Още същия ден тръгнаха с откритото пежо по огряното от слънце шосе за Франция. Били се опита да убеди Уесли, че е глупаво да си остави работата, но Уесли настоя да не се делят и Били бързо се съгласи. Беше обикнал момчето и го изкушаваше мисълта да пътуват двамата заедно по пролетните пътища на Испания и Франция. Караха бавно, разглеждаха природата, обядваха на открито наденица с черен хляб и бутилка вино в сянката на маслинени дръвчета или край някое лозе. Носеха си ракетите за тенис и в градовете, през които минаваха, обикновено намираха игрище, така че почти всеки ден изиграваха по няколко сета.
— Ако продължаваш така, след две години ще можеш да ме биеш — каза Били.
Докато пътуваха на север, Били си даде сметка колко се радва, че се е махнал от Ел Фаро, макар че винаги щеше да се чувства виновен за случилото се. Съжаляваше, задето оставя Испания, но не съжаляваше, че вече няма да се чуди дали Моника ще се появи отнякъде и ще му развали настроението с безнадеждния си тенис и с неясните си заплахи за предстоящи усложнения.
В сравнение с Ел Фаро сега Уесли говореше по-открито за предишния си живот и за хората, изиграли някаква роля в живота на баща му, които бе издирил. Разказа на Били за посещението си в Бат, спомена за Кейт, но не каза нито дума за Досън и за сбиването с него. А за малкия си половин брат възкликна с обич.
— Хубаво момченце! Силно като биче. Мисля, че ще прилича на баща си — на баща ни. Истински щастливо дете!
—
— Горе-долу съм щастлив — отвърна уклончиво Уесли.
— Не и когато спиш. Знаеш ли, че всъщност по цяла нощ стенеш?
— Сънища. Те нищо не значат.
— Психиатрите не смятат така.
— А ти какво смяташ? — Гласът на Уесли изведнъж прозвуча рязко.
— Смятам, че нещо те измъчва. Нещо лошо. Ако искаш да поговорим, може би ще ти олекне.
— Може би — каза Уесли. — Но друг път. Сега нека оставим тази тема.
След като влязоха във Франция, прекараха първата нощ в един малък хотел, обърнат към морето, точно срещу границата в Порт Вандр.
— Имам страхотна идея — предложи Били. — В Кан трябва да бъдем след две седмици — защо не отидем в Париж, можем да си прекараме славно?
— Не — поклати решително глава Уесли. — Аз трябва да отида в Кан. Все отлагам, сега вече е време да отида.
— Защо?
Уесли изгледа странно Били.
— Трябва да видя Бъни, с когото бяхме заедно на „Клотилд“. Всъщност той е в Сен Тропе. Има да ми предава една информация. Важна информация. Ти иди в Париж. Аз ще се придвижа на автостоп на изток.
— Каква информация? — попита Били.
Уесли отново го изгледа странно.
— Търся един човек и Бъни може би знае къде да го намеря. Това е всичко.
— Не може ли този човек да изчака две седмици?
— Чакал е прекалено дълго.
— Кой е той?
— Онзи, заради когото не мога да спя спокойно… Всяка нощ го сънувам. Сънувам, че го намушквам с нож, много пъти един след друг, но той все не пада, стои прав и ми се смее… Като се събудя, още го чувам как се смее.
— Познаваш ли го? — попита Били. — Искам да кажа, в съня си.
Уесли бавно кимна:
— Това е човекът, който уби баща ми.
Той изрече тези думи с такъв тон, че Били настръхна като от студ.
— Какво ще направиш, като го намериш?
— Все на някого трябва да го кажа… — пое дълбоко дъх Уесли — и не виждам защо да не го кажа на теб. Ще го убия.
— Господи! — извика Били.
Двамата седяха мълчаливо, загледани в морето.
— Как смяташ да направиш това? — попита накрая Били.
— Не знам — сви рамене Уесли. — Ще реша, като му дойде времето. Може би с нож.
— Имаш ли пистолет?
— Не.
— А
— Вероятно.
— Ще те убие.
— Ще гледам да не ме убие — заяви мрачно Уесли.
— Ако все пак успееш да му видиш сметката, полицията ще започне да търси първо теб, нали знаеш? — каза Били.
— Мисля, че да — съгласи се Уесли.
— Ще имаш късмет, ако се отървеш с двайсет години затвор. Това знаеш ли го?
— Не.
— Но въпреки всичко искаш да отидеш в Кан и да свършиш тази работа?
— Да.
— Слушай, Уесли — каза Били. — Не мога да те оставя така да си погубиш живота. Трябва да ми позволиш да ти помогна.
— Как?
— Имам пистолет със заглушител, скрит в Париж.
— Може да се окаже полезно — кимна мрачно Уесли.
— Нека ти помогна да обмислим… — запъна се Били — убийството. В края на краищата получил съм някаква подготовка като военен. Говоря френски много по-добре от теб. Знам да боравя с пистолет. Ще ти призная нещо, което не бива да казваш на никого — докато бях в Брюксел, станах член на група терористи…
— Ти? — попита невярващо Уесли.
— Да, аз. Участвах в една акция в Амстердам срещу испанската туристическа агенция. Знам как се прави бомба. За тая работа по-добър съдружник от мен не можеш намери. Ще ти кажа какво ще направим — продължи той. — Докато ти стигнеш до Сен Тропе, аз ще отида в Париж, ще взема пистолета и двамата ще се срещнем в Сен Тропе или в Кан, където решиш. Съгласен ли си?
Уесли внимателно изгледа Били и каза:
— Будалкаш ли ме?
— О, стига, Уесли — извика Били с огорчение. — Нищо подобно! Какво ще загубиш от това? След няколко дни ще бъда на морето. С пистолета. И с достатъчно патрони, за да можеш да се упражняваш. На това будалкане ли му викаш?
— Мисля, че не — отвърна Уесли, но някак неохотно. — Добре, ще ми съобщиш къде си отседнал в Париж. Аз ще ти се обадя и ще ти кажа къде да ме намериш.
— Мисля, че можем да пийнем нещо — каза Били.
— И аз така мисля — отвърна Уесли.
На другия ден пътуваха заедно до Ним, откъдето Били щеше да продължи на север за Париж. Били седеше мълчаливо зад волана под сянката на една топола, докато Уесли измъкваше раницата от колата и я наместваше на гърба си. Бяха се уговорили, че Били ще му изпрати телеграма до поискване в Сен Тропе, в
