще трябва да се съсредоточи по крайбрежието, за да контролира това положение. Вземи твоя случай. — Той сърдито размаха пръст към Уесли, припомняйки си, че всъщност изпраща престъпник на заточение. — Да не мислиш, че това, което ти се случи, щеше да се случи, ако живееше в Клермон Феран например?
— То си беше една случайност — каза Уесли и съжали, че е поискал да види пристанището.
— Всички така казват. А кой оправя после бъркотията? Полицията.
— Какъв бихте искали да стане синът ви? — Уесли прецени, че е време да смени темата.
— Адвокат. Там са парите, мойто момче. Послушай ме, върни се в Америка и стани адвокат. Колко адвокати познаваш, които са били в затвора?
— Мислил съм за това — каза Уесли с надежда, че полицаят ще си възвърне добродушното настроение.
— Помисли сериозно.
— Това и смятам да направя — отвърна Уесли дълбокомислено и признателно, надявайки се, че полицаят ще спре дотук.
— И никога недей да носиш оръжие. Чуваш ли ме?
— Да, сър.
— Послушай съвета на един по-стар човек, който е загрижен за младото поколение и познава света.
Сега Уесли разбра защо са възложили сутрешната задача точно на този полицай. На драго сърце се бяха лишили от присъствието му в участъка, за да не му слушат лекциите.
Полицаят измърмори нещо и запали цигара, а когато за миг вдигна ръце от волана, колата се поднесе. Димът отиде към Уесли и той се закашля. Нито баща му, нито Бъни пушеха.
— И недей да пушиш — добави полицаят. — Аз се ненавиждам за този навик. — И потъна в мълчание.
Като стигнаха на пристанището, Уесли видя „Клотилд“ и безлюдната палуба. Противно на здравия разум очакваше, че ще види баща си, който излиза от кабината на щурвала и дърпа някакво въже. Баща му винаги се притесняваше, че ако внезапно излезе буря, въжетата няма да издържат. Стига, помисли си Уесли, стига, той никога вече няма да излезе на палубата. За миг си помисли какво би станало, ако изведнъж отвори вратата, скочи и побегне. За една минута можеше да се изплъзне от дебелия полицай, да се скрие и да се вмъкне на яхтата през нощта, да я изкара от пристанището, да излезе в открито море и да се насочи към Италия. Към най-близката граница. Ще използва ли полицаят пистолета си? Кобурът му издуваше спортното сако. Много е рисковано. Безумна идея. Днес поне трябва да проявява разум. Един ден ще се върне в Антиб.
— Яхти — презрително издума полицаят и натисна газта.
Уесли затвори очи. Не искаше повече да гледа „Клотилд“.
Рудолф и Дуайър го чакаха на летището пред гишето за проверка на билетите. Дуайър носеше торбата и кожения сак на Уесли, а в ръцете си държеше голям кафяв плик.
— Майка ти и съпругът й вече минаха през паспортната проверка — съобщи Рудолф. — Ще те потърсят вътре. Ще пътувате заедно.
Уесли кимна. Не смееше да проговори.
— Всичко е наред, мосю Джордах — каза почтително полицаят. — Аз ще вляза с него и ще го кача на самолета.
— Мерси — отговори Рудолф.
— Ето ти багажа — каза Дуайър, сочейки сака. — Ще трябва да го претеглиш. — Дуайър бе облякъл костюм за случая. Уесли не си спомняше Дуайър да е бил друг път с костюм, дори на сватбата. Изглеждаше по-дребен, отколкото Уесли го помнеше, и много по-стар, със ситни, срини бръчици по челото и около устата. — А тук — додаде Дуайър, като му подаде плика — има снимки. Мислех, че някой ден ще ти се прииска да ги погледаш. — Гласът му звучеше далечно, несигурно.
— Благодаря, Бъни — отвърна Уесли, като пое плика.
Рудолф му даде листче хартия и поясни:
— Тук има два адреса, Уесли. Домашният ми адрес и служебният на приятеля ми Джони Хийт, в случай че мене ме няма. Ако някога имаш нужда от нещо… — И неговият глас звучеше несигурно.
Не е свикнал да вижда как роднините му заминават от една държава за друга, придружени от полицай, помисли си Уесли, като взе листчето и го сложи в джоба си.
— Пази се — каза Дуайър, докато Рудолф подаваше билета на Уесли на момичето зад гишето и изчакваше да претеглят багажа.
— Не се тревожи за мен, моряко — успокои го Уесли, опитвайки се гласът му да звучи бодро.
— Няма — усмихна се Дуайър, но усмивката му излезе някак крива. — Ще се видим пак, нали?
— Разбира се. — Той дори не се опита да се усмихне.
— Е, време е да вървим — подкани го полицаят на френски.
Уесли се ръкува с чичо си, който изглеждаше така, сякаш щеше да види племенника си отново след час или два, и с Дуайър, който изглеждаше така, сякаш никога вече нямаше да види момчето.
Уесли не погледна назад. Мина през паспортната проверка заедно с полицая, който показа служебната си карта и намигна на служителя зад гишето.
Майка му и съпругът й, когото виждаше за първи път, стояха в залата за заминаване точно до гишето за паспортна проверка, сякаш за да се уверят, че няма да избяга.
— Виждаш ми се бледен — каза майка му. Цялата й коса беше разпиляна по лицето. Сякаш я бе брулила вихрушка.
— Добре съм — отговори той. — Това е моят приятел. — И докосна полицая по ръката. — Той е полицай. Не говори английски.
Полицаят леко се поклони. Задачата бе изпълнена без усложнения и затова сега можеше да си позволи да бъде любезен.
— Обясни им, че трябва да те кача благополучно на самолета — каза той на френски.
Уесли обясни. Майка му се дръпна назад, сякаш полицаят имаше инфекциозно заболяване.
— Запознай се с новия си баща — предложи майка му. — Мистър Крейлър.
— Добре дошъл — поздрави го церемониално мистър Крейлър, като да посрещаше виден гост в телевизионно предаване. И протегна ръка.
— Махни си ръцете от мен — спокойно нареди Уесли.
— Не се тревожи, Еди — каза майка му. — Той е разстроен днес. Това е естествено. Ще се научи. Искаш ли да пийнеш нещо, миличък? Кока-кола, портокалов сок?
— Уиски — отговори Уесли.
— Виж какво, млади човече… — започна мистър Крейлър.
— Той се шегува — побърза да се намеси майка му. — Нали се шегуваш, Уесли?
— Не, не се шегувам.
По високоговорителя женски глас оповести последно повикване на пътниците. Полицаят го хвана под ръка.
— Ще те придружа до самолета — каза той на френски. — Такава е заповедта.
Може би трябваше да използвам случая, когато бяхме на пристанището, помисли си Уесли, крачейки към изхода. Майка му и съпругът й ги следваха плътно.
