спестя някои данъци в златния Запад. Не съм видял ранчото, но видях документацията. Вдъхва надежда. Ако се направят още някои разумни капиталовложения, надеждата ще се оправдае. Има прекрасна голяма къща, която след малък ремонт ще стане къща мечта. Няма по-хубаво място от това за деца — без замърсявания, без наркотици, на сто и петдесет километра от най-близкия град. В политическо отношение нещата там са стабилни; прекрасна, сигурна сделка, можеш да се впуснеш в нея без всякакво колебание. Освен това в Невада никога не са чували за Уитби, Ню Йорк. Макар че тази история вече е забравена дори в Уитби, независимо от гадното писание в „Тайм“. Така че след десет години можеш и сенатор да станеш. Слушаш ли ме, Руди?
— Разбира се — отговори той, макар последните няколко секунди да не слушаше внимателно. Думите на Джони, че мястото е подходящо за деца, го заинтригуваха. Трябваше да мисли за Инид, разбира се, но също така за Уесли и Били. Една плът и кръв. Тревожеше се за тях. Били беше непостоянен, още като ученик цинично и презрително бе обърнал гръб на обществото, нямаше амбиции. Уесли, доколкото Рудолф можеше да прецени, нямаше изявени способности и каквото и образование да получеше, шансовете му да преуспее в живота едва ли щяха да се увеличат. А в едно съвременно ранчо, където винаги има проблеми, свързани със суша, наводнения, добри и лоши реколти, където е необходимо да се борави умело с техниката, с работната ръка, с пазара, винаги щеше да се намери достатъчно работа за тях двамата, за да не им остава време за глупости. Докато не си създадат семейства. А и той самият може пак да се ожени — защо не? — и да има още деца. — Мечтата на патриарха — додаде на глас.
— Това пък какво значи? — озадачи се Джони.
— Нищо, говорех си сам. Представях си как съм заобиколен от стадата и от потомството си.
— Не си въобразявай, че ще се озовеш накрай света — каза Джони, приел думите на Рудолф в ироничен смисъл. — На ранчото има малка самолетна писта. Може да използваш собствен самолет.
— Американската мечта — подметна Рудолф. — Да имаш собствена писта за излитане и кацане на самолети.
— Че какво й е лошо на американската мечта? — учуди се Джони. — Възможността да се придвижваш бързо не е смъртен грях. За един час можеш да бъдеш в Рено или в Сан Франциско, когато си поискаш. Какво ще кажеш? Хем не се оттегляш от активен живот, хем печелиш много предимства. И най-важното — започваш да правиш нещо, нещо ново…
— Ще си помисля — каза Рудолф.
— Защо не се уговорим… двамата… да отидем там другата седмица и да видим нещата на място? — настояваше Джони. — От това вреда няма да има, нали така? А пък аз ще имам извинение да се махна от проклетата кантора. Дявол да го вземе, дори да се окаже безсмислено, ще ни остане поне разходката. Можеш да си вземеш и пианото.
Каква убийствена ирония, помисли си Рудолф. Той знаеше, че Джони приема оттеглянето му от работа като капризно отклонение от правия път, нещо като преждевременен симптом на мъжки климактериум. Самият Джони би се оттеглил само в гробищата. Издигнаха се заедно, спечелиха много пари заедно, нито веднъж единият не измами другия, разбираха се и Рудолф знаеше, че Джони иска в името на тяхното приятелство да го тласне отново към активен живот.
— И без това винаги съм си мечтал да яздя през пустинята — каза Рудолф.
— Не е пустиня, а ранчо — раздразнено уточни Джони. — И е в подножието на планините. През ранчото минава рекичка с пъстърва.
— Тази седмица мога да отсъствам няколко дни, докато Инид е с Джийн. Ти можеш ли? — попита Рудолф.
— Аз ще купя билетите — каза Джони.
Докато преминаваха бързо край безкрайните гробища на Лонг Айланд, където поколения нюйоркчани погребваха мъртвите си, Рудолф затвори очи и си представи високите скалисти плата и планини на сребърния щат Невада.
