накрая да си купи яхта и да я нарече „Клотилд“. Баща ти, щеше да му каже той, като се видеха следващия път, стана щастлив благодарение на три неща — престъпление, късмет и пари, но се оказа достатъчно умен, за да използва и трите по единствения начин, чрез който можеше да се спаси. Това обаче едва ли щеше да помогне на Уесли. Уесли нямаше вид на момче с престъпни наклонности, до този момент късметът му изневеряваше, а към парите не изпитваше никакво преклонение.
— Руди — продължаваше Гретхен — беше галеното дете на семейството. Всичката любов, на която родителите ми бяха способни, беше насочена към Руди. Не казвам, че той не я заслужаваше — той помагаше в магазина, той получаваше най-високите бележки в училище, той беше звездата на отбора по лека атлетика, от него се очакваше да отиде в колеж. Той получаваше подаръци, неговите рождени дни се празнуваха, за него винаги имаше изгладена риза, той притежаваше скъп тромпет, за да свири в оркестъра. Всички надежди на семейството бяха съсредоточени в него. А аз и Том… — сви тя рамене. — Ние бяхме пренебрегнати. Аз не можех да уча в колеж — като завърших гимназия, трябваше да започна работа и да давам почти цялата си заплата за семейния бюджет. Когато Рудолф излезеше с момиче, майка ми винаги се грижеше да има пари, за да заведе някъде госпожицата. Когато аз започнах да излизам с един мъж, тя ме нарече проститутка. А колкото до Том, стотици пъти съм чувала родителите ми убедено да повтарят, че ще свърши в затвора. Когато говореха с него, а това беше много рядко, само ръмжаха. Той сигурно си е казвал, ами щом смятате, че съм такъв, такъв ще бъда. Откровено казано, аз страшно се плашех от него. Той имаше някаква склонност към насилие, което беше ужасяващо. Аз го избягвах. Когато вървях по улицата с приятелка, се преструвах, че не го виждам, за да не се налага да го запознавам с приятелката си. Като напусна града и изчезна от погледите ни, аз се зарадвах. Години наред изобщо не се сещах за него. Сега си давам сметка, че съм сгрешила. Ние двамата поне трябваше да се съюзим в общ фронт срещу останалите членове на семейството. Но тогава бях твърде млада, за да проумея това, а и се страхувах, че ако ме повлече, аз ще падна по-ниско и от него. Бях сноб, макар и не чак такъв сноб като Руди, и смятах Том за опасен грубиян. Като отидох в Ню Йорк, известно време бях актриса, после започнах да пиша за разни списания, но през цялото време тръпнех от страх, че може да ме открие, а аз — да загубя всичките си приятели. Когато най-накрая го видях — Руди ме заведе веднъж на един негов мач, — се ужасих и от него, и от майка ти. Сякаш бяха дошли от друг свят. Ужасен свят! Държах се презрително и направо избягах. Срамувах се, че имам нещо общо с тях. Всичко това може да е много мъчително за теб, Уесли…
— Мъчително е — кимна Уесли, — но исках да го знам. Нямам нужда някой да ми разправя приказки.
— Надявам се, че не съм прекалено рязка към теб, Руди — обърна се Гретхен към Рудолф, — като разказвам така за нашето щастливо детство.
— Не — отговори Рудолф. — „Красотата е истина, истината — красота“, останалото ти е известно. Аз бях голям позьор, Уесли — продължи той да разравя стари рани, — сигурно си разбрал това. Няма да ти се обидя, ако и сега мислиш така за мен… Предполагам, че баща ти не би употребил точно тази дума. Ако се беше замислил, сигурно щеше да каже, че всичко, което съм правил, е било преструвка — и то не заради самия мене, а заради впечатлението, което ще оставя у хората, предимно по-възрастните и влиятелни хора. Като разсъждавам за това сега, думата позьор ми се вижда подходяща, но навремето използвах това поведение, за да се измъкна от света, в който бяха хванати като в капан майка ми и баща ми. — Той печално се засмя. — Цялата несправедливост е в това, че по този начин успях.
— Имаш прекалено големи изисквания към себе си, чичо Руди — тихо каза Уесли. — Защо от време на време не си почиваш? Баща ми каза, че си му спасил живота.
— Така ли? — изненадано попита Рудолф. — На мен никога не ми го е казвал.
