неговата възраст — враждебно настроен и винаги нащрек. Беше със същия костюм, с който бе излязъл от затвора в Грас, само дето му бе омалял още повече. Изглеждаше пораснал и доста наедрял от последната им среща. На Рудолф му стана приятно, като видя, че косата му не е много дълга и е подстригана по врата.
— Радвам се да те видя — каза той, като влязоха във всекидневната. — Мога ли да ти предложа нещо за пиене?
— Една бира няма да е лошо — отговори Уесли.
— Разполагай се удобно. — Рудолф отиде в кухнята, където Инид вечеряше с бавачката. Бавачката беше около четирийсетгодишна солидна жена, която успяваше със завидна лекота да накара Инид да се държи добре.
— Братовчед ти Уесли е дошъл, Инид — каза Рудолф, докато вадеше от хладилника бутилка бира. Помисли си да я извика във всекидневната, след като се навечеря, за да види Уесли, но се отказа. Не знаеше за какво е дошъл Уесли. Ако причината е емоционален проблем или трагично възприемане на някакъв неуспех, присъствието на Инид щеше само да усложни нещата. Той я целуна по главата и се върна във всекидневната с бирата и с една чаша. Уесли стоеше неловко посред стаята, там, където Рудолф го бе оставил. Рудолф му наля бирата.
— Благодаря. А ти нищо ли няма да пиеш? — попита Уесли.
— Аз ще пия малко вино на вечеря. Седни, седни. — Уесли изчака Рудолф да седне, след това се настани на стола срещу него. И отпи жадно от бирата.
— Е, как вървят работите? Какво те носи в Ню Йорк? — попита Рудолф.
— Отидох на грешен адрес — каза Уесли. Рудолф забеляза, че той не отговори на въпроса му. — Портиерът не искаше да ми каже къде си се преместил. Не можеше да повярва, че съм ти племенник. Трябваше да му покажа картата от библиотеката. — Гласът му звучеше неприязнено, сякаш Рудолф се беше преместил с четири пресечки по на север само за да избегне среща с него.
— Не получи ли писмото ми? — попита Рудолф. — Съобщих ти новия си адрес веднага щом наех този апартамент.
— Не съм получил никакви писма — поклати глава Уесли. — Никакви писма, сър.
— Дори писмото, в което ти писах как вероятно ще се уреди въпросът с имуществото и какъв ще бъде твоят дял?
— Нищо — отпи отново от бирата Уесли.
— Къде потъват тия писма? — Рудолф се помъчи гласът му да не прозвучи раздразнено.
— Може би на майка ми не й харесва да получавам писма. Но това си е мое предположение.
— Вечерял ли си вече?
— Не.
— Докато вечеряме, ще ти кажа какво беше съдържанието на това писмо.
— Не съм дошъл чак от Индианаполис на автостоп, за да си говорим за пари, чичо Руди — каза тихичко Уесли. — Това е по-скоро… как да се изразя — светско посещение.
— Майка ти знае ли, че си тук?
— С майка ми не сме в много добри отношения — поклати глава Уесли.
— Нали не си избягал от къщи?
— Не. Имам Великденска ваканция. Оставих бележка, че ще се върна навреме за училище.
— Това е успокоително — каза хладно Рудолф. — Как върви училището?
— Добре. По френски съм страхотен. Научил съм приятелите си на всички мръсни думи — засмя се той по момчешки.
— Може и да им потрябват някой ден — отвърна усмихнато Рудолф, после сериозно запита: — Защо трябваше да пътуваш на автостоп?
— Заради парите — отвърна Уесли.
— Майка ти получава всеки месец доста прилична сума за твоята издръжка — припомни Рудолф. — Все ще стигне за един автобусен билет веднъж в годината.
— Не дава нито цент — отвърна Уесли. — Не се оплаквам. Работя след училище и се оправям.
— Така ли? — скептично попита Рудолф. — Това единственият ти костюм ли е?
