— Това е страхотно, искам да кажа за снимката — отвърна Уесли. — Нямам никаква негова снимка. Имах няколко, но ги взеха… В действителност той не изглеждаше така. Е, пак си беше здравеняк — побърза да добави момчето, сякаш не искаше мис Ларкин да си помисли, че критикува баща си или че баща му се е превърнал в дебел, плешив старец, или нещо от този род. — Просто изглеждаше различно. Разликата сигурно е в израза на лицето. Предполагам, че човек не може цял живот да изглежда двайсетгодишен.
— Не, не може — съгласи се мис Ларкин.
Тя всяка сутрин проверяваше дали има бръчки около очите.
Уесли отново взе да рови в папката и извади една биографична справка, която мис Ларкин бе изготвила за членовете на семейството.
Изчете набързо текста. Почти всички факти му бяха известни — ранният успех на чичо му и скандалът в колежа, двата брака на леля му, основните моменти в кариерата на баща му. Но едно изречение прочете два пъти. „Когато се оттегля на трийсет и пет години, Рудолф Джордах е обявен за мултимилионер.“ Мултимилионер. Колко пъти баща му е трябвало да се бие, колко сезона е трябвало да работи по Средиземноморието, за да стане само един обикновен милионер?
Уесли погледна с любопитство хубавото момиче с очилата, което работеше на бюрото. По една случайност съдбата й бе отредила да научи толкова много за неговото семейство. Кой знае какво би казала, ако я попиташе сега какво наистина мисли за семейство Джордах. В справката тя бе отбелязала, че животът на Рудолф е типичен пример за успех по американски — едно бедно момче, постигнало забележителни успехи в живота. А би ли казала, че животът на баща му е типичен пример за провал по американски?
Той издаде странен звук, наподобяващ смях. Мис Ларкин го погледна и каза:
— Това е всичко, с което разполагаме. Страхувам се, че не е много.
— Достатъчно е — отвърна Уесли. — Съвсем достатъчно. — Не искаше симпатичната млада жена да си помисли, че е неблагодарен. Подаде й папката и се изправи. — Много ви благодаря. Сега ще тръгвам.
Мис Ларкин също се изправи. Погледна го особено, сякаш в момента вземаше някакво решение.
— Аз вече привършвам с работата за днес. Чудех се дали не бихте слезли с мен долу да изпием по нещо? — Гласът й прозвуча умолително, но той не можа да разбере защо. — Имам среща след час… — беше му ясно, че лъже. — Та да убия времето…
— Няма да ми сервират алкохол в бара — каза Уесли. — Нямам навършени осемнайсет години.
— О, разбирам — изчерви се тя. — Благодаря ви за посещението. Ако някога дойдете пак, вече знаете къде ми е кабинетът. Стига да мога да ви помогна по някакъв начин…
— Да, мадам.
Тя го проследи с поглед как излиза от стаята и отново забеляза едрите рамене, изопващи сакото. Няма навършени осемнайсет години, каза си. Ама, че съм тъпа.
В продължение на няколко минути мис Ларкин седя, втренчила поглед в материалите на бюрото си. Имаше странното чувство, че й се случва или ще й се случи нещо особено. Препрочете всичко в папката. Убийство, богат брат, сестра интелектуалка, професионален боксьор побойник, пребит до смърт, неизвестно от кого. Красив син, още дете, със странни, трагични очи, който иска… какво… отмъщение ли?
Романът, който тя се опитваше да напише, беше за едно момиче, което много приличаше на нея — израснало в семейство на разведени родители, самотно, с въображение, изпитало силни увлечения по учителите си, преживяло първата любов, първото си разочарование от мъжете, дошло в Ню Йорк от провинцията. Сега вече мис Ларкин почувства омерзение към всичко това. Та то беше описвано хиляди пъти.
Защо историята на това момче да не се превърне в роман? В края на краищата Драйзер е започнал своята „Американска трагедия“, след като прочел някаква вестникарска статия. Никой в семейството на Драйзер не е бил убит, той дори не е
Отмъщението е част от нас, помисли си тя. То тече като кръв в жилите ни. Преструваме се, че ние от двайсети век сме твърде цивилизовани, за да сме отмъстителни, но онзи човек във Виена, който цял живот издирвал нацисти, убивали евреи, е почитан и уважаван в цял свят. А баща й дори казваше, че бил последният герой на Втората световна война.
