— Добър ден.
— Добър ден, мадам. Кейт вкъщи ли е? — попита Уесли.
— А вие кой сте, моля?
— Уесли Джордах, мадам.
— О, божичко — широко се усмихна жената. Протегна ръка и Уесли я пое. Мазолеста ръка на трудова жена. — Много съм слушала за тебе. Влизай, влизай, мойто момче. Аз съм майката на Кейт.
— Много ми е приятно, мисис Бейли — каза Уесли.
От вратата се влизаше направо в малка всекидневна. Едно бебе си играеше и гукаше в кошарка на пода.
— Това е брат ти, Уесли — каза мисис Бейли. — Е, половин брат в най-лошия случай. Казва се Том.
— Знам — отговори Уесли и загледа бебето с интерес. — Изглежда хубаво, здраво бебе, нали?
— Прекрасен е. Щастлив от сутрин до вечер! — каза мисис Бейли. — Да ти направя ли един чай?
— Не, благодаря. Искам да видя Кейт, ако е вкъщи.
— На работа е — отвърна мисис Бейли. — Можеш да я намериш в кръчмата. На няколко пресечки е оттук. Божичко, колко ще се зарадва, като те види. Ще останеш ли за вечеря?
— Ще видя как ще се разберем с Кейт. Хей, Томи, как си? — извика той и отиде при кошарката.
Бебето му се усмихна и взе да гука. Уесли се наведе, пъхна ръка в кошарата и подаде пръст на бебето. То се надигна, сграбчи пръста и докато Уесли леко вдигаше ръката си, се изправи и несигурно запристъпя. След това победоносно се засмя, а Уесли се изненада колко силна е малката ръчица, хванала пръста му.
— Томи, много здраво стискаш — възкликна той.
Бебето отново се засмя, пусна се и тежко седна. Уесли се надвеси над него, обзет от странно чувство, което изпитваше за първи път — нежност, примесена с неясна тревога… Бебето беше щастливо. Докога ли? Може би завинаги, щом Кейт му е майка.
— Ако ми кажете как да стигна до кръчмата… — обърна се той към мисис Бейли.
— Щом излезеш от къщи, свий наляво и като изминеш три преки, ще я видиш на ъгъла. — Тя отвори входната врата и застана до него. Едва му стигаше до рамото. Вдигна към него добродушното си обикновено лице и заговори със сериозен глас: — Трябва да ти кажа, Уесли, че дъщеря ми е била най-щастлива, докато е живяла с баща ти. И никога няма да забрави това. А сега може ли да те прегърна?
Уесли я прегърна и я целуна по главата. Когато тя се освободи от него, той видя, че очите й са овлажнели, макар че на лицето й грееше усмивка.
— Ти си свой тук, не забравяй това — каза мисис Бейли.
— Ще се върна пак — отговори Уесли. — Някой ще трябва да научи Томи да играе бейзбол вместо крикет, защо аз да не свърша тази работа.
— Добро момче си ти — засмя се мисис Бейли. — Точно както разправяше Кейт.
Тя застана на отворената врата и го загледа как се отдалечава по слънчевата улица.
„Кралското оръжие“ беше малка кръчма с тъмна дървена ламперия и с малки буренца, пълни с шери и портвайн, наредени високо зад бара. Наближаваше три часът, вече трябваше да затварят. Вътре имаше само един възрастен човек, който дремеше пред чаша бира на малка кръгла маса. Когато Уесли влезе, Кейт бършеше чаши, а един мъж с престилка слагаше по рафтовете бутилки бира.
Уесли застана на бара, без да каже нищо, и зачака Кейт да се обърне.
— Какво ще желаете, сър?
Уесли широко й се усмихна.
— Уесли! — извика тя. — Откога стоиш тук така?
— От петнайсет минути. И умирам от жажда — отговори той.
— Искаш ли една бира?
— Не. Искам само да те погледам.
— Изглеждам ужасно — каза тя.
— Не, не изглеждаш ужасно. — Тя си беше същата, каквато я помнеше, може би не толкова загоряла и малко по-пълна в лицето и гърдите. — Изглеждаш прекрасно.
— Не е вярно — каза тя и го погледна сериозно, — но ми е приятно да го чуя.
Часовникът над бара удари три и тя извика:
— Затваряме вече, господа.
Старият човек на масата се отърси от дрямката, допи си бирата, стана и излезе.
Кейт излезе иззад бара и спря на няколко крачки от Уесли да го разгледа.
— Станал си мъж — каза тя.
— Не съвсем — отговори Уесли.
Тя го целуна и го прегърна.
— Толкова се радвам, че те виждам. Как разбра къде да ме намериш?
— Потърсих те вкъщи и майка ти ми каза.
— Видя ли бебето?
— Да. Страхотно е — каза той.
— Чак пък страхотно. Но си го бива. — Уесли видя, че тя се зарадва. — Чакай да си облека палтото и ще отидем да се поразходим. Ще ми разкажеш всичко, което ти се е случило.
На излизане тя извика на мъжа зад бара:
— Ще се видим в шест часа, Али.
Мъжът изсумтя.
— Красиво е това градче — каза Уесли. Слънцето грееше меко и Кейт го бе хванала под ръка. — Изглежда приятно за живеене.
— Бат ли? — сви рамене Кейт. — Преживял е и по-хубави времена. Тук са идвали на курорт аристократите заради минералните бани, за да сгодят дъщерите си и да играят на комар. Сега идват главно туристи. Имаш чувството, че живееш в музей. Не знам къде ходят на курорт аристократите сега. И дали изобщо има такива.
— Мъчно ли ти е за Средиземно море?
Тя пусна ръката му и докато крачеше, се загледа замислено пред себе си.
— Мъчно ми е за някои неща от Средиземно море — отвърна. — За други — изобщо не. По-добре да не говорим за това. Кажи ми сега ти какво правиш?
Докато Уесли й разказа какво е правил в Америка, обиколиха почти цялото градче. Кейт поклати тъжно глава, докато слушаше за Индианаполис, после дълбоко се замисли, докато той й разказваше за хората, с които е разговарял за баща си, и накрая го погледна с почтително уважение, като чу за ролята му във филма на Гретхен.
— Актьор — каза тя. — Кой би помислил такова нещо? Ще продължиш ли да играеш?
— Може би след време — отговори той. — Имам да свърша някои неща в Европа.
— Къде по-точно в Европа? — изгледа го подозрително тя. — Да не би в Кан?
— Щом искаш да знаеш, да, в Кан — каза той.
Тя кимна.
— Бъни се страхуваше, че накрая ще се стигне до това.
— Накрая — повтори Уесли.
— И аз искам да си отмъстя на целия скапан свят — каза Кейт. — Но вместо това сервирам напитки в един бар. Отмъщението все някъде трябва да спре, Уесли.
— Отмъщението все някъде трябва да започне — отвърна той.
— А ако те убият, кой ще отмъсти за теб? — в гласа й имаше горчивина и упрек.
— Някой друг ще трябва да реши това.
— Няма да споря с теб. Приличаш твърде много на баща си. Никога не успявах да го разубедя за нещо. Щом така си решил, мога само да ти желая доброто. Поне го направи както трябва. И ако предположим, че го направиш както трябва и се измъкнеш безнаказано — прекалено много предположения се натрупаха, — какво ще правиш след това?
— Мислил съм и по този въпрос — отвърна Уесли. — С парите от наследството и с парите, които ще спечеля за две години в киното, мога да купя една яхта, нещо като „Клотилд“, и да обикалям с нея…
