беше доволен, че Томек пое върху себе си грижата да се разбере с Черната светкавица. Добрият човечец не обичаше да напряга мозъка си; всички трудности обикновено разрешаваше с юмрука си, което при неговата огромна сила не му създаваше особено големи грижи. Но в случая силата не можеше да му помогне. Затова се отнесе с пълно доверие към по-младия си приятел, на чиито разум, хитрост и пословично щастие винаги се възхищаваше.
Появяването им при огъня беше посрещнато с одобрително шушукане. През целия ден полицаите нямаха време да мислят за ядене, затова вечерята, обилно поливана с бира, беше направила своето. Всички бяха възбудени и жадни за „огнена вода“.
Боцманът измъкна бавно от джоба си пълната бутилка. Червенокожите бързо поднесоха канчетата си. Боцманът беше вече навел шишето над първото поред канче, но като че ли си спомни нещо, дръпна си ръката и каза:
— Слушай, началник. Ония пазачи там също трябва да пийнат с нас за лека нощ. Не можеш ли да ги повикаш и тях тук за малко?
— Правилно, дори вече е време да ги сменим. На кого е сега редът да пази пленника? — попита водачът.
Никой от индианците не бързаше да изпусне случая за пиене. Бутилката беше голяма. Съдържанието й би трябвало да стигне за всички най-малко за два пъти. Като видя, че индианците се бавят, боцманът подхвърли уж ей така:
— Виждам, че всички обичате огнената вода. Мене също мъчно можете да ме откъснете от пълното шише. Но нещо ми дойде на ум! Моят млад другар не пие. С удоволствие ще замести за малко ония юнаци там.
Водачът искаше да се противопостави, но боцманът не го остави да говори, а продължи:
— Няма какво да се страхуваш. Моят приятел от сто крачки може да улучи дори най-малкото птиче право в главата. Някога, когато сте свободни, трябва да дойдете тук, за да видите какво може той. Досега не съм срещал по-добър стрелец, макар че самият аз продупчвам монета, хвърлена във въздуха. Слушай, брате, замести ония двама юнаци, но не изпускай от око тоя разбойник!
С бавна крачка Томек мълчаливо тръгна към памуковото дърво. Двамата пазачи, изглежда, бяха чули високия разговор на боцмана, отдалечен от тях само на десет-петнадесет крачки, защото, без да се противят, бързо се упътиха към останалите си другари.
Томек седна на земята и се облегна на един дънер. Огледа се наоколо. Когато констатира, че никой не може да го чуе, каза шепнешком на английски:
— Нямаме време за губене, затова моля Черната светкавица да ме изслуша внимателно. Тая сутрин случайно попречих на Черния орел да те предупреди, че ти е направена засада. Сега искам да поправя злото, което направих неволно, и да помогна на моя червен брат да избяга.
По каменното лице на Черната светкавица не трепна нито един мускул. Той продължаваше да седи неподвижен, но когато Томек спомена Черния орел, индианецът каза тихо:
— Хоуг! Помислих, че Черния орел ме е предал!
— Не, той не е предател! Навехна си крака, като се борехме, а моят брат точно тогава мина самотната планина. Докато Червения орел намери сили да се качи на коня си, беше вече късно. А ще може ли моят червен брат да отвори оковите си, ако има ключе?
— Разбира се, че ще мога.
— Тогава слушай внимателно, Черна светкавицо, аз имам ключе, но работата е там, че трябва да го получа обратно, за да не изложа на неприятности този, който е благоразположен към тебе.
— За кого ми говори моят бял брат? — попита индианецът.
— Сигурно моят червен брат е виждал младата скуав, която беше преди малко тука с мене. Тя именно взе ключето, за да те освободим. И така, какво да правим?
— Малката Бяла роза ще получи ключето обратно, преди да избягам оттук — заяви Черната светкавица, след като помисли малко. — Моят бял брат в къщата на шерифа ли живее?
— Да, аз и моят приятел сме негови гости, а малката Бяла роза е роднина на шерифа. Моят брат вижда ли двата прозореца горе?
— Виждам. Точно сега месецът ги е осветил.
— Първият от тях е на моята стая, а вторият на моята малка приятелка — обясни Томек.