— Не обичаше да раздава похвали — додаде Уесли. — Мене много-много не ме хвалеше, в това можеш да бъдеш сигурен. — Той се засмя. Имаше равни бели зъби и приятна усмивка, която променяше изражението на замисленото му остро лице и го правеше момчешко и открито. По-често трябва да се усмихва, помисли си Рудолф. — И към Бъни и Кейт не беше щедър с похвалите, освен когато станеше дума за нейното готвене, но и то беше по-скоро на смях, понеже е англичанка. Още в началото, когато започнах да го опознавам, забелязах, че щом останеше сам и смяташе, че никой не го наблюдава, у него имаше нещо тъжно, сякаш му се бяха случили много лоши неща, които не можеше да забрави. Но наистина каза, че си му спасил живота.
— Просто му дадох едни пари, които му се полагаха — обясни Рудолф. — Ако добре си разбрал Гретхен, тя се опита да ти покаже как и защо баща ти е бил такъв… Как семейството го е направило такъв.
— Даа, разбрах — каза Уесли.
— Това е вярно — продължи Рудолф — и в същото време не е вярно. Както винаги има оправдания. Не е моя вината, че аз съм по-големият син, че баща ми беше един невеж и жесток човек с ужасно минало, за което също не е имал вина. Не е моя вината, че майка ми беше студена, истерична жена с идиотски претенции за благовъзпитаност. Не е моя вината, че Гретхен беше сантиментална и егоистична глупачка… Извинявай — каза той на Гретхен. — Тия работи не ги говоря заради теб или заради себе си. А заради Уесли.
— Разбирам — отговори Гретхен, наведена над чинията с полускрито лице.
— В края на краищата — не спираше Рудолф — в жилите ни тече една кръв, едни и същи неща са ни влияели. Може би затова Гретхен каза, че баща ти я е плашел. Тя се е страхувала, че онова, което е виждала у него, може да види и у себе си, и затова се е отдръпвала ужасена. Аз виждах в него отражение на баща ни — един див човек, принуден да върши работа, която не е за него, преследван от патологичен страх, че ще свърши живота си като просяк, така че накрая предпочете да се самоубие, вместо да приеме, че и такова нещо може да му се случи. Аз също се отдръпнах по свой начин. Потърсих спасение в парите, в порядъчността…
— Добре че синът на Крейлър
— Баща ти не е единственият, който е бил по-малък син — забеляза Рудолф, — а е имало и по-лоши семейства от нашето, но техните синове не са се хвърляли да унищожават всичко, до което се докоснат. Не ми е приятно, че ти казвам това, Уесли, но до деня, в който погребахме майка си, аз бях убеден, че баща ти има вродена
— И точно така стана, нали? — каза горчиво Уесли.
— Онова, което той направи в Кан, беше прекрасно — заяви Рудолф. — Според неговите разбирания. А ако искаш да знаеш истината, и според моите разбирания също. Запомни това.
— Ще се опитам — обеща Уесли. — Но не е лесно. Защото мисля, че това си беше едно безсмислено похабяване. Безумно, демонстративно похабяване.
— Мисля, че засега ти казахме всичко, което можахме, и то съвсем откровено — въздъхна Рудолф. — Забавните спомени ще ги оставим за друг път. Ти сигурно си уморен. Ще ти изпратя списък с имена на хора, с които може би ще искаш да говориш и които вероятно ще ти бъдат по-полезни от нас. Дояж си вечерята и ще те закарам в общежитието.
— Няма нужда — бързо отвърна Уесли. — Ще мина през парка.
— Никой не минава през парка в Ню Йорк вечер сам — каза Гретхен.
— Аз ще мина — отвърна той и я изгледа студено.
Божичко, помисли си Рудолф, докато наблюдаваше как момчето дояжда пържолата си, та той изглежда съвсем като баща си. Господ да му е на помощ.
4
Рудолф стоеше на тротоара в слънчевата утрин заедно с Инид и бавачката и чакаше Джони Хийт и жена му да дойдат с техния линкълн континентъл, за да отидат заедно в Монтаук. Бавачката носеше куфар. Тя заминаваше при семейството си в Ню Джърси за една седмица. Все така става, че семействата на бавачките никога не живеят в същия щат, помисли си мимоходом Рудолф. Инид носеше учебници, за да подготвя домашните си през ваканцията. Бавачката й бе приготвила нещата в една чанта. Рудолф също носеше малка чанта с тоалетни принадлежности, пижама и чиста риза.
