е малолетен и тъй като баща му е умрял, аз съм законният му настойник, така каза адвокатът. Нали така каза адвокатът, Еди?
— Така каза. Точно така — отвърна мистър Крейлър.
— Щом го взема от затвора — продължи Тереза, — и ще го заведа в дом, където ще може да получи истинско християнско възпитание.
— Не смяташ ли, че е по-разумно да не намесваме тук религията? — каза Рудолф. — В края на краищата животът, който си водила…
— Няма какво да го усукваш за живота, който съм водила. Мистър Крейлър знае всичко за това. Нали така, Еди?
— Знам всичко — кимна Еди, а малките пухкави торбички на гушата му ритмично се залюляха.
— Бях проститутка и не крия това — заяви почти гордо Тереза. — Но видях светлината. Има повече радост на небето за един грешник, който се кае… — Тя се поколеба: — Сигурна съм, че знаеш как е по- нататък, въпреки че ти и цялото ти семейство сте пропаднали неверници.
— Не, не знам как е по-нататък — каза Рудолф с престорена невинност.
— Няма значение — бързо отвърна тя. — Мистър Крейлър е мормон и благодарение на неговите усилия аз се покръстих и влязох в лоното на църквата. За твое сведение, вече не си боядисвам косата, както може би забелязваш, ако изобщо благоволяваш да ме забелязваш, и освен това не пия алкохол, нито кафе или чай.
— Това е направо възхитително, Тереза — възкликна Рудолф. Беше чел някъде, че в съвременния свят мормонизмът се ползва с най-голяма популярност сред християнските религии. Щом и Тереза е влязла в лоното му, очевидно вярващите не са кой знае колко придирчиви. Представи си как се е разтърсил молитвеният дом в Солт Лейк Сити, когато старейшините от Църквата на Иисус Христос на Светиите от Последния ден е трябвало да приемат Тереза Джордах в благословеното си братство. — Само че не виждам какво общо има с Уесли.
— Общото е това, че повече няма да живее по затворите. Познавам семейството ти, познавам фамилията Джордах, не мисли, че не ги познавам. Всички сте прелюбодейци и богохулници.
Рудолф забеляза, че речникът на Тереза значително се е обогатил, откакто е преминала в друга вяра. Но не беше сигурен дали това е за добро.
— Не смятам, че Уесли е попаднал в затвора след сбиване в един бар, защото аз съм атеист — каза той и не се сдържа да добави: — И за твое сведение прелюбодействието и богохулството не са основните ми занимания.
— Не обвинявам никого — заяви Тереза, макар че във всяка нейна дума и всеки жест, който правеше, се съдържаше обвинение. — Но не може да се отрече, че докато ти си отговарял за него, понеже си му чичо и си глава на семейството, той за малко не е убил човек…
— Добре, добре — уморено каза Рудолф. Искаше тя да си тръгне, да изчезне заедно с топчестия си, надут съпруг със свити устни, но мисълта, че Уесли може да бъде оставен на добрите грижи на тази семейна двойка в Индианаполис, го ужасяваше. Не знаеше какво да направи, за да предотврати това, но знаеше, че трябва да се опита да направи нещо. — Какво искаш? — Бе й обяснил, че Уесли ще трябва да замине със самолет за Америка след шест дни, но не бе споделил все още неясните си намерения да го запише за една година в добро американско училище, а след това да го изпрати във Франция, за да продължи образованието си, нито бе обявил собствения си план (егоистичен? ръководен от чисто роднински съображения?) да се върне във Франция, за да наглежда младежа.
— Какво искам ли? — повтори Тереза. — Искам да го направя почтен гражданин, а не див звяр от джунглата като баща му.
— Нали си даваш сметка — каза Рудолф, — че ако остане в Съединените щати, само след две години ще го вземат в армията и може да го изпратят във Виетнам, където да загине.
— Ако това е божията воля, така ще стане — отговори Тереза. — Съгласен ли си с мен, Еди?
— Божията воля — потвърди мистър Крейлър. — Моят син е в армията и аз се гордея с това. Момчето трябва да си поеме риска като всички останали.
— Не желая никакви привилегии за моя син — каза Тереза.
