— Не повече, отколкото ги имаме ние с тебе — отвърна той неопределено.
— Как мислиш, дали ще му е неприятно да ме види?
— Съвсем не. Каза дори, че си на първо място в списъка на хората, които иска да види.
— Какво значи това? — Гласът й прозвуча разтревожено.
— Ще ти обясня след вечерята. Той иска пържола — добави Рудолф и й каза в кой ресторант отиват.
Затвори телефона, облече си сакото и слезе долу. Уесли стоеше сред стаята и я оглеждаше.
— Знаеш ли какво — каза той и се засмя, — това е моята представа за истински християнски дом.
Докато вървяха по Трето Авеню към ресторанта, Рудолф забеляза колко много Уесли прилича на баща си в походката — същата отпусната крачка, същото заплашително олюляване на раменете. Когато двамата с Том бяха млади, Рудолф смяташе, че това е съзнателно възприета поза, сигнал за появата на хищник, на опасен мъжкар, пуснат на свобода, от когото трябва да се пази човек. След време, когато и двамата станаха възрастни хора, Рудолф си даде сметка, че с походката си брат му търси начин да избегне огорчението. Така предупреждаваше света да го остави на мира.
Самият Рудолф имаше бавна и плавна походка със стегнати рамене, която съзнателно бе усвоил още като младеж, защото тогава мислеше, че тя подхожда на джентълмена и издава принадлежност към интелектуалния елит. Сега вече не го интересуваше дали има джентълменски вид, а и в работата си бе срещал достатъчно представители на така наречения интелектуален елит и никак не държеше хората да смятат, че е един от тях. Но походката му бе станала вече част от самия него. Ако сега я променеше, това щеше да бъде превземка.
Когато съобщи на Уесли, че Гретхен ще вечеря с тях, лицето на племенника му светна и той каза:
— Чудесно. Тя е страхотна, истинска дама. Нямаш представа колко е различна от някои мадами, които трябваше да изтърпяваме на яхтата. — Той развеселено поклати глава. — Въшлясали от пари, въртят си задника и денем, и нощем и се отнасят с всички като с измет. — Двете бири бяха поразвърза ли езика му. — Чудя се понякога как става така, че някои жени, които цял живот не са си мръднали пръста, се държат така, сякаш целият свят е техен.
— Репетират пред огледалото — каза Рудолф.
— Репетират пред огледалото — разсмя се Уесли. — Трябва да запомня това. Леля Гретхен работи, нали?
— И то много — отговори Рудолф.
— Мисля, че в това е причината. Ако не работиш, си боклук. Нали не възразяваш, че говоря така? — разтревожи се той.
— Съвсем не.
— Баща ми не си мереше много думите — продължи Уесли. — Разправяше, че не обичал хора, които говорят, сякаш сливи имат в устата си. Смяташе, че съществува разлика между мръсни думи и грозни думи.
— Прав е бил. — Рудолф, който не бе преодолял някогашното си отвращение към псувните и винаги внимателно си подбираше думите, изведнъж се зачуди дали брат му не е имал предвид и него, когато е говорил за хората със сливи в устата.
— Знаеш ли, и Бъни смяташе, че сестра ти е страхотна — продължи Уесли. — Добави дори, че е трябвало да се ожениш за някоя като нея.
— Е, това щеше да е малко неудобно при положение, че сме брат и сестра, а аз не съм египетски фараон — каза Рудолф.
— Това пък какво значи? — попита Уесли.
— Извинявай — смути се Рудолф. Откритото възхищение на Уесли от Гретхен го притесни или може би го накара да завижда и той реагира високомерно. — Такъв е бил обичаят в древен Египет при фараоните.
— Разбрах — каза Уесли. — Явно не съм добре образован.
— Още си млад.
— Даа — съгласи се Уесли и се замисли за младостта си.
В това момче има добра мая, реши Рудолф и веднага си помисли, че е непростимо, дето по силата на закона съпрузите Крейлър имат право да заквасят с нея каквото си искат. Утре сутринта щеше да се види с Джони Хийт — Джони и жена му щяха да дойдат с Рудолф и Инид в Монтаук. Ще попита Джони още веднъж дали няма някакъв законен начин да измъкнат момчето от лапите на майка му.
