която ще му съобщи името на хотела си в Париж.
— Е, хайде, и умната — заръча Уесли.
— Ти също — каза Били. — Нали няма да предприемаш нищо рисковано, преди да дойда?
— Няма. Обещавам. — Двамата си стиснаха ръцете. — Ще ми липсва тенисът — засмя се Уесли.
— Да знаеш, че във френските затвори се играе много малко тенис — каза Били.
— Знам — отвърна Уесли и отстъпи встрани.
Били включи мотора и махна на Уесли, а колата, предназначена за слънчеви ваканционни дни, изхвърча на шосето изпод сянката на тополата. В страничното огледало Били видя високата слаба фигура, поела бавно по пътя към Кан.
Когато пристигна в Париж и се настани в един хотел на Левия бряг. Били веднага даде поръчка за разговор с Америка. Щом Рудолф вдигна телефона, Били му каза:
— Вуйчо Рудолф, Били Абът се обажда. Аз съм в Париж, в хотел „Аламбер“. Имам нужда от помощ. Спешно. Нещо ужасно ще се случи с Уесли, а може би и с мен, ако… — замълча той.
— Ако какво, Били? — попита Рудолф.
— Ако не предотвратим някои неща — отговори Били. — Не мога да ти кажа по телефона.
— Утре идвам в Париж — каза Рудолф.
— Бога ми, точно това исках да чуя — отвърна Били. Легна уморен на леглото и след малко заспа.
9
— Обясни ми сега — каза Рудолф на Били, когато поеха по магистралата от летището за Париж.
— Става дума за Уесли — отвърна Били, шофирайки внимателно. Валеше дъжд и в късната вечер фаровете на колите се отразяваха върху мократа настилка на шосето. — В момента е в Южна Франция и търси човека, който според него стои зад убийството на баща му. — Той завъртя волана, за да влезе в дясното платно, тъй като шофьорът отзад святкаше нетърпеливо с фаровете. Колата ги задмина със свистене, обливайки ги с дъждовна вода, от което предното стъкло стана непроницаемо за няколко секунди. — Мръсник — извика Били, доволен, че може да насочи вниманието си към нещо друго.
Рудолф намести шапката си и потри с ръка челото си, сякаш да успокои някаква болка там.
— Откъде знаеш всичко това? — попита вяло той.
— Той ми каза — отговори Били. — В Испания много се сближихме. Радвах се, че сме станали толкова добри приятели. Живеехме в една стая. Той спеше, сякаш се намира в окоп, а артилерията стреля все по- близо и по-близо до него. Виждах, че нещо го измъчва, разтревожих се, накрая го попитах и той ми каза.
— Смяташ ли, че е говорил сериозно? — попита Рудолф.
— Напълно — отвърна Били. — В репертоара му шегите липсват. Дори в начина, по който играе тенис, има нещо плашещо. Не прилича на никое друго момче, което познавам. И на никой друг мъж.
— Нормален ли е?
— За всичко останало — да — увери го Били.
— Смяташ ли, че намесата на психиатър би помогнала?
Били се замисли и каза:
— Не би му навредила. Ако успееш да го убедиш, че за тая цел трябва да седи мирен цяла година. Само че няма да можеш да го убедиш.
Рудолф изсумтя и попита с обвинителен тон:
— Защо не остана с него?
— Ами… — започна притеснено Били. — Това е другата страна на въпроса. Казах, че ще му помогна.
— Как?
Били нервно се раздвижи на тясната седалка и стисна по-здраво волана.
— Казах, че ще се опитам да измисля някакъв начин да свършим заедно тази работа, някакъв начин да я свършим така, че да не ни хванат… Все пак имам известна военна подготовка.
— А ти нормален ли си? — попита рязко Рудолф.
— Винаги съм се смятал за нормален.
—
— Не знам дали съм говорил сериозно — тросна се Били. — Сега обаче говоря сериозно. И няма защо да се държиш като полицай, който разпитва затворник, Рудолф.
Рудолф раздразнено въздъхна и каза:
— Събрали се двама смахнати.
— От едно семейство — засегна се Били от мнението на вуйчо си. — Добре дошъл при смахнатите си роднини в Европа, вуйчо.
— Какво търсиш в Париж, докато той се забърква кой в знае каква идиотска каша там? — повиши гневно тон Рудолф.
— Казах му, че имам в Париж пистолет със заглушител — отговори Били.
—
— Да.
— Дявол да го вземе, Били, ти пък в какво си се забъркал през тези няколко години! — викна Рудолф.
Били отново нервно се раздвижи на седалката:
— По-добре е и за теб, и за мен да не знаеш.
Рудолф си пое дълбоко дъх и въздъхна.
— Полицията търси ли те?
— Не. Поне не ми е известно — отговори Били доволен, че не трябва да отмества очи от пътя, та да не гледа изражението на вуйчо си.
Рудолф уморено разтърка лицето си — чу се стържещ звук от небръснатите му бузи.
— Най-добре ми дай този пистолет — каза той.
— Обещах на Уесли, че ще му го занеса след един-два дни — отвърна Били.
— Виж какво, Били — започна Рудолф, стараейки се да не повишава повече тон. — Извика ме тук, за да ти помогна. Взех първия самолет. Или ще правиш, каквото ти кажа, или… — Той замълча.
— Или какво? — попита Били.
— Не знам. Още не знам. Но все нещо. Къде точно се намира Уесли сега? Днес? В този момент?
— В Сен Тропе. Разбрахме се, че ще му изпратя телеграма къде да ми се обади в Париж, за да се уговорим кога да се срещнем.
— Изпрати ли телеграмата?
— Тази сутрин я изпратих.
— Защо си избързал? Защо не ме изчака? Може би е по-добре да не знае къде се намираш.
— Той и бездруго ме подозира — опита да се защити Били. — Ако не спазя уговорката, ще действа сам и това ще бъде краят на Уесли Джордах.
— Да, може би си прав. Може би — съгласи се Рудолф. — Той обади ли ти се вече?
— Не.
— Добре. Като ти се обади, не му казвай, че аз съм в Европа. И му обясни, че ще ти отнеме повече време, отколкото си смятал, да вземеш този проклет пистолет.
— Какво ще спечелим с това?
— Ще спечелим още малко време да измисля нещо, това ще спечелим — ядосано каза Рудолф. — А и ти би могъл да помислиш за нещо. Сега помълчи малко! Съсипан съм от пътуването и искам да си затворя очите за няколко минути с надеждата, че поне един от двама ни ще бъде озарен от някоя смислена идея, докато стигнем до хотела.
Преди да си пожелаят лека нощ, Рудолф напомни:
— Не забравяй, че утре искам да получа пистолета. Едно е сигурно — той никога няма да попадне в ръцете на Уесли.
