— Ще занеса ключето! Само дано Сали не е заспала — прошепна той.
— Побързай и бъди благоразумен. Кой знае какво може да се случи. Готов ли си? — измърмори боцманът.
— Да, отвързах го! Чакай ме тук!
Томек трепна втори път, когато вратата скръцна при отварянето, но нямаше време за губене. Бос, той изтича бързо до стаята на Сали и майка й. Но преди още да хване бравата, вратата тихо се отвори. Отдъхна си с облекчение. В коридора излезе Сали с дълга бяла нощница.
— Томи, това продължи цяла вечност — прошепна тя. — Носиш ли ключето?
— Нося го, Сали, нося го! Бъди спокойна, всичко е наред.
— Значи, заговорът успя — попита тя възбудена. — Ах, Томи, ти си наистина гениален!
— Стига, Сали, побързай…
Момиченцето взе ключето от ръката му. Както бялата мъгла се стеле по степта, така тя се плъзна леко по стълбите. Вече беше се спряла пред вратата на кабинета, когато внезапно навън се разнесе страшен вой от много гърла. Чуха се изстрели.
Адската врява, изпъстрена с команди и канонада, окуражи Сали. Тя открехна вратата, вмъкна се в тъмния кабинет и се спря уплашена — някой седеше при писалището.
Дъхът замря в гърдите й. Тая част от къщата гледаше към двора, където гореше огънят; по стаята пълзяха червени отблясъци. Някой седеше на писалището, подпрял глава върху ръцете си. В тоя миг изстрелите изтрещяха с огромна сила. Човекът при писалището бързо отпусна ръце и стана.
Сали запуши устата си, за да не извика. Беше чичо й. Без да бърза, той взе от бюрото колана с револверите. Препаса го бавно.
Сали се съвзе. Измъкна се безшумно от кабинета и се прилепи до стената. Шерифът мина покрай нея. Когато стъпките му затропаха на верандата, тя изтича в стаята. За щастие чекмеджето на писалището беше отворено. Сали докосна с ръка студената стомана. Поставянето на ключето в ключалката беше дреболия.
Момичето затвори чекмеджето, а за вратата на кабинета вече нямаше защо да се грижи. Изтича на стълбите.
Томек, който трепереше от нетърпение, я хвана за ръката.
— Какво, Сали, какво стана? — попита я той.
— Нищо, Томи, нищо.
— А ключето?
— Ох, сложих го в писалището — прошепна тя.
— Господи, какво става в тая къща? — извика госпожа Алан, която беше излязла в коридора със свещ в ръка.
Тя видя дъщеря си и Томек, но преди да успее да им зададе някакъв въпрос, бдителният боцман се появи в коридора и започна да успокоява госпожа Алан с гръмкия си глас:
— Не се тревожете, госпожо, не се тревожете! Нашият предвидлив шериф беше прав. На индианците не трябва много да се вярва. Навярно са се скарали за нещо, защото крещят така страшно, сякаш някой им дере кожата. Дори нашите млади са се събудили. Най-добре е да слезем долу и да проверим какво е станало.
В тоя момент сърдитите викове, преплетени с единични изстрели, започнаха да се отдалечават от къщата.
VI
Страшната сянка
Тайнствените обстоятелства, при които беше станало бягството на Черната светкавица, бяха главната тема на разговор в продължение на няколко дни в ранчото на шерифа Алан. Дори тримата заговорници бяха изненадани от някои събития.
Нямаше никакво съмнение, че за да избяга, пленникът трябваше да се освободи по някакъв начин от оковите си. За голяма радост на конспираторите по тоя въпрос шерифът много не мислеше. Тревожеше го повече фактът, че Черната светкавица има съюзници сред индианските полицаи. Това беше открито при следствието след бягството на пленника.
