Просяк, крадец

е добре за мен?

— Всичко зависи от това, какво искаш да правиш в живота — внимателно отговори Рудолф. Той се трогна от наивната словоохотливост на момчето, от неговата увереност, че чичо му няма да го изостави в света на възрастните.

— Кой знае — каза Уесли. — Имам някои идеи. Но още не съм готов да ги споделя. — Гласът му изведнъж прозвуча хладно.

— Ти например имаш известни познания за морето — продължи Рудолф, без да обръща внимание на промяната в тона на Уесли. — Обичаш морето, нали така?

— Обичах го — горчиво отвърна Уесли.

— Може да решиш да постъпиш в търговския флот.

— Бъни разправя, че това било кучешки живот.

— Не е задължително. Бъни не водеше кучешки живот на „Клотилд“, нали така?

— Така си беше.

— Няма да водиш кучешки живот, ако си помощник-капитан или капитан на свестен кораб…

— Сигурно няма.

— Тук, в Ню Йорк, има висш морски институт. Завършиш ли го, ставаш капитан на търговски кораб.

— Аха — замислено отвърна Уесли. — Трябва да помисля за това.

— Аз ще поразпитам и ще ти пиша какво съм разбрал — обеща Рудолф. — Не забравяй само да си търсиш писмата в пощата, до поискване.

Докато чакаха Гретхен, за да поръчат вечерята, Рудолф изпи едно мартини. Моментът беше подходящ, за да обясни на Уесли как стои въпросът с наследството.

— След уреждането на всички данъци и разходи по адвокати — каза Рудолф — остава една сума малко над сто хиляди долара, която трябва да се раздели. — Нямаше намерение да уведомява нито Уесли, нито Кейт, че всъщност това е сумата, която той бе платил за „Клотилд“, за да може имуществото да се ликвидира. — Една трета е на Кейт — продължи той, — една трета остава под попечителство за детето й, като Кейт е определена за изпълнителка на това завещание… — Той не разказа на Уесли за безкрайните часове, прекарани в юридически препирни, докато се стигне до този компромис. Съпрузите Крейлър се бореха упорито майката на Уесли, Тереза, да бъде разпоредител на цялото наследство. Те имаха известно юридическо основание, тъй като Кейт не беше американска гражданка и постоянното й местожителство беше в Англия. Хийт бе принуден да заплаши Тереза, че ще представи двете й присъди като проститутка и ще предприеме съдебни действия срещу нея, за да й отнеме настойническите права върху Уесли по морални съображения, независимо от това, че е родна майка на момчето. Заради Уесли Рудолф никога не би позволил на Джони да изпълни заплахата, но тя си изигра добре ролята и накрая съпрузите Крейлър се примириха и се съгласиха Рудолф да стане разпоредител на наследството, което означаваше, че всеки месец той трябваше да отговаря на цял списък злобни въпроси за всеки цент, минал през ръцете му. Освен това постоянно получаваше предупреждения, че ще бъде съден за непростимо или престъпно поведение, ощетяващо интересите на Уесли. Какъв е бил този зъл гений, не спираше да се чуди Рудолф, обсебил брат му Том в деня, в който е предложил на тази жена да се ожени за него.

— Това означава, че близо една трета принадлежи на… — Той спря. — Уесли, слушаш ли ме?

— Разбира се — каза момчето.

Един келнер току-що бе прекосил залата с огромна цвъртяща пържола на поднос и Уесли гладно го следеше с поглед. Това момче явно не е разглезено от много пари, помисли си Рудолф и продължи:

— Както казах, за теб са оставени под попечителство около трийсет и три хиляди долара. От лихвите се събират приблизително хиляда и деветстотин долара годишно, които майка ти би следвало да използва за твоята издръжка. Като навършиш осемнайсет години, можеш да правиш с цялата сума, каквото намериш за добре. Моят съвет е да не я пипаш. Рентата няма да бъде висока, но може да ти помогне да си платиш колежа, ако искаш да учиш. Слушаш ли ме, Уесли?

Вниманието на момчето отново се бе отклонило. Уесли зяпаше с нескрито възхищение една екстравагантна руса дама с палто от норка, влязла в салона с двама пълни, посивели мъже с бели вратовръзки. Рудолф знаеше, че ресторантът е любимо място на някои от по-преуспелите мафиоти, и момичетата, които те водеха, достойно конкурираха менюто на заведението.

