— Тогава ще използва нож или тояга, или ще тръгне с голи ръце — каза Били. — Ти не го знаеш какъв е.
— Това е истина и съжалявам, че едва сега започвам да я осъзнавам — отвърна Рудолф.
— Виж какво, ако не искаш да се замесваш в тази работа, аз ще се опитам да се оправя сам — предложи Били. — Просто забрави какво съм ти казал, нали разбираш…
Рудолф погледна замислено Били, сякаш преценяваше какви ще бъдат предимствата, ако забрави, и недостатъците, ако не забрави, и поклати глава.
— Може би аз трябваше да намеря мистър Данович. И то отдавна! Само че това ми хрумна едва тази вечер. Не, мисля, че въпросът не е в това да забравя. Лека нощ, Били. Ако през нощта ти дойде нещо наум, обади ми се. И без това сигурно няма да мога да спя.
Той отново прокара ръце по лицето си и се запъти бавно и тежко към асансьора.
Никога досега не съм си давал сметка колко е стар, каза си Били, докато вратите на асансьора се затваряха зад вуйчо му.
На другата сутрин двамата закусиха в трапезарията на хотела. Рудолф изглеждаше изтощен, имаше торбички под очите, ядеше мълчаливо и пиеше чаша след чаша кафе.
— Отиваш следобед да вземеш… предмета и ми го даваш — каза най-накрая той.
— Сигурен ли си, че искаш да… — започна Били.
— Сигурен съм в едно — прекъсна го троснато Рудолф — и то е, че не желая повече да слушам никакви аргументи!
— Добре, ти командваш — каза Били и изпита облекчение, че отговорността за решенията вече не беше само негова.
В трапезарията влезе портиерът и се обърна на френски към Били:
— Търсят ви по телефона, мистър Абът. Кабината е във фоайето.
— Благодаря — Били стана и каза на Рудолф: — Това е той. Никой друг не знае, че съм тук.
— Внимавай как говориш с него. Каквото и да кажеш, трябва да звучи убедително — каза Рудолф.
— Ще направя, каквото мога. Но с това момче няма никаква гаранция — отвърна Били и излезе от трапезарията. Докато влизаше в кабината и вдигаше слушалката, усети, че кафето, което бе изпил, изведнъж започна да горчи в устата му.
— Били, можеш ли да говориш? — достигна отдалече гласът на Уесли.
— Не съвсем.
— Аз съм в „Ле пинед“ в Сен Тропе. Ти кога ще дойдеш тук?
— След няколко дни, Уесли. Възникнаха известни усложнения при получаването на стоката. — Докато говореше, собственият му глас му прозвуча фалшиво.
— Какви усложнения? — попита рязко Уесли.
— Ще ти кажа, като се видим.
— Ще получиш ли това, което трябва, или няма да го получиш?
— Разбира се, че ще го получа. Просто ще отнеме още малко време.
— Какво значи малко време?
— Четири-пет дни.
— Ако не дойдеш до пет дни, отивам в Кан — заяви Уесли. — Сам. Разбираш ли какво значи това?
— По-спокойно, Уесли. Правя всичко, каквото мога.
— Мисля, че го усукваш нещо, Били.
— Не го усуквам — отвърна Били. — Просто възникнаха някои неочаквани неща.
— Сигурно — тросна се Уесли и затвори.
Били се върна бавно в трапезарията, седна и каза:
— Той е в „Ле пинед“ В Сен Тропе. И никак не е доволен. Даде ми пет дни срок.
Рудолф кимна и попита:
— Нали не му каза, че съм тук?
— Не.
— Довечера ще взема влака за Антиб — реши Рудолф. — Не искам да ме проверяват на летището. Ще отседна в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс, ако ти трябвам, ще можеш да ме намериш там.
— Измисли ли нещо през нощта? — попита Били.
— Може би — мрачно се усмихна Рудолф.
— А ще ми кажеш ли какво е то?
— Не. По-добре е да не ти казвам. Както ти се изрази снощи, и за теб, и за мен е по-добре да не знаеш.
— Това ни е семейна черта, нали — да пазим тайна един от друг?
— До известна степен — изправи се Рудолф. — А днес ще се наслаждавам на Париж. Може дори да отида в Лувъра. Ще се срещнем тук в пет часа. Дотогава недей да вършиш никакви глупости.
— Ще се опитам. Довиждане до пет часа — каза Били.
След като вуйчо му тръгна, Били отиде с такси до банката на ъгъла на улица „Доминик“. Не искаше никой да забележи откритото пежо и евентуално да му запише номера. Взе си сака за тенис и когато служителят в хранилището превъртя двата ключа и се върна на бюрото си, Били пъхна пистолета и пачките патрони заедно с остатъка от десетте хиляди франка в сака, върна се при служителя, каза му, че освобождава сейфа, и му предаде ключа.
След това се прибра в хотела с такси и сложи чантата на леглото. Седна и не откъсна поглед от нея до пет часа.
Рудолф слезе в слънчевото утро на гарата в Антиб. Колата от Херц, която бе поръчал, го чакаше. Докато се подписваше на документа, с единия си крак притискаше заключената чанта.
Като стигна в „Коломб д’ор“, пренесе чантата в хотела и след като приключи с регистрацията, последва носача, който пое чантата.
Когато остана сам в стаята, Рудолф се обади по телефона на стария адвокат в Антиб и си уговориха среща в единайсет часа в кантората му. Избръсна се, влезе във ваната и дълго време лежа отпуснато. Сега в Ню Йорк беше два часът през нощта и тялото му го усещаше. Докато си обличаше чисти дрехи, движенията му бяха бавни и сънливи. Поръча да му донесат голяма чаша кафе. Беше в същата стая, в която бе отседнал и предишния път. Тук бе идвала Жана и спомените за нея събудиха стари желания. Той взе лист хартия и написа: „Мила Жана, аз съм пак в нашия хотел и се чудя дали си свободна…“ Спря да пише и смачка хартията. Много време бе минало оттогава. Всичко бе свършило.
В десет и половина заключи чантата, качи се на взетата под наем кола и потегли бавно към Антиб.
Старият човек го чакаше пред голямата лакирана маса, а слънчевото синьо море зад гърба му бе оградено като в рамка от широкия прозорец.
— Тук е безопасно да говорим, нали? — попита Рудолф, като седна.
— Напълно — отговори адвокатът.
— Искам да кажа, че в бюрото няма магнетофони или нещо подобно?
— Има един, но не е включен — поясни адвокатът. — Използвам го само когато клиентът ми пожелае.
— Надявам се, че няма да се обидите, сър, ако ви помоля да го сложите отгоре на бюрото, за да сме сигурни и двамата, че не записва.
Старият човек се намръщи и студено отвърна:
— Както желаете, сър. — Отвори едно чекмедже и постави на бюрото малката машинка.
Рудолф стана и я разгледа. Магнетофонът не беше включен.
— Благодаря, сър — той се върна на мястото си. — Искам да ви помоля освен това да не си записвате нищо, нито сега, нито след като си тръгна — добави той.
— Няма да има никакви бележки — кимна старият човек.
— Дошъл съм при вас по много деликатен въпрос — подзе Рудолф. — Става дума за безопасността на моя племенник, сина на брат ми, който бе убит.
— Тъжна история — каза старият човек и пак кимна. — Надявам се, че раните донякъде са
