обработени от служител в нашата документация.
— Аз не познавам добре баща си — поясни Уесли. — Допреди две години не го бях виждал. Искам да знам повече за него.
— Разбирам те, Уесли — каза Алтшелер внимателно.
— В статията се споменават много неща, за които изобщо не съм знаел. Направил съм списък на хората, с които баща ми е бил свързан в различни периоди от живота си. В списъка съм включил и „Тайм“. Това е всичко.
— Ясно. — Алтшелер се обади на секретарката си. Тя веднага се появи. — Мис Прентис — каза той, — проверете, моля ви, кой осигури биографичната справка в материала за Джордах. Ако не греша, трябва да е била мис Ларкин; заведете младежа в нейния кабинет. Кажете й да направи каквото може за мистър Джордах. — После стана и добави: — А сега ме чака работа. Радвам се, че дойде, Уесли. И на добър час.
— Благодаря, сър. — Уесли също стана и излезе от кабинета след секретарката.
Алтшелер се върна при прозореца и се загледа навън. Възпитано, тъжно момче. Кой знае какво би направил самият той, ако неговият баща беше убит, а той — сигурен, че знае кой го е убил. С такива въпроси обаче не ги бяха занимавали в Йейл, където бе станал бакалавър по хуманитарните науки.
Документаторката работеше в малко помещение без прозорци, осветено от неонови лампи. Беше дребна млада жена с очила, небрежно облечена, но хубава. Докато мис Прентис обясняваше какво иска Уесли, тя кимаше и стеснително го поглеждаше.
— Изчакайте една минутка тук, мистър Джордах, сега ще проверя в картотеката — каза мис Ларкин. — Ще ви дам да прочетете всичко, което изровя — добави тя и се изчерви, като изрече думата „изровя“. Говори ли се така на едно момче, чийто баща е убит. И се замисли дали не трябва да провери какво съдържат папките, преди да ги види момчето. Помнеше много добре работата върху този материал, защото историята беше съвсем различна от всичко, което тя самата бе преживяла. Никога не бе ходила на Ривиерата, всъщност никога не бе напускала Америка, но в колежа посещаваше курсове по литература и жадно четеше книги и сега във въображението й Южна Франция бе място за любов и трагедии — Скот Фицджералд, който отива или се връща от парти с кола по Гран Корниш, Дик Дайвър, отчаян и весел сред ослепителните плажове, и двамата неподозиращи бедите, които ги очакват, когато всичко около тях рухне. Обикновено разпиляваше записките си, но този път ги запази поради някакво неясно чувство за обвързаност с този литературно-географски регион, който един ден щеше специално да проучи. Погледна момчето — то бе живяло там, бе страдало там, а сега стоеше в кабинета й с отеснял костюм — и й се прииска да го разпита, да открие дали знае нещо за всичко това.
— Искате ли чаша кафе, докато чакате? — попита тя.
— Не, благодаря, мадам — отговори той.
— Искате ли да разгледате последния брой на списанието?
— Аз си го купих долу, благодаря.
— Ей сега ще дойда — припряно каза тя. Горкото момче, помисли си мис Ларкин, като излезе от кабинета си. И толкова красиво при това. Дори в този смешен костюм. Тя беше романтично момиче и освен романи, беше чела и много поезия. И си представи младежа, облечен в развети от вятъра черни дрехи, досущ като младия Йейтс от ранните снимки.
Когато мис Ларкин се върна с папката, момчето седеше с приведени рамена на твърдия стол, отпуснало ръце между краката си, също като футболист, седнал на пейката да отдъхне.
— Ето тук е всичко — оживено каза тя. Беше се поколебала дали да вземе снимката с голата Джийн Джордах, или да я остави, но накрая реши да я вземе. В края на краищата снимката се бе появила в списанието и сигурно я е видял.
— Разгледайте спокойно папката. Аз имам да свърша нещо — каза тя и посочи с ръка купчината изрезки на бюрото. — Няма да ми пречите. — Беше й приятно, че е дошъл в кабинета й. За нея това беше разнообразие.