— Уесли, говоря за пари — умолително настоя Рудолф.

— Знам, но как да подминеш такова нещо? — оправда се Уесли.

— Такова нещо се осигурява с пари, Уесли — отговори Рудолф. Като чичо на момчето той смяташе, че трябва да възпитава у него чувство за истинската стойност на нещата. — Хиляда и деветстотин долара годишно може и да не са много за теб, но аз, когато бях на твоите години… — Разбра, че ако довърши изречението, думите му ще прозвучат надуто и превзето. — По дяволите, ще ти напиша всичко в писмо.

В този момент той видя, че Гретхен идва, и й махна с ръка. Когато тя наближи масата, двамата станаха от местата си. Гретхен целуна Рудолф по бузата, после прегърна Уесли и силно го целуна.

— О, толкова се радвам, че те виждам! — За изненада на Рудолф гласът й потрепера. За миг той я съжали, като я гледаше как напрегнато се взира в лицето на момчето и изпитва някакво силно вълнение, което той не можеше да определи. Може би мислеше за собствения си син, които се е отчуждил от нея, който отказва да я приеме и винаги, когато Гретхен му пише, че иска да го посети, намира извинения за това тя да не отиде в Брюксел. — Изглеждаш чудесно — каза Гретхен, без да пуска момчето. — Макар че един нов костюм няма да ти се отрази зле.

И двамата се разсмяха.

— Ако останеш до понеделник — продължи Гретхен, която най-после бе освободила Уесли и бе седнала на масата, — ще те заведа в „Сакс“ да видим дали нямат нещо подходящо за тебе.

— Съжалявам, но утре трябва да тръгвам обратно — отговори Уесли, докато двамата с Рудолф заемаха местата си.

— Само за един ден ли си дошъл? — невярващо попита Гретхен.

— Той е зает човек — намеси се Рудолф. Не му се искаше да слуша неизбежните гневни изблици на Гретхен, ако тя чуеше какви са християнските представи на мистър и мисис Крейлър по въпроса за парите и младежта. — Хайде да поръчваме. Умирам от глад.

По време на вечерята Уесли започна да разпитва за баща си.

— Казах на чичо Руди, докато бяхме у тях — започна Уесли, унищожавайки лакомо пържолата си, — че искам да знам, трябва да знам какъв е бил баща ми. Искам да кажа, какъв е бил в действителност… Той ми разказваше много, преди да умре, а и Бъни ми разказа много неща, но все не мога да получа пълна представа. Искам да кажа, че за мен баща ми се състои от отделни образи. Знам всички истории за това, колко ужасен е бил като дете и като младеж, какви неприятности е създавал… как хората са го мразели. Как той е мразел хората. И теб, и чичо Руди… — Той погледна сериозно първо Гретхен, после Рудолф. — Но след това, когато ви видях заедно, той не ви мразеше. Той… по-добре да го кажа направо, той ви обичаше. През повечето време от живота си е бил нещастен, но след това, това той сам ми го каза, се научил да губи врагове, да бъде щастлив. Аз също искам да се науча да бъда щастлив. — Сега вече момчето открито плачеше и в същото време поглъщаше пържолата, сякаш не бе ял седмици наред.

— Главната причина е Руди — каза Гретхен бавно, като остави ножа и вилицата си. — Имаш ли нещо против, че говоря така, Руди?

— Говори, както искаш. Ако преценя, че грешиш, ще те поправя. — Друг път може би щеше да разкаже на момчето как и кога баща му се е научил да бъде щастлив. В деня, в който бе разбрал, че Рудолф, без негово знание, е вложил петте хиляди долара, до които Том се бе добрал чрез изнудването на един адвокат клептоман в Бостън. Нечисти пари, бе казал Том, защото това бяха парите, които баща му трябваше да плати, за да го освободи от ареста, когато щяха да го съдят за изнасилване. Том бе хвърлил стодоларовите банкноти на хотелското легло с думите: „Искам да си платя семейните дългове и това е всичко. Хвърли ги! Изхарчи ги по жени! Подари ги на любимото си благотворително дружество… Аз няма да изляза оттук с тези пари в джоба.“ Пет хиляди долара, които чрез разумно инвестиране нараснаха на шейсет хиляди през годините, когато Рудолф не знаеше къде е Том, дали е жив или умрял; благодарение на тези пари Том успя