— Нямам друг. Но имам пуловери, джинси и други такива дрехи за училище и за работа. Имам и едно старо яке за зимата от сина на мистър Крейлър, който е войник във Виетнам, така че не замръзвам от студ.
— Мисля, че ще трябва да напиша на майка ти едно писмо — започна Рудолф. — Тя няма право да използва твоите пари за собствени нужди.
— Моля те, не се ядосвай за това, чичо Руди — каза внимателно Уесли, като остави чашата на пода до себе си. — В тази къща и бездруго има достатъчно дивотии. Тя разправя, че щяла да ми дава всичко, до последния цент, ако ходя с нея и мистър Крейлър на църква като добър християнин.
— О, сега започва да ми става ясно — възкликна Рудолф.
— Направо ти се проясни, нали? — отново се засмя Уесли по момчешки. — Испанската инквизиция в Индианаполис.
— Май ще трябва да пийна нещо — каза Рудолф и стана да си приготви коктейл с мартини. — Още една бира Уесли?
— Може. — Уесли вдигна чашата от пода, стана и я подаде на Рудолф.
— Инид е в кухнята. Искаш ли да я видиш? — Той забеляза, че Уесли се колебае. — Майка й я няма. Аз ти писах, че се разведохме. Изглежда, че и това писмо не си получил — раздразнено поклати глава той.
— Не, не съм.
— Дявол да го вземе. Отсега нататък ще ти пиша до поискване. Не ти ли мина през ума, че е странно никой да не ти пише?
— Никога не съм се замислял по този въпрос.
— Не си ли писал на Бъни или на Кейт?
— Писах им веднъж или два пъти. Те не отговориха и аз се отказах. Ти имаш ли връзка с тях? — попита Уесли.
— Разбира се — отговори Рудолф. Дуайър му изпращаше всеки месец отчет със сметките за поддържането на „Клотилд“. Нямаше как да не научи, че Рудолф е купил яхтата. Официално направената оценка на яхтата беше сто хиляди долара — Дуайър бе пресметнал точно, — но купувач за такава цена не се яви и Дуайър закара яхтата да презимува в Сен Тропе. — Добре са. Кейт си има бебе. Момче. Ти си имаш брат. Половин брат, но това няма значение.
— Горкото хлапе — каза Уесли, но новината, изглежда, го развесели. Кръвта вода не става, помисли си Рудолф. — Като пишеш на Кейт, кажи й, че един ден ще се отбия да я видя в Англия — помоли го Уесли и продължи: — Деца. Значи моят баща е единственият в семейството с повече от едно дете. Една нощ ми каза, че искал да има пет деца. Беше страхотен с хлапетата. Ще дойде на яхтата някое семейство с най- разглезения пикльо, който си виждал, и само за една седмица баща ми го научава да се обръща към хората със „сър“, да става, когато влязат по-възрастни, да не говори неприлични думи, а като спрем в някое пристанище, да мие с маркуча палубата и така нататък. — Той смутено въртеше чашата в ръка. — Не обичам да се хваля, чичо Руди, но виж с мен какво направи. Може и сега да не представлявам кой знае какво, но ако ме беше видял, като ме измъкна от онова училище… имах вид на идиот.
— Сега обаче нямаш такъв вид.
— Поне не се
— Така е наистина.
— Понеже говорим за деца, смяташ ли, че мога да видя Инид?
— Разбира се — зарадва се Рудолф.
— Все такава бъбрица ли е?
— Да, дори по-голяма — каза Рудолф и го поведе към кухнята.
Инид обаче се смути, когато двамата влязоха в кухнята.
— Здравей, Инид, аз съм братовчед ти Уесли. Помниш ли ме? — попита Уесли.
Инид го погледна сериозно, после извърна глава настрани.
— Късно е вече — намеси се бавачката в нейна защита. — По това време на деня става малко
