Просяк, крадец

раздразнителна.

— Ще дойда някой път сутрин — каза Уесли.

Плътният му възмъжал глас отекна звънко и остро в малката кухня и Инид сложи ръце на ушите си.

— Дръж се прилично, мис — каза бавачката.

— Сигурно говоря много високо — заизвинява се Уесли, когато двамата с Рудолф излязоха от кухнята. — Този навик се добива в морето заради вятъра, шума на водата и всичко останало.

Във всекидневната Рудолф си наля мартини от шейкъра и изстиска в питието парче лимон. Вдигна чашата си към Уесли, внезапно изпитал радост, че момчето е дошло да го види и че поиска да види Инид. Може би в неясното, далечно бъдеще ще заприличаме отново на семейство, каза си. Малко неща са ми останали, за които мога да се хвана, помисли си Рудолф със самосъжаление; а семейството е нещо, за което човек може да се държи. Дори писмото на Били, в което племенникът му го молеше за пари едновременно плахо и безцеремонно, звучеше искрено. Знаеше, че тъй като самият той няма синове, може да бъде приятел на момчетата, дори повече от приятел, стига те да му позволят. Самотен, разведен, полузабравил Жана, чийто образ постепенно изтляваше в съзнанието му, поверил в ръцете на компетентна жена единственото си дете, което поради възрастта си беше само прекрасна играчка за него, той знаеше, че започне ли да контактува с племенниците си, много скоро ще се нуждае от тях повече, отколкото те от него. Надяваше се, че този ден ще дойде, и то скоро.

— Независимо от причината, която те е довела в Ню Йорк, щастлив съм, че те виждам — развълнувано каза той, вдигайки чашата си.

Уесли също смутено вдигна чашата си.

— Благодаря.

— Надявам се, че вече не се биеш по баровете.

— Не се тревожи — отвърна сериозно Уесли. — Побойническите дни свършиха. Макар че понякога е доста трудно да се сдържам. В училище има много негри, белите се заяждат с тях, после пък те се заяждат с белите. Мен сигурно ме смятат за страхливец. Но както и да е. Аз съм си научил урока. Във всеки случай дадох обещание пред баща си в деня, когато ме взе от военното училище. Наруших това обещание само веднъж. Но обстоятелствата тогава бяха особени. — Той се загледа мрачно в чашата си, лицето му сякаш се бе състарило. — Само веднъж. Но нали на всяко куче му се полага да ухапе веднъж. Смятам, че заради баща си трябва да удържа на обещанието. Това е най-малкото, което… — Той замълча. Сви устни. Рудолф се уплаши, че момчето ще се разплаче.

— И аз така смятам — побърза да каже той. — Къде си отседнал в Ню Йорк?

— В общежитието на Християнския съюз на младите хора. Не е лошо.

— Виж какво — започна Рудолф, — утре сутринта ще водя Инид в Монтаук, да прекара седмицата с майка си, но се връщам в неделя. Защо не дойдеш с мен да глътнеш малко морски въздух… — Той замълча, като видя, че Уесли го гледа подозрително.

— Благодаря — каза Уесли. — Сигурно ще бъде хубаво, но ще го направим друг път. Трябва да се върна в Индианаполис.

— Няма защо да се връщаш на автостоп. Ще ти дам пари за самолета. — Кога най-сетне ще спра да предлагам на хората пари вместо онова, от което наистина се нуждаят, отчаяно си помисли той.

— Предпочитам така — отвърна Уесли. — Всъщност на мен ми е приятно да пътувам на автостоп. Приказваш си с най-различни хора.

— Както искаш — позасегна се Рудолф, но без да се сърди, че момчето не иска да поема риска отново да види Джийн и да си припомни всичко. — Все пак, ако предпочиташ да пренощуваш тук, можеш да спиш на дивана… Нямам стая за гости, но ще ти бъде удобно. — Гостоприемство и роднинска взаимопомощ, вместо доларови банкноти.

— Много любезно от твоя страна, но вече съм се настанил в общежитието — внимателно отговори Уесли.

— Следващия път, като дойдеш в Ню Йорк, искам да знам предварително. В квартала има хубави хотели, съвсем удобно… Може да отидем на някое представление или да видим нещо друго… — Той рязко замълча. Не искаше момчето да си помисли, че се мъчи да го подкупи.

