Рудолф закара Дуайър в Антиб. През цялото пътуване и двамата мълчаха. Като стигнаха входа на пристанището, Дуайър каза:
— Ще сляза тук. Трябва да се видя с един човек. — И двамата знаеха, че отива в малкото кафене, за да се напие, и че иска да бъде сам. — Ще останеш ли тук още известно време?
— Около една седмица — отговори Рудолф. — Докато оправя всичко.
— Ще се видим тогава — каза Дуайър и влезе в кафенето, като пътьом разкопча яката на ризата си, издърпа вратовръзката си и я напъха небрежно в джоба.
Рудолф отново включи мотора. В джоба си имаше писмо от Жана. Тя пишеше, че ще дойде да обядват заедно в „Коломб д’ор“ и че може да се вижда с него всеки следобед през тази седмица. Войната в Париж продължавала.
Когато пътниците свалиха коланите, а самолетът се изви на запад в небето над Монте Карло, Уесли разглеждаше снимките от плика, който Дуайър му даде. Не забеляза, че майка му е прекосила пътеката и стои зад него. Тя погледна снимките в ръката му. Изведнъж се пресегна и ги сграбчи всичките.
— Тия снимки не са ти нужни повече — заяви тя. — Горкото ми дете, колко много неща трябва да забрави!
Той не искаше да прави сцени, поне не толкова скоро, затова не каза нищо. Гледаше я как къса снимките една по една и пуска парченцата на пътеката. Тя обаче няма нищо против сцените, помисли си той. Божичко, колко прекрасно ще бъде в Индианаполис.
Погледна през прозореца и видя как полуостров Антиб, зелен и красив, се отдалечава в синьото море под него.
Част втора
1
1969
В НАТО се говори много за разселени хора — за германци, изгонени от Полша, за източногермански бежанци в Западна Германия, за палестинци, за арменци, за евреи, изгонени от арабските страни, за италианци от Тунис и Либия, за френски колонисти от Алжир. И за много други, чиято поява е неизбежна. Типични разговори между военни, които търсят поводи за война.
Минавала ми е мисълта, че и аз самият съм разселен човек, далеч от дома, запазил сантиментални и без съмнение изопачени спомени за по-щастлив живот и по-добри времена в друга страна, необвързан с чувства за преданост към обществото (Американската армия), където живея в изгнание, макар че то ме храни, облича и ми плаща много по-щедро, отколкото аз, с посредствените си способности и липса на каквато и да е амбиция, бих могъл да се храня, обличам и издържам в родната си страна.
Не съм обвързан с никого, а това означава, че от мен би могло да се очаква всичко. Може би само с Моника, но в най-добрия случай то е временно. Една случайна промяна на служебното място — ако изпратят Полковника в някоя военна база в Гърция или в Гуам, където той не е сигурен, че ще може да си намери удобен партньор за тенис, или ако се получи нова заповед от Вашингтон, издадена от някого, който не знае или пет пари не дава, че аз съществувам, или ако Моника получи предложение за по-хубава работа в друга страна, — и всичко ще се разпадне.
А може и да се разпадне от само себе си. Напоследък Моника е станала раздразнителна. Все по-често забелязвам как ме наблюдава със замислен поглед, който не вещае нищо добро. Тъй като не съм чак толкова заслепен от собствената си личност, не ми се вярва в замисления й поглед да се крие тъга от мисълта, че ще ме загуби.
Ако Моника ме остави, ще преспя със съпругата на Полковника.
Били Абът, облечен в цивилни дрехи, доволен от живота след отличната вечеря в брюкселския ресторант с изглед към „Ла Гранд Плас“, излезе в прохладната вечер с Моника под ръка. Вечерята в прехваления от туристическите справочници ресторант струваше скъпо, но за такова нещо си заслужаваше да се дадат пари. Още повече, че този следобед той бе спечелил шейсет долара на тенис като партньор на Полковника. Полковника беше побъркан на тази тема и се стараеше да играе най-малко по един час на ден, а освен това като истински възпитаник на Уест Пойнт обичаше да печели.
