— Тук, в Белгия. А на други места? — попита той.
— Това не те засяга. Не е нужно да знаеш. След време, ако си убеден и искаш да вземеш по-активно участие, ще бъдеш обучен и на нашите обсъждания ще стане дума за теб. Сега-засега единственото, което трябва да направиш, е да отидеш в банката, да осребриш чека на вуйчо си и да осигуриш един камион за няколко часа през нощта. Боже мой — извика гневно тя, — с тия подкупи, които вземаш, няма да ти е за първи път, да не мислиш, че не знам как живееш толкова разкошно с една сержантска заплата… или с бензина, който продаваш на черно…
— Господи, Моника — прекъсна я той, — да не би да намекваш, че няма разлика между една дребна кражба и това, което ме караш да направя?
— Има — отговори тя. — Едното е долнопробно и отвратително, а другото е благородно. Ти живееш като насън. Сам не се харесваш такъв, какъв то си, ненавиждаш всички около себе си, чувала съм те как говориш за семейството си, за майка си, за баща си, за вуйчо си, за „животните“, с които работиш… Недей да отричаш! — Тя вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. — Таиш всичко в себе си. Никой досега не те е предизвиквал да си дадеш сметка за това, да се разкриеш, да видиш какво означава то. Сега аз те предизвиквам!
— И намекваш, че ще ми се случи нещо много лошо, ако не направя, каквото искаш — отбеляза той.
— Това е положението, малкия — отвърна тя. — Помисли за всичко, което ти казах, докато си на работа сутринта.
— Точно така ще направя — изправи се той. — Трябва да вървя.
— Ще те чакам на обяд — каза тя.
— Не се и съмнявам — отвърна той и излезе.
Цялата сутрин Били беше като замаян. Докато проверяваше нареждания, заявки, митнически декларации и отчети, той вземаше десетки решения по няколко пъти едно след друго, после ги отхвърляше, вземаше нови и пак ги отхвърляше. На три пъти посегна към телефона да се обади на Полковника и да му разкаже всичко, да го помоли за съвет, за помощ, и всеки път се отказваше. Провери разписанието на самолетите от Брюксел за Ню Йорк, реши да отиде в банката, да осребри чека на вуйчо си и да се качи на самолета още същата сутрин. Защо да не отиде направо в ЦРУ във Вашингтон, да обясни затрудненото положение, в което е изпаднал, да изпрати Моника в затвора, да се превърне в тайнствен герой на онези тайнствени коридори. Наистина ли може да го направи? Няма ли ония хора там, ловки специалисти по убийства, сложни задкулисни машинации и сваляне на правителства, да го поздравят, а тайничко, в типичния си стил, да го презират заради страхливостта му? Или още по-лошо, да го направят двоен агент, да му заповядат да се върне, да се включи в групата на Моника, каквато и да е тя, и всяка седмица да докладва за нейните действия? Наистина ли иска Моника да влезе в затвора? Дори тази сутрин не можеше с чисто сърце да си каже, че не я обича. Любов? Ама че дума. Повечето жени го отегчаваха. Обикновено, след като преспеше с някоя, си намираше оправдание да скочи от леглото и да се прибере вкъщи. Но нощта, прекарана с Моника, не можеше да се нарече преспиване. Защото бе пълно щастие. Грубо казано, помисли си той, с нея мога да се любя пет пъти в една нощ и с нетърпение да очаквам да я видя по обяд на другия ден гола и свежа в леглото.
Не искаше да го убият. В това беше сигурен, както беше сигурен и че не иска да изгуби Моника. Но все пак имаше нещо възбуждащо, нещо дълбоко вълнуващо във факта, че дръзва да люби една жена, да я кара да стене от удоволствие и болка в шест часа сутринта, след като знае, че на обяд тя е готова да нареди той да бъде убит.
Как ли би се почувствал, ако й кажеше: „Аз съм с теб“? Ако тръгнеше по нейните тайни пътища? И един ден, докато играе тенис с Полковника в първокласния клуб, чуеше някъде наблизо гръм от експлозия, която той е причинил? Ако минеше покрай някоя банка, на чийто управителен съвет е член вуйчо му Рудолф, и тайно оставеше бомба, която на другата сутрин, преди банката да отвори вратите си, щеше да избухне? Ако се запознаеше с хора фанатици, които постоянно се прехвърлят от една държава в друга, които след сто години може би ще бъдат герои на исторически книги, които убиват с отрова, с голи ръце, които могат да го посветят в тайните си и да го накарат да забрави, че е висок само метър и шейсет и осем?
Накрая не се обади на Полковника, не осребри чека, не даде никакви нареждания в автомобилния парк, не отиде на летището.
Остави всичко в ръцете на съдбата и седя цялата сутрин като замаян, а когато Полковника му се обади и каза, че в пет и половина следобед ще играят тенис, той отговори: „Да, сър, ще ви чакам“, макар да знаеше, че по това време може и да е мъртъв.
Когато излезе от службата, Моника го чакаше. Той с облекчение забеляза, че си е сресала косата, защото другите мъже, запътили се покрай тях на обяд, ги поглеждаха двусмислено и прикриваха циничните си усмивки заради офицерския му чин, а на него не му беше приятно да си мислят, че общува с някаква пачавра.
— Е? — попита тя.
— Хайде да отидем да обядваме — отговори той.
Заведе я в един хубав ресторант, където знаеше, че другите военни, които биха искали да сменят храната в стола, не могат да си позволят да отидат. Имаше нужда от успокояващата атмосфера на масите с колосани покривки и цветя върху тях, от услужливите келнери, от заведението, което с нищо не напомняше за световна разруха, за отчаяни заговорници, за разпадащи се пирамиди. Избра менюто и за двамата. Моника се престори, че не я интересува какво ще яде и че й е досадно да чете менюто. Тъй като все пак я познаваше, той злобно си каза, че знае защо се държи така. Трябваше да си сложи очила с дебели стъкла, за да може да чете, а беше твърде суетна и не искаше да ги слага пред другите. Но когато сервираха храната, се нахвърли с апетит и яде повече от него. Интересно как поддържа фигурата си, помисли си Били.
Хранеха се тихо и разговаряха възпитано за времето, за предстоящата конференция, на която тя щеше да бъде преводач, за неговата среща с Полковника в пет и половина, за една пиеса, която щеше да се играе в Брюксел и която тя искаше да гледа. Докато не поднесоха кафето, никой от двамата не спомена за случилото се сутринта. Накрая тя каза:
— Е, какво реши?
— Нищо — отвърна Били. Дори в добре затопления, уютен ресторант той отново изпита хлад. — Изпратих обратно чека на вуйчо ми същата сутрин.
— Това е твоето решение, така ли? — усмихна се студено тя.
— Отчасти — каза той. Лъжеше. Чекът беше все още в портфейла му. Не знаеше, че ще изрече тези думи. Каза ги механично, сякаш нещо бе прищракало в мозъка му. Но още докато ги казваше, вече
— Добре — спокойно каза Моника, — ако се страхуваш, че парите могат да бъдат проследени, разбирам. Това не е толкова важно — сви тя рамене. — Ще намерим пари от другаде. А по въпроса за камиона?
— Нищо не съм направил.
— Имаш цял следобед.
— Още не съм решил.
— Мисля, че и това може да се уреди — каза тя. — Единственото, което трябва да направиш, е да се престориш, че нищо не си забелязал.
— И това няма да направя — заяви той. — Трябва много да мисля, преди да реша нещо, независимо какво е то. Ако приятелите ти искат да ме убият — продължи той рязко, но с тих глас, тъй като видя, че келнерът се запътва към тях с още кафе, — кажи им, че ще бъда въоръжен. — Беше се упражнявал една сутрин с пистолет 45-и калибър. Можеше да го разглобява и сглобява, но бе отбелязал съвсем малко точки в стрелба по мишена. Стрелба с огнестрелно оръжие в кошарата на Брюкселското ранчо, помисли си. За кого му напомняше това, за Джон Уейн ли? Какво би направил Джон Уейн днес? Той тихичко се изсмя.
— На какво се смееш? — попита рязко тя.
— Спомних си един филм, който съм гледал някога — отговори Били.
