— С удоволствие ще отида да разгледам Черната светкавица — обади се изведнъж Томек с такъв тон, че госпожа Алан и Сали го погледнаха укорително. — Ако полицаите го пазят добре, няма защо да се безпокоим. Но може ли човек да им вярва във всичко? А кой държи ключето от оковите?
— Браво, браво, момчето ми! Аз ценя много благоразумието и разсъдъка — похвали го шерифът, като мислеше, че е успял да убеди младия поляк в правотата на своята постъпка. — Можете да бъдете напълно спокойни, ключето от оковите виси спокойно на верижката на моя часовник — и той показа малък плосък ключ, закачен на верижката. Сали разглеждаше ключето побледняла.
— Ах, колко е добре… че… — извика тя, но веднага добави бързо: — Колко е добре, че чичо е толкова предпазлив. Мога ли и аз да отида с Томи и боцмана да видя тоя страшен човек?
— Върви, немирнице, но внимавай да не го сънуваш през нощта — смееше се шерифът.
— Сали, детето ми, не оставай вечер много дълго навън — напомни майка й. — Мене ме заболя глава, отивам да си легна.
— Добре, мамо! Да вървим, Томи!
Госпожа Алан първа напусна столовата. Шерифът задържа боцмана на „още една“ преди лягане, затова Томек и Сали излязоха сами на верандата. Сали хвана Томек за ръка.
— Томи, насмалко щях да се издам! За щастие навреме си прехапах езика. Ти знаеш ли, че също такова ключе се намира в чекмеджето на писалището в кабинета? — прошепна тя.
— Хайде де! Какви ги приказваш, умнице?!
— Не се преструвай, че не разбираш за какво мисля — ядоса се Сали. — Тая сутрин ми беше много скучно, затова влязох в кабинета и надникнах в чекмеджето на писалището. Там има железни белезници с ключе като това на верижката на чичо.
— Сигурна ли си в това?
— Разбира се! Разгледах го добре, понеже си играх с тия „гривнички“, както ги нарича боцман Новицки. И веднага познах, че ключето е съвсем същото.
Томек почака малко, за да скрие вълнението си, и отговори равнодушно:
— Нека си стои там. Какво ме интересува това? И изобщо не разбирам защо ми каза тия неща.
— Ценя благоразумието и разсъдъка — каза Сали като имитираше гласа на чичо си. — Ах ти, лицемерино. През цялото време на вечерята седи и мисли как да освободи нещастния вожд на индианците, а сега се преструва на невинно агънце.
— Сали, тихо, за бога! Какви ги дрънкаш? Току виж, че някой ни е чул?
— Е, най-после се издаде! — тържествуваше момичето. — Мене никога няма да ме излъжеш.
— А ти откъде знаеш за какво съм си мислил през време на вечерята?
— О, Томи! Нали бях ти казала веднъж че когато те гледам, зная какво мислиш. Имаш късмет, че не съм шерифът. Щях да бъда принудена веднага да те затворя в мазето.
— Сали!…
— Добре де, добре. Все пак сега виждаш нали, че дори такова глупаво момиченце може да ти бъде полезно за нещо.
— Никога не съм казвал, че си глупава — възрази Томек.
Момчето млъкна, защото едва сега му хрумна безумна мисъл. Сали не грешеше, като предполагаше, че той обмисля как да помогне на Черната светкавица. До тоя момент обаче това му се струваше невъзможно. Но сега цялата работа започна да му се вижда по-реална. Ако индианецът се освободи от оковите, сигурно ще успее да се изплъзне от преследвачите си.
Все пак Томек се колебаеше дали да се довери напълно на младата си приятелка.
Реши да проучи почвата внимателно.
— Да, Сали, трябва да призная, че си хитра и досетлива. Но какво от това, че точно такова ключе се намира в писалището на твоя чичо? Ключето само̀ няма да дойде при нас, а да се вземе оттам, е рисковано. Помисли само. За да бъде освободен индианецът, ключето трябва да се извади от чекмеджето, да се отключат оковите, в които е окован Черната светкавица, а после то да се върне обратно на мястото си.
— Томи, ако се съгласиш да ме приемеш в заговора, наемам се да извадя ключето, а после отново да го оставя в чекмеджето. Можеш да бъдеш сигурен, че ще го сложа в дупката на „гривната“ така, както е сега.
— Хм! Ще помисля. Може би ще успеем да помогнем на тоя нещастник.
— Томи, ти
— Добре, Сали, добре! А сега, моля те, успокой се, защото боцманът всеки момент може да дойде тук.
— Томи, не ме лъжи, моля те. Чела съм, че заговорниците винаги полагат клетва, че ще пазят тайната. Без клетва и дума не може да става за заговор.
Томек вече щеше да избухне в гняв, но в този миг в съседната стая се чу разместване на столове. Той измърмори бързо думите на импровизирана клетва за вярност към Черната светкавица, а щастливата Сали ги повтори тържествено със снижен глас.
Боцманът се появи на верандата в момента, когато момиченцето прегръщаше сърдечно Томек след полагане на клетвата. Морякът се хвана за хълбоците и рече:
— Хайде, луди глави, стига сте си гугукали. Да вървим при индианците!
— Чудесно, боцмане! Само ще попитам още нещо Томи — извика момиченцето.
После се изправи на пръсти и на един дъх прошепна на ухото на Томек:
— Боцманът ще бъде ли в заговора?
Томек я щипна по лакътя и отговори също шепнешком:
— Мисля, че да.
— Тогава нека и той се закълне! — настояваше Сали.
— Моля ти се, тихо. Боцманът ще направи това после.
— Какви са тия заговори? — извика морякът, като се забавляваше със смущението на момчето.
— Нищо, боцмане, наистина нищо — уверяваше го Сали.
V
Бягството
Томек, Сали и боцман Новицки излязоха пред къщата. Огромната бледожълта луна беше се показала зад хоризонта. Сребристата светлина пълзеше лениво между дърветата и храстите и разпръсваше вечерния мрак.
Около голям огън в двора на ранчото седяха индианците-полицаи. Те протягаха мълчаливо ръце към чиниите с храна, които Бети поставяше на земята пред тях. Отблясъците на огъня трептяха върху меднобронзовите им лица. Те ядяха сдържано, бавно, но пък каните с бира бяха непрекъснато в движение. Жадно изпразваха канчетата. Можеше да се предположи, че в тоя заместител на „огнената вода“ търсят забрава за своята гадна постъпка. Дори не особено внимателният наблюдател можеше да забележи, че червенокожите пазители на закона умишлено извръщат глави, за да не гледат към голямото клонесто памуково дърво, под което лежеше окованият пленник.
Боцманът и младите му приятели отидоха най-напред при огъня. Морякът високо похвали мъжеството на полицаите, почерпи ги с тютюн и заяви, че ако шерифът Алан няма нищо против, той е готов да почете тяхната победа с бутилка хубав ром.
Водачът на индианската стража отвърна с гърлен глас, че той сам отговаря за своите хора, защото за него са задължителни само заповедите на правителствения агент, който управлява резервата. Случайното сътрудничество с шерифа не го обвързва с допълнителни задължения.
Извънредно доволен от тоя ход на разговора, боцманът тутакси донесе една голяма бутилка ямайка, даде я на началника на стражата, като го помоли да раздели рома между всички полицаи. Индианците желаеха да се наслаждават колкото се може по-дълго на великодушния подарък, затова към всяко канче с бира шефът им доливаше по малко ром.
— Да не забравите и двамата ваши другари, които пазят пленника — напомни му боцманът, като посочи към памуковото дърво.
