Тази вечер Моника имаше поредната загадъчна среща.
— Не ме чакай — предупреди го тя, докато и двамата гледаха щедро украсените с позлата стени и прозорци на светналия „Ла Гранд Плас“. — Може да закъснея. А може и да не се върна цялата нощ.
— Ти ми проваляш сексуалния живот — каза той.
— И още как — отговори Моника.
Благодарение на „Тринити колидж“ и на войските от НАТО тя владееше и английската, и американската разговорна реч.
Били безгрижно я целуна и я проследи с поглед как се качва в таксито. Тя скочи в колата, все едно, че се състезаваше на дълъг скок със засилване. Той се възхити на енергията й. Не можа да чуе адреса, който тя каза на шофьора. Мина му през ум, че когато я изпращаше с такси, никога не чуваше къде отива.
Той сви рамене и тръгна бавно към едно кафене. Беше много рано да се прибира вкъщи, а тази вечер не му се искаше да се вижда с никой друг.
В кафенето си поръча бира и извади плика с чека и писмото от вуйчо си. Откак видя съобщението в „Тайм“ за смъртта на Том Джордах и ужасната снимка на голата жена на Рудолф, изровена кой знае откъде, двамата с Рудолф си разменяха сърдечни писма. Били не спомена нищо за снимката в писмата си и беше искрен в съболезнованията си, доколкото можеше да бъде искрен. В своите писма вуйчо Рудолф словоохотливо му съобщаваше всички семейни новини. Той, изглежда, беше самотен човек, който не знаеше какво да прави със себе си. Пишеше му натъжено, макар и сдържано, за развода си и за дамата от Индианаполис, която бе предявила претенции към братовчеда Уесли. Не споменаваше, че майката на Уесли е регистрирана в полицията като улична проститутка, но Гретхен съвсем не му бе спестила подробностите. Писмата на майка му звучаха строго и заплашително. Тя не можеше да му прости, че не е отказал да постъпи в армията — по-приятно щеше да й бъде да играе ролята на заслужила мъченица, ако синът й бе отишъл в затвора, с ненавист си помисли той. Всеки според разбиранията си. Той самият предпочиташе да играе тенис с един четирийсет и седем годишен полковник и да живее в относителен разкош в цивилизован град като Брюксел с една умна, съблазнителна, владееща много езици и — защо да не си признае — скъпа на сърцето му фройлайн.
Писмото, което писа на вуйчо си, за да му иска пари на заем, беше изящно и печално, а не настойчиво. В него се намекваше за игра на покер, в която не му е провървяло, за скъп ремонт на колата, за нуждата да си купи нова кола… В писмото си, пристигнало тази сутрин, Рудолф проявяваше разбиране, но даваше ясно да се разбере, че очаква заемът да бъде върнат.
Моника искаше да получи парите на другата сутрин и той трябваше да ходи в банката. Чудеше се за какво са й тези пари. Дявол да го вземе, та това са само пари и при това не са мои, каза си той и спря да мисли по този въпрос. Поръча си втора бира.
На сутринта разбра за какво й трябват парите. Като се върна призори, тя го събуди, направи му кафе, каза му да седне и му обясни, че с хилядата долара ще бъде подкупен един сержант от армейския склад за оръжие, за да могат хората, с които тя работи и които няма да назове или опише, да изнесат с един военен камион на американската армия, осигурен от автомобилния парк, чрез Били, неопределен брой огнестрелно оръжие, гранати и боеприпаси. Самият той няма да участва в изнасянето на оръжието. Само ще изкара камиона от гаража една нощ, с официално издадена заповед, и на един километър от там ще го предаде на човек, който ще бъде облечен в униформа на лейтенант от военната полиция на американската армия. Камионът ще бъде върнат обратно преди изгрев. Всичко това тя му съобщи спокойно, докато той седеше мълчаливо, отпиваше от кафето и се чудеше дали приятелката му не се е тъпкала с наркотици цяла нощ. В хода на обяснението, направено със същия равен тон, какъвто би използвала в „Тринити“ по време на семинар за някакъв неизвестен ирландски поет, тя заяви, че той бил избран за неин любовник поради работата му в автомобилния парк, но трябвало да си признае, че оттогава много, много го обикнала.