Гретхен обичаше да работи в събота заедно с помощничката си Айда Коен, когато двете оставяха сами в монтажната зала сред пустата, смълчана сграда. Днес обаче Айда виждаше, че на Гретхен изобщо не й доставя удоволствие да върти мувиолата, да прехвърля раздразнено филма през ръцете си, облечени в бели ръкавици, и да натиска лостчето с остро прищракване. Тя или си подсвиркваше мрачно, или отчаяно въздишаше. Айда знаеше защо тази сутрин Гретхен е в лошо настроение. Режисьорът Евънс Кинсела пак се бе върнал към старите си навици — снимаше мързеливо, неразбираемо и докато се бореше с махмурлука си, оставяше актьорите да правят каквото си искат, като разчиташе на Гретхен да извлече нещо смислено от разточително използваната филмова лента, която й подхвърляше. Освен това Айда се случи в залата, когато предния ден Кинсела се обади по телефона, за да каже на Гретхен, че не може да я заведе на вечеря, както са се уговорили.
Предаността на Айда към жената, с която работеше, бе станала безгранична, а ненавистта й към Кинсела не отстъпваше по сила на страстта, която се бе отдала на каузата на Женското движение, чиито събрания тя фанатично посещаваше и разнообразяваше с пламенни и доста объркани речи. Ниска и дебела, тя бе стигнала дотам, че да се откаже да носи сутиен, докато един ден Гретхен не й се скара:
— Божичко, Айда, с тези цици връщаш развитието на Женското движение с един век назад.
Четирийсет и пет годишната грозновата Айда без мъж, който да я тормози, смяташе, че красивата и талантлива Гретхен позволява на мъжете да я използват. Тя успя да убеди Гретхен да отиде на две събрания, но Гретхен се отегчи и подразни от пискливите ораторки и си тръгна рано с думите:
— Като излезете на барикадите, можете да разчитате на мен. Преди това — не.
— Но ние имаме нужда от жени точно като теб — умолително отвърна Айда.
— Може би, но аз нямам нужда от
Айда въздъхна безнадеждно и каза на Гретхен, че това е престъпна политическа абдикация.
Освен за качеството на филма, върху който работеше тази сутрин, Гретхен се ядосваше и за още нещо. Предишната седмица Кинсела й подхвърли един сценарий и я помоли да го прочете. Сценарият беше написан от млад автор, неизвестен и на двамата, но агентът му настояваше Кинсела да го прочете.
Гретхен го прочете и реши, че е прекрасен, а когато Кинсела й се обади следобед, за да отмени срещата им за вечеря, тя му съобщи какво мисли.
— Прекрасен? — каза той по телефона. — Аз мисля, че е пълен боклук. Дай го на секретарката ми и й кажи да го върне. — И затвори, преди тя да се опита да го опровергае.
Гретхен стоя до два часа през нощта, за да препрочете сценария. Макар че авторът беше млад мъж, главната героиня беше решителна, млада, работеща жена, притисната от скуката и безизходицата на хората около нея, но единствена от своето поколение в малкото, мрачно градче, осмелила се и успяла да скъса с всичко това и да заживее според собствените си представи.
Това би могло да се окаже стимулиращо противодействие, каза си Гретхен, на цялата поредица от нови филми, които за разлика от трогателно щастливите истории, бълвани в миналото от Холивуд, представят всичките си герои като хора, безцелно понесени от течението на живота, безпомощно и вяло негодуващи от съдбата си, които след това бързо изпадат в апатия и оставят зрителите с блудкав вкус в устата. Ако старите холивудски филми с техния задължителен захаросан оптимизъм са фалшиви, днешните скапани погребални истории са не по-малко фалшиви, помисли си Гретхен. Герои се раждат всеки ден. Може и да е вярно, че невинаги се появяват едновременно със собствената си класа, но не е вярно, че всички те загиват със собствената си класа.
Когато прочете за втори път сценария, тя се убеди още повече, че първото й впечатление е вярно и че ако Кинсела успее да се върне към някогашния си стил на работа, ще направи блестящ филм. Дори му се обади в хотела в два и половина през нощта, но телефонът му не отговаряше.
Всичко това й минаваше в този момент през главата като заплетена филмова лента, в която действието се повтаря отново и отново, докато оправяше нескопосната работа на Кинсела от последната седмица.
Гретхен внезапно изключи машината и каза:
— Айда, искам да те помоля да ми направиш една услуга.
— Да? — Айда спря да подрежда и описва филмовия материал.
Гретхен носеше сценария в голямата си чанта, с която винаги ходеше на работа. Стана да я вземе и каза:
