обаче беше по-близо до Жана. Той избра Сен Пол дьо Ванс. Нямаше никакви причини да остане в „Отел дю кап“, но имаше много причини да го напусне. Бе обяснил на портиера, че трябва да му препраща пощата, но в никакъв случай да не съобщава новия му адрес. Написа на Жана къде се мести, сложи бележката в плик и го адресира до нея, до поискване. Ница.
Като слезе на регистрацията да си плати сметката и да каже да качат куфарите му в колата, с облекчение забеляза, че съпрузите Крейлър са си отишли. Стресна се, като видя колко голяма е сметката. Колко много плаща човек, за да страда на Лазурния бряг, помисли си той. Това беше един от най-хубавите хотели в света, но той знаеше, че никога вече няма да дойде тук. И то не заради цената.
Отиде първо на пристанището. Дуайър и Кейт трябваше да знаят къде да го намерят. Дуайър лъскаше един от малките месингови кнехти, когато Рудолф се качи на яхтата. Той се изправи, като го видя, и двамата се здрависаха.
— Как е настроението? — попита Рудолф.
— Не е празнично — сви рамене Дуайър. — Още не са изпратили вала и витлото. Трябва да пристигнат от Италия, а италианците няма да ги пуснат през границата, докато не им се плати. Всеки ден говоря по телефона със застрахователната агенция, ама те никак не бързат. Такива са си. Пращат все нови и нови документи да се попълват — огорчено каза той. — И всеки път искат подписа на Том. Тия италианци сигурно си мислят, че във Франция никой не умира. А на мен всичко трябва да ми се превежда. Има една келнерка в града, която ми е приятелка, тя знае езика, само че нищо не разбира от яхти и ме пита за всяко нещо — какво е оборудване, сигнални лампи, клафтер, плавей и други такива. Направо не знам какво да правя.
— Добре, Бъни — каза Рудолф, потискайки въздишката си. — Изпрати ми всички документи. Аз ще се погрижа.
— Това ще бъде голямо облекчение. Благодаря ти — зарадва се Дуайър.
— Аз се премествам в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Можеш да ме намериш там — обясни Рудолф.
— Не те обвинявам, че се местиш от този хотел. Сигурно ти е струвало куп пари.
— Не беше евтино.
— Като гледа човек наоколо всички тия големи яхти, всички тия скъпи хотели, и се чуди откъде идват парите. Аз поне се чудя — каза Дуайър.
— Бъни — започна Рудолф, който странно защо почувства необходимостта да се оправдае, — когато бях млад, бях по-беден и от най-бедния човек, когото ти познаваш.
— Да. Том ми е разправял. Работил си като вол. Нямам нищо против хората, които са се издигнали като теб. Възхищавам се на това. Според мен ти имаш право да си позволиш всичко.
— Има много нещо, от които с радост бих се отказал — каза Рудолф.
— Знам какво имаш предвид — отвърна Дуайър.
Между двамата настъпи кратко, неловко мълчание.
— Мислех, че Кейт ще бъде тук, при теб — каза Рудолф. — Възникна нещо, за което трябва да знае. Как е тя?
Дуайър го погледна замислено, сякаш се опитваше да прецени дали трябва да му казва каквото и да е за Кейт.
— Замина — кратко отговори той. — Тази сутрин замина за Англия.
— Имаш ли й адреса?
— Да. Имам го — предпазливо отговори Дуайър.
— Трябва ми — заяви Рудолф и набързо обясни на Дуайър за посещението на съпрузите Крейлър и за юридическите проблеми, които Кейт ще трябва да уреди или да бъдат уредени от нейно име.
— Том ми е разказвал за тая негова жена — бавно кимна Дуайър. — Истинска напаст за мъжете, нали така?
— Това е най-безобидното от достойнствата й — отговори Рудолф. Видя, че Дуайър се колебае да му даде адреса на Кейт, и добави: — Бъни, искам да те попитам нещо. Мислиш ли, че не се опитвам да направя възможно най-доброто за Кейт? И за Уесли? И за теб също?
