— Такива да ги нямаме! С автомат може и да действаш безпогрешно, но да се биеш не те бива! Никой не може току-така да ме удря. Крещиш ми, заплашваш ме, искаш от мен да направя нещо, заради което могат да ме убият или да ме вкарат в затвора за цял живот, а още нищо не си ми обяснила. — Без да се страхува, той продължи разпалено да говори. — Ако се съглася да ти помогна, то няма да е, защото си ме уплашила или изнудила, или нещо от този род. Нека да се разберем. Ти си права — няма закон, който постановява, че трябва да живея като червей. Ти ме убеди и аз съм съгласен с теб. Сега седни, махни си гадните ръце, запази гадните заплахи за себе си и спокойно ми обясни. Иначе никакви пари. Ясно ли е?
— Пусни ми ръката — враждебно каза тя.
Той й пусна ръката. Тя гневно го изгледа. После тихичко се изсмя.
— Ей, Били, значи все пак у тебе има нещо. Кой би допуснал? Мисля, че имаме нужда от още кафе. А и на теб ти е студено. Иди се облечи, сложи си един пуловер и ще видиш как хубаво ще си поговорим на масата за това, какво чудо е да си жив през двайсетия век.
Докато се обличаше в спалнята, той отново се разтрепера. Но треперейки, се почувства странно екзалтиран. За пръв път не отстъпи, не се измъкна или изплъзна. А беше сигурен, че въпросът е на живот и смърт. Нямаше смисъл да подценява решителността или фанатизма на Моника. Вестниците бяха пълни със съобщения за отвличания, взривове, политически убийства, сензационни масови убийства, замислени и извършени от хора, с които работиш заедно, пътуваш в един автобус, спиш под един покрив. Вечеряш на една маса. Какъв късмет само, че Моника се оказа една от тях. Тя беше права: той трябваше да се досети. Нападките й го засегнаха: едно е да знаеш, че нищо не струваш, друго е да го чуеш от жената, на която се възхищаваш, нещо повече, много повече — която обичаш и която се държи така, сякаш и тя те обича…
Тихият й смях в кухнята, студена и полутъмна в настъпващото утро, беше израз на уважение и Били го прие с благодарност. Сега в очите на Моника той изглеждаше равностоен противник и тя трябваше да се съобразява с това. До този момент Били бе оставил живота да се изнизва покрай него и беше доволен, че си е намерил удобно местенце в армията. Но животът не искаше вече да го подминава и той трябваше да се справи с него. Бе въвлечен в нещо, независимо дали му харесваше или не. Внезапно, почти инстинктивно определи нова цена на живота си.
По дяволите Моника, каза си той, обличайки пуловера. Щом дишаш, поемаш риск да загубиш нещо. Да вървят всички по дяволите!
Когато влезе в кухнята, Моника подгряваше нова кана с кафе. Беше си събула обувките и шляпаше по чорапи, развявайки рошавата си коса като домакиня, току-що станала от брачното легло, за да направи закуска на съпруга си, преди да го изпрати на работа. Терористична акция в кухнята, кърваво убийство пред горещата печка, набелязване на жертвите сред дрънченето на тенджери и тигани… Той седна на дървената маса, цялата изпорязана с нож, останала от някоя белгийска ферма, и Моника му наля кафе в чашата. Образцова немска хаусфрау, която прави хубаво кафе. Той отпи с удоволствие. Тя наля и за себе си и нежно му се усмихна. Жената, която току-що му каза, че той е избран за неин любовник, защото командва автомобилния парк, откъдето могат да се осигуряват камиони за смъртоносни цели, се бе преобразила. Поне за момента. Само за десет минути в тази студена утрин, помисли си, отпивайки горещото кафе.
— Е, откъде ще започнем? — каза Били и си погледна часовника. — Нямаме много време. Скоро ще трябва да тръгвам за работа.
— Ще започнем от началото — подзе тя. — От състоянието на света. В света цари пълен хаос, фашистите са навсякъде…
— И в Америка? — прекъсна я той. — Стига, Моника!
— В Америка всичко е прикрито — нетърпеливо отвърна тя. — Там още могат да си позволяват да го прикриват. Но кой дава оръжието, парите, димните завеси и същинската подкрепа в края на краищата? Финансово политическите среди във Вашингтон, Ню Йорк, Тексас. Ако ще се правиш на наивен, няма смисъл да ти говоря.
— Имам чувството, че не говориш, а четеш от книга.
— А защо не? — каза тя. — Какво лошо има в това да се четат книги? Няма да ти навреди, ако прочетеш някоя и друга книга. Ако толкова се тревожиш за родната си страна, успокой се, защото в момента ние не действаме в Америка, имам предвид моите хора, с което обаче не твърдя, че там никой не действа. В Америка също избухват бомби и мога да ти обещая, че ще избухват все повече и повече. Америка е в основата на пирамидата и накрая ще се окаже главната прицелна точка. И ще се изненадаш, като видиш колко лесно ще рухне. Защото пирамидата се клати, построена е върху лъжи, безнравствени привилегии, откраднато богатство, потисничество на хора; построена е върху пясък и зад фасадата й е кухо.
— Това вече звучи съвсем като от книга — каза той. — Защо не ми я вземеш от библиотеката да си я прочета сам?
— Ако трябва да се направи нещо — продължи Моника, без да обръща внимание на хапливата му забележка, — то е да покажем колко уязвимо е всичкото това зло.
— И как смяташ да го постигнеш с неколцина побъркани гангстери?
— Не използвай тази дума — предупреди го тя.
— Както искаш ги наричай. Убийци. Атентатори. Няма значение.
— Кастро го постигна с осемнайсет души в Куба.
— Америка не е Куба — каза той. — Нито Европа е Куба.
— Не се различават много. Нападенията ще се умножат. Господата, които са на власт, ще се разтревожат, ще станат несигурни и накрая ще се уплашат. Ще започнат да действат под влияние на страха, ще правят грешка след грешка, и то все по-сериозни. Ще упражнят натиск. Ще се съгласят на катастрофални за тях отстъпки, което ще накара хората да осъзнаят, че поражението им е близко, а това ще предизвика нови инциденти, нови пропуквания в стените.
— О, я смени плочата — каза той.
— Ще бъде убит президентът на някоя банка — продължи напевно тя, отдадена на фантазиите си, — ще бъде отвлечен някой посланик, стачка ще парализира една цяла страна, парите ще загубят стойността си. Те няма да знаят откъде ще дойде следващият удар, ще знаят само, че ще има следващ удар. Напрежението ще нараства, докато накрая светът избухне. Няма да са нужни армии. А само неколцина посветени люде…
— Като теб ли? — попита Били.
— Като мен — предизвикателно отвърна тя.
— И ако успеете, какво следва? — каза той. — От цялата работа печели Русия. Вие това ли искате?
— И на Русия ще й дойде редът — заяви Моника. — Не си мисли, че съм толкова глупава, та да искам
— Тогава какво искаш?
— Искам никой вече да не трови света, да не го тласка към унищожение по един или друг начин. Искам да спра военните, шпионите, ядрените бомбардировачи, продажните политици, убийствата за пари… хората страдат и аз искам те да разберат кой им причинява страданието и каква изгода извлича от това.
— Добре — каза той, — всичко това е прекрасно. Но нека да говорим конкретно. Да предположим, че аз ти осигуря камиона, да предположим, че се снабдите с няколко гранати, бомби, револвери. Какво по-точно ще правите с тях?
— По-точно — отговори тя — възнамеряваме да разбием прозорците на една банка тук, в Брюксел, да предизвикаме експлозия в испанското посолство, да убием един съдия в Германия, който е най-мръсната свиня в цяла Европа. Повече от това не мога да ти кажа. И то за твое добро.
— Много неща си готова да направиш за мое добро, нали? — произнесе театрално Били и се поклони. — Аз ти благодаря, майка ми ти благодари, моят полковник ти благодари.
— Не се дръж нахално — хладно отвърна тя. — Никога повече не се дръж нахално с мене!
— Говориш така, сякаш си готова още сега да ме застреляш, моя скъпа терористке — каза й подигравателно той, като сам си даваше кураж, но въпреки пуловера пак трепереше.
— Никога никого не съм застрелвала — отвърна Моника. — И не смятам да го правя. Не ми е това работата. И след като си толкова чувствителен, сигурно ще ти е драго да чуеш, че тук, в Белгия, смятаме да действаме така, че да няма убити. Това, което смятаме да правим, е просто да разстройваме, предупреждаваме, символизираме…