Той видя Били как играе още когато Били беше ефрейтор, и хареса стила му — хладнокръвен и находчив, благодарение на който побеждаваше играчи с два пъти по-силен удар от неговия. Освен това Били беше много бърз и когато играеше на двойки, можеше да покрива три четвърти от корта. Тъй като беше четирийсет и седем годишен, на Полковника му трябваше партньор, който да покрива три четвърти от корта. Затова Били беше произведен от ефрейтор в младши сержант, командващ автомобилния парк. Тази служба предполагаше доста големи допълнителни доходи към сержантската заплата — офицерите, на които понякога им се налагаше да ползват военен транспорт с неслужебни цели, даваха щедри бакшиши, а освен това имаше възможност бензинът на армията тайно да се продава на съвсем малко по-ниски цени от тези в града. И още нещо — Полковника канеше Били на вечеря. Искаше да разбере какво си мислят редниците и сержантите, както сам често се изразяваше, а съпругата му смяташе, че Били е чаровен младеж, който се държи като офицер, особено когато е облечен цивилно. Съпругата на Полковника също обичаше да играе тенис и живееше с надеждата, че един ден Полковника ще замине по служба за месец или два, но без Били.
Сега армията не е каквато беше някога, казваше Полковника, трябва да се съобразяваме с времето. Докато Полковника му беше началник, за Били нямаше опасност да го изпратят във Виетнам.
Били знаеше, че благодарение на добрите връзки на вуйчо Рудолф във Вашингтон са му спестени неприятните звуци на вражеските куршуми, и един ден щеше да му благодари. Сега в джоба си имаше писмо от вуйчо Руди, което съдържаше чек за хиляда долара. Майката на Били бе изчерпала възможностите си като източник на средства, а Моника, на която Били бе разказвал за богатия си вуйчо, го бе накарала да му пише и да го помоли за пари. На въпроса, за какво й трябват парите, тя отговаряше загадъчно, но Били отдавна се бе примирил с факта, че тя е загадъчно момиче. Моника нито веднъж не му разказа за семейството си в Мюнхен, нито за това, как така на осемнайсет години е решила да завърши „Тринити колидж“ В Дъблин. Все изпълняваше някакви тайнствени поръчения, но като се изключи това, съжителството с нея през останалото време беше изключително приятно. Това беше условието, при което тя се пренесе в неговото уютно апартаментче срещу „Ла Гранд Плас“. Той не биваше да задава въпроси, когато тя кажеше, че няма да си бъде вкъщи вечерта или цялата седмица. Понякога представителите на НАТО трябваше да провеждат дискретни срещи, за които не следваше да се говори. А той не проявяваше любопитство, когато ставаше дума за неща, които не го засягаха.
Моника не беше голяма хубавица с черната си, разрошена коса, ниски обувки и дебели чорапи, но имаше големи сини очи, които озаряваха лицето й, щом се усмихнеше, и прекрасна малка фигурка. Последното беше много важно. Били беше висок само метър и шейсет и осем, имаше крехка физика и по- високите жени му внушаваха чувство за малоценност, което не му беше приятно.
Ако тази вечер някой го попиташе каква професия смята да си избере, вероятно би казал, че иска да се презапише в армията. От време на време Моника му се ядосваше и го обвиняваше, че няма никакви амбиции. С подкупваща жизнерадостна усмивка той се съгласяваше с нея, че няма амбиции. Меланхоличните му тъмни очи, скрити зад гъсти черни мигли, придаваха обаче допълнителен смисъл на усмивката му, сякаш полагаше специално усилие да прикрие тъгата и да се покаже весел пред събеседника си. Тъй като се познаваше достатъчно добре, внимаваше да не се усмихва прекалено често по този начин.