Уесли дълго гледа папката, без да я отвори, а през това време мис Ларкин се въртеше около бюрото си, режеше с ножица, записваше нещо и от време на време го поглеждаше, докато накрая Уесли улови погледа й и тя се смути. Но той трябва да свиква с това, че момичетата ще го заглеждат, оправда се мислено тя. Ще го заглеждат, и още как!
Тя видя, че първият документ, който той извади от папката, беше една снимка на баща му по спортни гащета, вдигнал ръце със свити юмруци. На нея той изглеждаше ожесточен и млад. Уесли си помисли, че тогава баща му е бил почти на неговата възраст. Всички мускули по ръцете и тялото му изпъкваха. Ония, дето е трябвало да се бият с него, сигурно са примирали от страх.
Мис Ларкин също бе видяла снимката, когато я извади от картотеката. Според нея боксьорът имаше вид на красив побойник, с когото е най-добре да си нямаш работа. Тя предпочиташе мъже с вид на интелектуалци. Взря се открито в момчето, което бе съсредоточило вниманието си единствено върху снимката. Поразително приличаше на баща си, но във външността му нямаше нищо престъпно. Сигурно е навършил деветнайсет години, помисли си тя: може би няма да е лошо, ако го поканя да пийнем нещо долу. В наше време, продължи да разсъждава тя, едно момче на деветнайсет години е вече зрял човек. Тя самата беше на двайсет и четири — това едва ли е фатална разлика във възрастта.
Снимката беше изрязана от списание Ринг и в единия й край бе добавена кратка информация.
„Том Джордан, многообещаващ боксьор от средна категория, победител в четиринайсет срещи, осем от които спечелил с нокаут, на път за Лондон, където в Албърт Хол ще се бие срещу Сами Уейлс, претендент за английската шампионска титла от средна категория. Менажерът на Джордан, Артър Шулц, предвижда, че ако си осигури победи в още четири или пет мача, Томи ще бъде равностоен противник на всеки в своята категория.“
Към снимката бе прикрепен и един лист с напечатан на машина текст. Уесли отново се зачете.
„Победил противника си в Лондон с нокаут. Три седмици по-късно в Париж негов съперник е Рене Бадо, който го нокаутира в седмия рунд. Оттогава данните за него са противоречиви, запада като професионален боксьор. Нает е за спаринг-партньор на Фреди Куейлс, Лас Вегас, Невада (дата). Куейлс е най-сериозният претендент за шампионска титла в средна категория. Между Куейлс и Джордан възниква инцидент. По данни на нещатен кореспондент на един ласвегаски вестник, в хотелската стая е станал побой заради съпругата на Куейлс, проявила се по-късно като изпълнителка на второстепенни роли в Холивуд. Свидетелят твърди, че видял Куейлс в болница след нанесения тежък побой. Куейлс не могъл да възстанови формата си, напуснал ринга и сега работи като продавач в магазин за спортни стоки в Денвър, Колорадо. Т. Джордан изчезва от Лас Вегас, издадена е заповед за арестуването му заради кражба на кола. Оттогава нищо не се знае за него.“
И това беше всичко. Цял живот в няколко реда и всичко обобщено с думите: „Оттогава нищо не се знае за него.“ Знае се много, горчиво си каза Уесли, като си помисли за Антиб. Извади химикалка и лист хартия и записа: Артър Шулц, Фреди Куейлс.
После отново се загледа в снимката на баща си, протегнал лявата си ръка, вдигнал дясната под брадичката, изпънал рамене, с ожесточено и самоуверено младо лице, готов, според авторитетното твърдение, след четири или пет срещи да победи всеки в своята категория… Оттогава нищо не се знае за него.
Уесли погледна мис Ларкин и каза:
— Мисля, че не бих го познал, ако в този си вид ей сега влезеше през вратата. — Засмя се и добави: — Добре че не налиташе да бие деца, иначе с тия рамене…
Мис Ларкин разбра, че Уесли се гордее със здравото тяло на баща си, със самоуверения му войнствен вид, когато е бил почти на неговата възраст.
— Ако искате да вземете снимката, ще я сложа в един голям плик, за да не се измачка — каза тя.
— Наистина ли? Мога ли да я взема? — попита той.
— Разбира се.