— Разбира се — неубедително отвърна Уесли. — Следващия път. Но този път, чичо Руди, искам да говоря с теб за баща си. — И погледна сериозно Рудолф. — Нямах възможност да го опозная добре. Бях просто дете, може и сега да съм просто дете, но искам да знам какъв е бил той, колко е струвал… Разбираш ли какво искам да кажа?

— Мисля, че разбирам.

— Правя си списъци с имената на хора, които баща ми е познавал в различни периоди от живота си — ти и леля Гретхен сте на първо място в списъка. Съвсем естествено, нали?

— Сигурно е така. Да. Съвсем естествено. — Страхуваше се от въпросите, които щяха да му бъдат зададени, от отговорите, които щеше да бъде принуден да даде на това високо, сериозно, надраснало възрастта си момче.

— Докато бях с него — продължи Уесли, — за краткото време, през което бяхме заедно, смятах, че е нещо като герой, почти светец заради начина, по който се отнасяше с мен, с Кейт и с Дуайър, заради това, как успяваше да получи от всекиго каквото поиска, без дори да повиши глас, заради това, че каквото и да се случеше, той можеше да се справи. Но знам, че невинаги е бил такъв и че представата ми за него е детинска. Искам да знам какво наистина е представлявал. Заради себе си. Защото това ще ми помогне да разбера какво представлявам аз самият. Какъв човек искам да бъда, какво искам да правя с живота си. Звучи малко объркано, нали? — Той раздвижи едрите си рамене, сякаш се ядоса на себе си.

— Не е толкова объркано, Уесли — отговори внимателно Рудолф. — Ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш, всичко, което мога да си спомня. Но мисля, че първо трябва да отидем да вечеряме. — Отлагай миналото, това е първото правило на цивилизацията.

— Няма да се откажа от едно свястно ядене — каза Уесли и се изправи. — По пътя ядох само боклуци. А това, дето го ям вкъщи… — Той направи гримаса. — Майка ми е маниачка на тема здравословна храна. Прекрасна за катерички. Чичо Руди — усмихна се той, — всички ми разправят колко си богат. Можеш ли да си позволиш да черпиш една пържола?

— Мисля, че за една пържола съм достатъчно богат. Мога да си я позволя няколко пъти в годината — каза Рудолф. — Почакай ме тук, искам да се кача горе да кажа лека нощ на детето и да си взема сакото.

Тъкмо си вадеше сакото от гардероба, когато телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.

— Руди… — Беше Гретхен. — Къде ще вечеряш? — Винаги, когато беше притеснена, тя се държеше безцеремонно и грубо. Няколко седмици наред не се бяха чували, но за нея беше необичайно да му се обажда в такъв ден и час — петък, седем и петнайсет вечерта.

— Ами… — поколеба се той. — Имам неочакван гост. Уесли. Дошъл е на автостоп от Индианаполис. Ще го заведа на вечеря. Искаш ли да дойдеш с нас?

— За нещо конкретно ли иска да говори с теб? — Гласът й прозвуча разочаровано.

— Предполагам, че не. И доколкото знам, няма какво да крие от теб.

— Не бих искала да преча…

— Не ставай глупава, Гретхен. Има ли нещо конкретно, за което ти искаш да говориш с мен? — Последния път, когато се видяха, тя изглеждаше разстроена и достатъчно ясно даде да се разбере, че има неприятности с холивудския режисьор, с когото работеше и с когото ту се събираше, ту се разделяше. Как му беше името? Кинсела. Евънс Кинсела. Арогантен холивудски негодник. Един-единствен път Гретхен бе намерила щастието си с мъж, а той взе, че блъсна колата си в едно дърво. Рудолф предполагаше, че причината за обаждането на Гретхен е свързана с Кинсела. Е, тя можеше да повдигне този въпрос, ако желае, след като той изпрати Уесли в общежитието.

— Обаждам ти се просто защото съм свободна тази вечер — каза Гретхен. — Моят приятел ми скрои номер за разнообразие. — Тя тъжно се засмя. — Та се сетих за роднините… През уикенда човек обикновено е свободен и се сеща за роднините си. Как е Уесли? — попита тя, но не каза ще отиде ли с тях на вечеря.

— Оправя се — отговори Рудолф. — Пораснал е още повече. И е по-сериозен от всякога.

— Неприятности ли има? — продължи да пита тя.