— А не смяташ ли, че трябва да попиташ Уесли какво той желае да прави?
— Той е мой син — тросна се Тереза. — Не трябва нищо да го питам. И съм дошла тук, за да се уверя, че никой няма да го лиши от законното му право да получи дял от голямото наследство на баща си. — Аха, помисли си Рудолф, ето че стигнахме до същността на въпроса. — Когато онази фамозна яхта, за която пише в списанието, се продаде — продължи с писклив глас Тереза, — можеш да бъдеш сигурен, че чудо ще направя, но няма да оставя сина си на сухо. Нашият адвокат ще гледа през лупа всички документи поотделно, затова и по този въпрос не си прави никакви илюзии, мистър Джордах.
— В такъв случай — каза Рудолф и се изправи — мисля, че няма никакъв смисъл да продължаваме този разговор. Втората майка на Уесли, която вероятно ще бъде определена за изпълнителка на завещанието, също ще наеме адвокат, така че двамата адвокати ще могат да уредят всичко заедно. А сега имам друга работа. Довиждане.
— Чакай малко — извика Тереза. — Не може да се измъкнеш така.
— Трябва да си почина — отговори Рудолф. — На крака съм от зори.
— Не искаш ли да знаеш къде сме отседнали тук? — извика тя, усетила, че победата й се изплъзва; щом доводите й се приемат толкова бързо, това не е нищо друго освен уловка от страна на противника й. — Не искаш ли да знаеш адреса ни в Америка? Мистър Крейлър е много уважаван търговец в Индианаполис. Бутилира напитки. Триста души работят за него. Безалкохолни напитки. Дай му визитката си, Еди.
— Не си правете труда, мистър Крейлър — каза Рудолф. — Не искам да знам адреса ви нито тук, нито в Индианаполис. Разкарайте се — добави той.
— Искам да си видя сина — извика Тереза. — Искам да видя какво са направили с горкото ми дете в затвора.
— Естествено. Непременно иди да го видиш — каза Рудолф.
Майчинският й инстинкт не беше толкова силен преди време в кантората на Хийт, когато тя се отказа от правото си да се грижи за детето, щом видя приготвения на нейно име чек.
— Имам намерение да го осиновя официално — каза мистър Крейлър. — Мисис Крейлър иска той да забрави, че някога се е наричал Джордах.
— Това ще трябва да се реши от него и от майка му — каза Рудолф. — Но като отида да го видя в затвора, ще му спомена за тази ваша идея.
— Кога ще ходиш в затвора? — попита Тереза. — Не искам да ходиш сам при него и да му пълниш главата с отрова… Ще дойда с тебе.
— Не, с мен никъде няма да дойдеш — отсече Рудолф. — Когато отивам на посещение в затвор, държа да съм сам.
— Но аз не знам френски — изплака тя. — Не знам и къде е затворът. Как ще убедя полицаите, че съм му майка?
— Мисля, че с това ще трябва сама да се справиш, мисис Крейлър — каза Рудолф. — И повече вас двамата не искам да ви виждам. Кажете на адвоката си, че трябва да се свърже с адвокатската фирма „Хийт, Бъроус и Гордън“. Адресът е на Уолстрийт. Ти и друг път си ходила там, мисис Крейлър.
— Мръсник такъв — извика Тереза съвсем не по християнски.
— Приятен следобед — усмихна се Рудолф.
Кимна и остави двамата закръглени, ядосани съпрузи да седят мълчаливо на пейката в сянката на боровете. Разтрепера се от гняв, безпомощност и отчаяние при мисълта за нещастното момче в затвора в Грас, но за момента не можеше нищо да направи. Трябваше да се предприеме спасителна операция в огромен мащаб, за да бъде измъкнат Уесли от лапите на майка си, но днес той нямаше сили да помисли дори за първата стъпка, която следва да се направи. Християнка или нехристиянка, доловеше ли миризмата на пари, мисис Тереза Крейлър си възвръщаше навиците, придобити в своята древна професия. Страх го беше да каже на Кейт какво я чака.
Събра си бързо багажа. Портиерът му бе запазил стая в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Ако отседнеше в Грас, щеше да бъде по-близо до затвора, където ходеше почти всеки ден. Сен Пол дьо Ванс