— Какво мислиш по въпроса за образованието? Ще учиш ли в колеж? — попита Рудолф.
— Майка ми разправя, че само ще профукам парите — сви той рамене. — Чета много, но не това, което ни карат в училище. Попрегледах някои неща за мормоните. Исках да разбера дали мистър Крейлър и майка ми са такива, защото са мормони или защото са майка ми и мистър Крейлър. — Той се ухили. — Разбрах, че са си били ужасни хора и че религията е извадила на показ най-лошото у тях. Само че — продължи сериозно той — странна е тази религия. Трябва да са били смели хора, тия мормони, щом са се борили из всички щати и са прекосили с каруци половин Америка, пък и, както самите те разправят, спрели са в пустинята и са я превърнали в градина. Обаче ако им видиш жените! Честна дума, като погледна майка си, просто не мога да разбера защо хората изобщо искат да се женят. Само десет минути да послушаш майка ми, и ще ти се отиде да имаш жена. Бракът по принцип… — намръщи се той и продължи. — Нашето семейство например. Ти си разведен, леля Гретхен е разведена, баща ми се разведе… За какво е всичко това, питам се.
— Не си първият, който си задава този въпрос — каза Рудолф. — Може би времето, в което живеем, е такова. Може би се приспособяваме към нови взаимоотношения, както биха се изразили социолозите, и още не сме готови за тях.
— Има едно момиче в училище — намръщи се пак Уесли, — хубаво като зряла червена ябълка и по- голямо от мен. Е… забавлявахме се двамата на задната седалка на една кола, после на два пъти в нейната къща, когато родителите й ги нямаше, и тя взе да приказва за женитба. Не можах да я отклоня от тази тема. И просто спрях да се виждам с нея. Ти ще се ожениш ли пак? — Той погледна напрегнато Рудолф, сякаш очакваше да чуе брачни камбани.
— Трудно ми е да кажа. В момента нямам планове — отговори Рудолф.
— Странно нещо е религията — побърза да каже Уесли, сякаш темата за брака го бе смутила и искаше колкото може по-бързо да я приключи. — Иска ми се да вярвам в бога — продължи сериозно той. — В края на краищата все трябва да има нещо, което да е сложило началото на цялата тая дандания, не е ли така? Нали разбираш за какво става дума — как сме се появили тук, какво правим, как действа цялата тая работа, например откъде се взема въздухът, който дишаме, водата, която пием, храната, която ядем. През последните няколко месеца прочетох цялата Библия. Там обаче ги няма отговорите на тия въпроси, поне на моите.
Ех, скъпи племеннико, щеше му се да каже на Рудолф — когато беше на шестнайсет години, и чичо ти си задаваше тези въпроси. Но и той не получи отговор.
— В какво би трябвало да вярва човек? — попита Уесли. — Можеш ли да повярваш в тия медни плочки, за които мормоните разправят, че Джоузеф Смит ги бил намерил в щата Ню Йорк и не ги показал на никого? Как е възможно да очакваш, че хората ще повярват в такова нещо?
— Ами, Мойсей например е слязъл от връх Синай с десетте заповеди, които бог бил изписал върху каменни плочки — каза Рудолф, зарадван, че Уесли не го пита за неговата собствена прикрита липса на вяра. — Много хора вярват в тази история от хиляди години насам.
— А ти?
— Не.
— В училище също разправят разни неща, които са направо смешни. Часове наред ти внушават, че между черно и бяло няма разлика, а щом излезеш през вратата и изминеш една пресечка само, виждаш, че не е така. Във Франция се учех добре въпреки чуждия език, но в Индианаполис… — Той сви рамене. — Според мен повечето учители са пълен боклук. Почти през цялото време се мъчат да укротяват учениците, а те си крещят, замерят се с топчета, а много често и с ножове се ръгат. Ако и в колежа е така, да върви по дяволите! — Той погледна въпросително Рудолф. — Ти какво мислиш за колежите? Искам да кажа, дали ще
