— Да, ако обичате — обърна се тя на френски към келнера, надвесен над тях със сребърния кафеник. Той напълни и двете чаши.
След като келнерът се отдалечи, тя странно се усмихна.
— Няма защо да носиш оръжие. Никой няма да стреля по теб. Ти не заслужаваш и куршум.
— Много ми е приятно да го чуя — каза той.
— Има ли нещо, което да ти прави впечатление, да те засяга?
— Ще изготвя списък на нещата — не й остана длъжен той — и ще ти го представя следващия път, като се видим. Ако изобщо се видим…
— Ще се видим — увери го тя.
— Кога се изнасяш от апартамента?
Тя изненадано го погледна. Той не разбра наистина ли се бе изненадала, или се преструваше.
— Не съм мислила да се изнасям. Ти искаш ли да се изнеса?
— Не знам — каза той. — Но след днешния ден…
— Засега — прекъсна го тя — нека да забравим днешния ден. На мен ми харесва да живея с теб. Установих, че политиката няма нищо общо със секса. За други хора това може и да не важи, но за мен е така. С теб се чувствам прекрасно в леглото. С други мъже не съм имала такъв късмет. В средите на новата левица оргазмът е рядкост, а в съвременната епоха дамите са научени, че той е тяхно право, дадено им от бога. Така че бог те праща в отговор на молитвата на една девойка, скъпи. Изразявам се малко вулгарно, но се надявам, че нямаш нищо против. Особено след като девойката съм аз. Освен това обичам хубавите обеди, които ти така любезно осигуряваш. Така че… — Тя запали цигара. Пушеше непрестанно и пепелниците в апартамента бяха вечно препълнени с угарки. Били се дразнеше, защото не пушеше и приемаше сериозно предупрежденията, отправени от страниците на списанията, за смъртността сред пушачите. Но може ли да очакваш от един терорист, който е непрекъснато нащрек да не го хване полицията или да не го разстрелят, да се тревожи, че ще умре от рак на белия дроб на шейсетгодишна възраст. — Така че — продължи тя, издухвайки пушека през ноздрите си — ще разделя живота си на две. Ти ще бъдеш за секс, омари и гъши пастет, а други ще използвам за по-малко сериозни занимания като убийства на германски съдии. Не си ли доволен, че съм такова разумно момиче?
На парченца ме реже, късче по късче, помисли си той, и каза:
— От нищо не съм доволен.
— Недей да бъдеш толкова мрачен, малкия — бодро изрече тя. — Всеки според способностите си! Днес съм свободна почти целия следобед. Можеш ли да се измъкнеш за един-два часа?
— Да. — Той отдавна бе усъвършенствал система за отсъствие от работното място, без някой да го забележи.
— Добре — потупа го тя по ръката. — Хайде да отидем вкъщи, да си легнем и да се любим цял следобед до забрава.
Бесен от яд на себе си, че не може да устои да хвърли парите на масата и да си излезе достойно от ресторанта, той каза:
— Трябва да се върна в службата за десет минути. Ще се видим вкъщи.
— Изгарям от нетърпение — усмихна му се тя и големите й сини очи озариха лицето й, съчетало чертите на Бавария и „Тринити“.
2
1969
За известно време ще спра да пиша в този бележник. А за Моника най-добре изобщо повече да не пиша.
Има толкова хора, които си навират носа в чужди работи или са официално упълномощени да влизат с взлом в къщата ти. В Брюксел е пълно с такива.
Моника е станала по-раздразнителна от всякога.
Аз я обичам. Тя не ми вярва.
Сидни Алтшелер стоеше до прозореца в кабинета си високо в сградата на списанията „Тайм“ и „Лайф“, загледан мрачно в светлините на зданията, ограждащи кулата, в която работеше. Беше мрачен, защото мислеше за редакторската работа, която го чакаше през уикенда.
На вратата дискретно се почука и секретарката му влезе с думите:
— Един човек на име Джордах иска да ви види.
— Джордах? — намръщи се Алтшелер. — Не познавам никого с това име. Кажете му, че съм зает, ако иска, може да ми пише.
Секретарката се обърна да излезе и в този момент той си спомни нещо.
— Почакайте — извика Алтшелер. — Преди пет-шест месеца пуснахме един материал. За някакво убийство. Името на човека беше Джордах. Кажете му да влезе. Имам петнайсет минути на разположение, преди да дойде Тачър с готовия за печат текст. Ако историята за Джордах има продължение, може да го използваме. — Той се върна при прозореца и при мрачното си настроение преди уикенда, все така загледан в светлините на съседните здания, утре те щяха да бъдат тъмни, защото е събота и заместник-директорите, чиновниците, счетоводителите, разсилните и всички останали щяха да си почиват.
Той стоеше все така при прозореца, когато на вратата отново се почука и секретарката въведе едно момче, облечено в костюм, който му беше омалял.
— Заповядайте, заповядайте — каза Алтшелер и седна зад бюрото си. До бюрото имаше стол. Той го посочи на момчето.
— Ще имате ли нужда от мен? — попита секретарката.
— Ако се наложи, ще ви извикам — отговори той и погледна момчето. Шестнайсет-седемнайсетгодишно, едро за възрастта си. Със слабо, красиво лице и смущаващо съсредоточен поглед. С тяло на атлет.
— Е, мистър Джордах, с какво мога да ви услужа? — енергично попита Алтшелер.
Момчето извади една страница, откъсната от „Тайм“.
— Вие сте публикували това за баща ми — имаше плътен, звучен глас.
— Да, спомням си — поколеба се Алтшелер. — Кой е вашият баща? Кметът ли?
— Не, онзи, когото убиха — каза момчето.
— Ясно — отвърна Алтшелер и продължи с по-приятелски тон. — Как ти е малкото име, млади човече?
— Уесли.
— Откриха ли убиеца?
— Не — отвърна колебливо Уесли и добави: — Искам да кажа — формално не…
— Така и предполагах. Нищо повече не се появи по този въпрос.
— Аз всъщност исках да видя човека, който е написал материала — каза Уесли. — Обясних това долу на портиера, той взе да се обажда по телефона и установи, че го е написал някакъв човек на име Хъбъл, който все още бил във Франция. Затова си купих един брой на „Тайм“ и на първата страница видях вашето име.
— Ясно — кимна Алтшелер. — Защо искаше да се срещнеш с мистър Хъбъл? Смяташ ли, че в материала има нещо нечестно или че са допуснати грешки?
— Не. Съвсем не.
— Да не би да искаш да ни съобщиш нещо ново?
— Не. Исках да поговоря с мистър Хъбъл за баща ми и за семейството на баща ми. В материала има много за тези неща.
— Да. Но мистър Хъбъл не би могъл да ти помогне. Информацията беше събрана тук; данните бяха