Когато най-накрая заговори, той се опита да овладее гласа си:
— И за какво, по дяволите, ще се използва всичкото това оръжие?
— Не мога да ти кажа, скъпи — отговори тя, като го галеше по ръката през кухненската маса. — И по- добре ще бъде за теб никога да не узнаеш.
— Ти си терористка — каза той.
— Това е дума като всички останали — сви рамене тя. — Но аз предпочитам дума като „идеалистка“ или израз като „борец за справедливост“, или „враг на мъченията“, или просто „закрилник на обикновения, травматизиран човек с промит мозък“. Което искаш си избери.
— А какво ще стане, ако просто отида в НАТО и им разкажа за теб? За този безумен план? — Чувстваше се нелепо — треперещ в малката студена еснафска кухня, наметнал само една стара хавлия, през която се виждаше голотата му, и седнал да приказва за избиване на хора.
— На твое място не бих го направила, скъпи — каза тя. — Преди всичко никога няма да ти повярват. Аз ще им обясня, че след като съм ти казала, че те оставям, ти си решил да си отмъстиш по този странен начин. А някои от момчетата, които познавам, могат да се държат наистина много гадно…
— Заплашваш ли ме? — попита той.
— Може и така да се каже.
По погледа й разбра, че е ужасно сериозна. Сериозна беше точната дума. При това ужасно. Стана му студено и го обзе страх. Никога не се беше правил на герой. Никога в живота си не се беше бил дори.
— Ако направя това веднъж — изрече, стараейки се гласът му да не трепери, — повече никога не искам да те виждам.
— Това зависи само от теб — отговори спокойно тя.
— Ще ти дам отговор на обяд — каза той с пламнала от мисли глава, търсейки начин да се измъкне от цялата история, да замине за Америка, да се скрие в Париж, в Лондон, да избяга в срок от шест часа от този безумен, сюрреалистичен заговор.
— Има достатъчно време — заключи Моника. — Банките са отворени и следобед. Но трябва да ти кажа, за твое добро, че ще бъдеш следен.
— Що за човек си ти, дявол да те вземе? — изкрещя той, изгубил контрол над гласа си.
— Ако не беше толкова несериозен, лекомислен и самодоволен — каза тя, без да повишава тон, — щеше да си разбрал досега, след като живееш с мен не от вчера.
— Какво толкова лекомислено и самодоволно има в това да отказваш да убиваш хора — възкликна той, засегнат от характеристиката, която тя му направи. — Недей да бъдеш чак толкова категорична.
— Всеки ден — продължи тя — обличаш униформа. Всеки ден със същата тази униформа хиляди млади мъже на твоята възраст избиват стотици хиляди хора, които не са им направили нищо лошо. За мен
— И ти ще сложиш край на това, така ли? — високо попита той. — Ти и още пет-шест кръвожадни главорези.
— Можем да опитаме. Едно от нещата, които ще опитаме. Поне ще получим удовлетворението, че сме опитали. А ти какво удовлетворение ще получиш? — Тя го изгледа презрително, устата й се разкриви в грозна гримаса. — Че си играл тенис, докато по света се избиват хора? Че няма нито едно живо същество, което да храни някакво уважение към тебе? Че си седял със скръстени ръце, докато ония, чиито подметки ближеш сутрин, обед и вечер, кроят планове да взривят света? Когато всичко бъде унищожено от последната експлозия, ще се гордееш ли с това, че си ял, пил и си се любил, докато някой е подготвял това унищожение? Събуди се! Събуди се! Няма закон, който да постановява, че трябва да живееш като червей.
— Ораторски празнодумици — каза той. — Какво значи смятате да направите — да отвлечете някой израелски самолет, да изпотрошите прозорците на някое посолство, да застреляте някой полицай, докато регулира движението? Така ли си представяте, че ще спасите света?
— Най-напред това няма нищо общо с израелците. Ние… В моята група мненията по този въпрос са различни, така че не се тревожи за приятелите си евреи, по-скоро — за моите приятели евреи в случая.
— Благодаря за снизходителността към евреите, която проявяваш като германка — язвително изрече той.
— Мръсник такъв! — Тя се опита да го удари през масата, но той реагира бързо и й хвана ръката.