— За мен няма нужда никой да се тревожи — отговори Дуайър. — За Кейт… — Той направи характерния си странен, почти женствен жест с ръце, сякаш му липсваха думи да обясни положението. — Знам, че онзи ден тя се държеше… заядливо. Не че ти е сърдита или нещо такова. Ще ти обясня какво е… — Той отново махна неопределено с ръце. — Въпросът е, че тя е… — Помъчи се да намери думата. — Тя е много засегната. Но е разумна жена. И ще го преодолее. Особено сега, като се върне в Англия. Имаш ли лист и молив?
Рудолф извади тефтерче и химикалка от джоба си. Бъни му съобщи адреса и той го записа.
— Няма телефон — добави Бъни. — Като гледам, семейството й не е затънало в пари.
— Ще й пиша, щом нещо се изясни — каза Рудолф. Като огледа измитата палуба, лъснатите перила и месинговите части, добави: — Яхтата изглежда чудесно.
— Все има какво да се върши — сподели Дуайър. — Уговорил съм след две седмици да я извадим на сухо. Проклетата пратка от Италия трябва да е пристигнала дотогава.
— Бъни, колко смяташ, че струва „Клотилд“ — попита Рудолф. — За колко ще се продаде?
— Колко струва и за колко ще се продаде, са две различни неща — отговори Дуайър. — Ако пресметнеш първоначалната й цена и прибавиш всичката работа и подобренията, които сме направили с Том, плюс новия радар, който ти му подари за сватбата — той също трябва да се инсталира, — бих казал, че сумата е близо сто хиляди долара. Толкова струва. Но ако трябва да я продадеш набързо, нали така ни каза, когато ни разправяше за наследството, и то този месец, когато сезонът е към края си, кой ще иска да плаща за яхта, дето няма да я използва цяла зима; най-вероятно е някой да поиска да я купи късно напролет; но щом трябва да я продаваш бързо, и то през мъртвия сезон, и хората знаят, че трябва да я продаваш, естествено, ще се опитат да те минат и ако имаш късмет, може и да й вземеш петдесет хиляди долара. Но не съм аз човекът, който ще каже това. Ти трябва да пообиколиш наоколо, да поговориш с някои от посредниците тук или в Кан, или в Сен Тропе, нали разбираш, може би те ще намерят клиент, който е готов да направи почтена сделка…
— Някой предлагал ли ти е нещо до този момент? — попита Рудолф.
— Мисля, че никой, който познава Антиб, няма да направи такова нещо — поклати глава Дуайър. — След убийството и всичко останало… Мисля, че по-добре ще бъде да й смениш името и да я закараш в друго пристанище. Може би в друга страна. Италия, Испания, нататък някъде. Може дори в Пирея, в Гърция… Хората са суеверни, като стане дума за кораби.
— Бъни — каза Рудолф, — моля те, недей да се ядосваш, но трябва да поговоря с тебе по този въпрос. Някой трябва да остане на яхтата, докато я продадем…
— Така е.
— И трябва да му се плаща, нали?
— Да — отговори притеснено Дуайър.
— Каква заплата би следвало да получава?
— Зависи — уклончиво отговори Дуайър — какво очакваш да върши, дали е инженер или не и други такива неща.
— Ти например? Ако беше на друга яхта?
— Ами, ако някой ме беше наел по-рано — защото екипажите вече са сформирани, — предполагам, че щях да вземам към петстотин долара на месец.
— Добре — каза Рудолф. — Ще получаваш петстотин долара на месец.
— Не съм молил за такова нещо — отвърна рязко Дуайър.
— Знам, че не си молил, но ще го получиш.
— Само не забравяй, че не съм молил за това. — Дуайър протегна ръка и Рудолф я пое. — Да можеше само Том да разбере по някакъв начин какво правиш за мен, за Кейт и за момчето, пък и за „Клотилд“ — каза Дуайър.
— Не съм те молил за това, но го получих — усмихна се Рудолф.
Дуайър се засмя и добави:
— Мисля, че е останало малко уиски.
— Нямам нищо против да пийна нещо — отвърна Рудолф.
