заздравели.
— Донякъде — повтори Рудолф.
— И че наследството е разделено при минимални прояви на… враждебност.
— При максимални — отбеляза мрачно Рудолф.
— Жалко. Тези семейни проблеми… — каза старият човек.
— Моят племенник в момента се намира тук, в Южна Франция — обясни Рудолф. — Той не знае, че и аз съм тук, и засега предпочитам да не разбере за моето присъствие.
— Добре.
— Дошъл е, за да намери мистър Данович.
— Ах — възкликна печално старият човек.
— Възнамерява да го убие, след като го намери.
Старият човек се закашля, сякаш нещо бе заседнало в гърлото му. Извади голяма бяла носна кърпа и избърса устните си.
— Извинете, сега разбирам какво имахте предвид, като казахте, че сте дошли по много деликатен въпрос.
— Аз не искам той да намери Данович.
— Разбирам желанието ви — каза адвокатът. — Не разбирам обаче как аз мога да ви бъда полезен.
— Ако Данович — Рудолф си пое дълбоко дъх — бъде убит от някой друг, преди племенникът ми да го открие, въпросът ще бъде разрешен.
— Разбирам — отвърна замислено старият човек. Пак се изкашля и пак извади кърпата си. — А как смятате, че мога да ви помогна да постигнете желания от вас резултат?
— Навремето, сър, вие сигурно сте поемали дела, в които са били замесени хора от престъпния свят — продължи Рудолф.
— Навремето — да — потвърди тихо адвокатът и отново кимна.
— Ако ме представите на някой, който знае къде се намира Данович и може да бъде убеден да свърши тази работа, готов съм да заплатя много добре за… за услугата му — каза Рудолф.
— Разбирам — отвърна адвокатът.
— Естествено, готов съм да внеса значителна сума и във вашата швейцарска банкова сметка за
— Естествено — въздъхна адвокатът. Рудолф не разбра дали въздишката е породена от мисълта за рисковете, които трябваше да се поемат, или от мисълта за значителната сума в швейцарската банка.
— Това ще трябва да се направи много бързо — добави Рудолф. — Момчето е нетърпеливо и безразсъдно.
— Разбирам в какво положение се намирате, мосю Джордах — кимна адвокатът, — но нали ви е ясно, че такова нещо не може да се уреди от днес за утре, ако изобщо може да се уреди…
— Готов съм да предложа двайсет хиляди долара — извиси глас Рудолф.
Адвокатът отново се закашля. И отново избърса устата си с кърпата.
— Никога през живота си не съм пушил — каза раздразнено той, — а тази кашлица не ме оставя на мира. — Завъртя стола си и се обърна към спокойното море, сякаш то можеше да му даде нужния отговор на въпросите, които го измъчваха.
В стаята настъпи продължителна тишина. И сред тази тишина Рудолф се размисли над това, което правеше. Той извършваше злина. Цял живот бе вярвал в доброто и в нравствеността, а сега извършваше злина. Защо? За да предотврати друга, по-голяма злина. И нравствеността може да се окаже капан като много други благородни думи, помисли си той… Въпросът е: кое е по-важно, принципите или собствената плът и кръв? Той вече си бе отговорил на този въпрос, поне за себе си. И ако се наложеше, след време щеше да страда за това.
Мълчанието в стаята наруши адвокатът, който, без да се обърне към Рудолф, каза:
— Ще видя какво мога да направя. В най-добрия случай мога да се надявам, че ще се свържа с един господин, който евентуално би проявил интерес да ви се обади. Надявам се, разбирате, че за мен това ще бъде началото и краят на въпроса.
— Разбирам — отвърна Рудолф. — Отседнал съм в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Ще очаквам телефонно обаждане.
— Нищо не обещавам, скъпи мосю — предупреди адвокатът, като се завъртя с гръб към морето и уморено се усмихна на Рудолф. — За да бъда напълно честен с вас, ще ви кажа, че предпочитам да убедите племенника си да се откаже от този прибързан план.
— И аз така предпочитам. Но се съмнявам, че ще мога да го разубедя — отвърна Рудолф.
— Такива са младите — мрачно кимна адвокатът и добави: — Е, ще направя, каквото мога.
— Благодаря — изправи се Рудолф. Още не беше излязъл от кабинета, когато адвокатът отново се обърна към морето. Двамата не си стиснаха ръцете за довиждане.
Силата на парите, мислеше си Рудолф, докато пътуваше с колата покрай пристанището… Дали щеше Хамлет да плати на Розенкранц и Гилденщерн да убият вуйчо му, краля, ако имаше пари?
Като се върна в „Коломб д’ор“, той се обади в хотел „Аламбер“ в Париж. За щастие Били беше в стаята си. Рудолф не знаеше, че Били изобщо не е излизал от хотела, освен за да отиде до банката предишния ден.
— Били, има лъч надежда — каза вуйчо му. — Не мога да ти кажа за какво става дума и никога не ме питай за това. Сега просто трябва да печелим време. А ти трябва да се опиташ да укротиш Уесли. Чуваш ли ме добре?
— Чувам те прекалено добре — отговори Били. — Как предполагаш, че трябва да го укротя?
— Иди в Сен Тропе на петия ден. Измисли нещо, каквото и да е — ти си умно момче…
— Всички така разправят — каза мрачно Били.
— Просто се помотай с него. Не искам да изчезне някъде. През цялото време трябва да го държим под око. Разбра ли?
— Разбрах — отвърна вяло Били.
— Ако се наложи, можеш да му кажеш къде съм — продължи Рудолф. — Предпочитам да не знае, но ако това е единственият начин да го удържим, тогава аз ще се намеся. Дръж ме в течение.
— Колко време ще трябва да го укротявам? — попита Били.
— Колкото се наложи.
— Много точен отговор — отбеляза Били.
— Без остроумия, ако обичаш — сряза го Рудолф. — Аз съм си поел дела, ти поеми твоя дял.
— Да, сър — каза Били. — През следващите няколко дни все ще измисля някаква история.
— Браво!
— Друг е въпросът, дали лудият Уесли ще повярва на тази история.
— Желая ти късмет — каза Рудолф и затвори телефона.
„Клотилд“ беше закотвена в пристанището на Сен Тропе, недалеч от яхтата, на която работеше Бъни. Уесли и Бъни отидоха да видят „Клотилд“. Бъни тръгна неохотно.
— Стига си я гледал тази яхта.
— Не се тревожи, Бъни — успокои го Уесли. — Нито ще се разплача, нито ще ударя някого. Това беше единственият ми дом, където съм се чувствал добре. Само ще погледна и ще си припомня дните, когато баща ми беше там. Много по-потискащи неща ми се е случвало да видя оттогава… — Той бе прекарал последните дни и нощи в очакване на Били, като обикаляше пристанищата на Сен Тропе и Кан и надничаше из нощните клубове. Не смееше да попита Бъни дали Данович се мярка наоколо, тъй като Бъни веднага щеше да почне да спори с него. Не смееше да попита никого за Данович, защото не желаеше да допусне самият Данович или в крайна сметка полицията да разберат, че той го търси. Но можеше да провери сам. Досега не бе намерил човека, когото търсеше, ала беше сигурен, че след време Данович ще се появи. В крайна сметка разполагаше с време. Обиколките из пристанищата през този тих месец, преди да започне сезонът, за негова изненада му подействаха успокояващо. Дори спеше по-спокойно и жестоките сънища, които го преследваха от толкова време, сега не го навестяваха.
Като наближиха „Клотилд“, спряха и загледаха яхтата, без да говорят. Тя изглеждаше старомодна и