— Нека моят бял брат спусне от прозореца си връв така, че да стига до земята. Едно леко подръпване ще означава, че ключето е вече вързано за нея. А след това Черната светкавица ще избяга.
— А по какъв начин ще завържеш ключето — разтревожи се Томек. — Ще загубиш много време и може би няма да успееш да избягаш?
— Това е вече моя работа. Ако не успея да върна ключа, няма да избягам. Черната светкавица не е бял човек. Има само един език. Хоуг! Казах!
Томек извади незабелязано ключето от джоба си. В момента, когато пазачите изпразваха втория път канчетата, той го хвърли върху коленете на индианеца.
Видя как ръцете на пленника грабнаха лъскавия ключ и ловко го мушнаха под колана върху корема.
Томек почака малко, докато сърцето му се успокои. Едва тогава извади кърпата от джоба си и старателно започна да изтрива изпотеното си чело.
Боцман Новицки веднага съзря уговорения знак. Той хвърли изпразненото шише на земята и заедно с шефа и двама полицаи отиде при Томек. Бялото момче побледня за миг, когато шефът се наведе над пленника, за да провери оковите на ръцете и краката му. Отново двамата пазачи седнаха при пленника и сложиха дългите пушки върху краката си, кръстосани по индиански обичай.
Томек и боцманът бързо се върнаха в стаята си. Момчето осведоми приятеля си за хода на разговора с Черната светкавица. Морякът сметна предложението на индианеца за най-разумен изход от трудното положение, но не можеше да разбере как той ще изпълни обещанието си — да върже ключето за връвта, преди да избяга. За да удържи на думата си, той трябваше да възложи на някой друг да върне ключето. Какво значеше всичко това?
Естествено, преди да започнат да си блъскат главите с разгадаването на тая загадка, боцманът и Томек спуснаха през прозореца дълга връв; после се съблякоха, за да могат всеки момент да симулират, че стават от леглата си, и седнаха на пода до парапета на отворения прозорец. Томек привърза края на връвта за лявата си ръка, за да усети веднага дори най-лекото подръпване. Боцманът пушеше лулата си. От време на време поглеждаше скрито през прозореца към двора. Памуковото дърво, под което лежеше окованият затворник, беше на около трийсет метра от къщата. Отблясъците на огъня, който не се виждаше от прозореца, стигаха чак до дънера на дървото и открояваха тъмните силуети на пазачите.
Часовете се нижеха бавно. Едва след втората смяна на постовете нещата започнаха да добиват малко по-друг обрат.
Томек и боцманът, уморени от чакане, престанаха да разговарят. Известно време те седяха мълчаливи, когато изведнъж боцманът се изправи на колене и погледна през прозореца. Сребърната луна изплува пълна на небосклона и изчезна зад постройките. Кичестото памуково дърво потъна в мрака на нощта. Огънят на индианския бивак също позагасна. Индианците отдавна бяха изпозаспали. Бяха забравили, че огънят трябва да се поддържа със съчки. Боцманът бързо се наведе към момчето.
— Не клюмай, братче — прошепна той. — Да не се казвам Новицки, ако сега не се случи нещо.
— Не, не спя, бъди спокоен — увери го Томек. — Нещо интересно ли видя?
— Там е работата, че нищо не се вижда. Погледни сам.
Томек се надигна, без да изпуска връвта от ръката си. Залепи се за рамката на прозореца. Вгледа се внимателно. По степта мълчаливо пълзеше мъгла. Близките храсти, дървета и сгради, потънали в бял облак, бяха придобили нереални форми. Огромното памуково дърво сякаш оживя — клоните сякаш се раздвижиха, клатеха се ту насам, ту натам. Наоколо се възцари мъртва тишина. Дори степните щурци се умълчаха.
Изведнъж в сивкавата мъгла блеснаха червени отблясъци — навярно някой беше сложил съчки в огъня. Томек трепна целият. Макар дори най-малък шум да не нарушаваше тишината, той усети, че някой дръпна два пъти връвта. Томек бутна боцмана, който тутакси отиде при него. Бързо изтеглиха връвта — на края й видяха малкото плоско ключе.
— Слава богу, не се изложи — въздъхна с облекчение морякът.
Томек отново възвърна хладнокръвието си.