Защо не попита момчето къде може да го намери. Трябва да го намери, да го опознае, да го пресътвори на страниците на новия си роман с неговия гняв, съмнения, младост. Може да е жестоко, каза си тя, но човек или е писател, или не е. Ако някога пак дойде, няма да пропусна да разбера всичко за него.
Радостно възбудена, преливаща от творчески ентусиазъм, тя внимателно събра всички материали и върна папката на мястото й.
Нямаше търпение да си отиде вкъщи и да хвърли в огъня шейсетте страници от романа си.
3
Рудолф беше седнал пред пианото и се опитваше да налучка мелодията на „В един ясен ден“, когато на вратата се звънна и мисис Бъртън излезе от кухнята да отвори. Той я видя как мина през антрето. Беше с палто и шапка. Идваше сутрин и всяка вечер се връщаше в Харлем, където я чакаше собственото й семейство. От кухнята се чу смехът на Инид, която вечеряше с бавачката си. Рудолф не чакаше никого и продължи да свири. Пианото се оказа добра идея. Купи го, защото новата бавачка имаше приятен глас и той я чуваше, че пее тихичко на Инид. Жената каза, че свирела малко на пиано, и той прецени, че за Инид ще е полезно да слуша в собствения си дом как някой свири. Ако се окаже, че Инид изобщо притежава талант, по-добре да слуша музика по този начин, отколкото от грамофона, за да не си мисли, че Бах и Бетховен са нещо най-обикновено като електрическата лампа — натискаш копчето и тя светва или угасва. Но след като минаха няколко дни, откакто го купи, той взе да се заседява пред пианото и да дрънка първо акорди, а после и мелодии. Имаше добър слух и можеше по цели часове да се забавлява и да не мисли за нищо друго, освен за музиката, която излизаше изпод пръстите му. Беше благодарен на всичко, което можеше да го разсее макар и за няколко минути. Почти бе решил да взема уроци по пиано.
Мисис Бъртън влезе във всекидневната и каза:
— Дошъл е един млад човек, мистър Джордах, който разправя, че ви е племенник. Да го пусна ли?
Откакто Рудолф се премести да живее на последните два етажа в една солидна жилищна сграда без портиер, мисис Бъртън все се страхуваше от крадци и престъпници и винаги слагаше веригата на вратата. Оплакваше се, че съседите са нехайни и оставят входната врата отключена, така че всеки може да се вмъкне по стълбите.
— Аз ще отида да видя кой е — каза Рудолф и стана. В писмото си от Брюксел миналата седмица Били не споменаваше, че ще идва в Америка. От писмата, които пишеше, Рудолф оставаше с впечатлението, че племенникът му е станал приятен, интелигентен младеж, и без много да се замисля, му изпрати тези хиляда долара, за които Били го молеше. Но сега се запита да не би да има неприятности в армията и да е избягал. Това би обяснило и молбата за пари. Колкото до Уесли, от него нямаше ни вест, ни кост, откакто напусна Ница преди близо девет месеца.
Мисис Бъртън го последва до средата на коридора. На площадката, смътно осветена от електрическата крушка на тавана, пред открехнатата брата, препречена с верига, стоеше Уесли.
— Всичко е наред, мисис Бъртън — каза Рудолф, откачи веригата и отбори вратата. — Заповядай, Уесли — покани го той и протегна ръка. След едва забележимо колебание Уесли пое ръката му.
— Ще ви трябвам ли още тази вечер? — попита мисис Бъртън.
— Не, благодаря.
— Тогава аз си тръгвам. Приятен уикенд, мистър Джордах.
— Благодаря, мисис Бъртън — отвърна той и затвори вратата след нея. Уесли стоеше там, където го бе оставил, със слабо, бледо и безизразно лице, като призрак на баща си от времето, когато Том е бил на