Редът на събитията беше следният: стражата, която пазела Черната светкавица, се сменяла всеки три часа. Призори шерифът на полицаите се събудил, измокрен от влажната мъгла, която покривала степта, и решил да се завие с одеяло. Тогава забелязал, че огънят загасва. Не можел да остави безнаказано подобно невнимание от страна на пазачите, чието задължение било да поддържат и огъня. Затова отишъл при памуковото дърво, за да им се скара. В тоя миг пленникът скочил от земята. Като ястреб се нахвърлил върху дремещия край него пазач и изчезнал в храсталаците.
Силен вик на ужас вдигнал полицаите на крак. Те грабнали пушките и заедно с началника си се спуснали да гонят беглеца. Но всички опити да го открият останали напразни. Нощният мрак и мъглата покривали кактусовата горичка и степта. Полицаите си придавали смелост, като стреляли наслуки и никой от тях не бил сигурен дали неочаквано няма да се натъкне на ножа на Черната светкавица.
Началникът пръв обуздал своя гняв от бягството на пленника. В мрака следите, оставени от беглеца, не се виждали и за да не бъдат заличени, той преустановил преследването.
Гузни, индианците се върнали в ранчото. Шерифът Алан излязъл при тях. Той строго смъмрал пазачите, че не били достатъчно бдителни, а после ги завел в двора, където държали конете. Той разсъждавал правилно, че Черната светкавица не би могъл да избяга пеш и ако има някакъв шанс да бъде хванат през нощта, това би могло да стане само близо до корала17. Когато стигнали там, индианците веднага установили, че липсват два коня: конят на Черната светкавица и конят на един от полицаите, вероятно съучастник на пленника. Шерифът Алан се решил да преустанови нощното преследване на беглеца.
Едва слънцето се показало и търсенето започнало. Червенокожите с вродената си ловкост разчитали оставените по земята следи. Нямало съмнение, че техен другар е улеснил бягството на пленника. Той пръв се отдалечил от памуковото дърво, отишъл при къщата, вероятно за да провери дали всички спят, и бързо се отправил към корала. Той именно приготвил конете за бягството. Шефът на стражата се събудил в момента, когато Черната светкавица се канел да изчезне в гъсталака след своя съучастник. Но като го видял, пленникът пробол с ножа си задрямалия втори пазач и се скрил в храсталаците. Без да губи време, изтичал до корала, където вече го чакали с оседлани коне.
По-нататъшните разчетени следи накараха шерифа доста да си блъска главата. Според него Черната светкавица би трябвало да бяга към Мексико, а както се виждало от следите, и двамата бегълци се отправили в съвсем противна посока. Какво означавало всичко това? Нима Черната светкавица е дошъл с толкова важна задача, че за изпълнението й бил готов да рискува живота си?
Шерифът и полицаите тръгнали по следите. Изминали около два километра в степта. Изведнъж шерифът се разтревожил сериозно. Следите на бегълците водели право на северозапад, където се намирало ранчото на индианеца Многото гриви. Нима Черната светкавица е поискал да му отмъсти? След това предположение Алан веднага разделил полицаите на две — едните заедно с началника на стражата трябвало да продължат по следите, а другите, начело с шерифа, препускали напряко към стопанството на Многото гриви.
Лошите предчувствия на шерифа се оправдали напълно. Когато пристигнали в ранчото, заварили жената на индианеца над неговия изстинал вече труп. Отчаяната жена отказала да даде каквито и да било обяснения. Не само това, но обсипала Алан с поток обвинения, че той именно накарал мъжа й да стане предател и поискала веднага да напусне къщата й.
Шерифът продължил преследването с удвоена енергия. Към подозрението в подбуждане на индианците срещу белите сега се прибавило и обвинение за убийство. Черната светкавица трябвало да бъде наказан и за това. Следите на бегълците водели към резервата на индианците Мескалеро от племето на апахите, които били сродени с наваите. Тук вече следите на бегълците се губели в каменистата почва.
Шерифът се споразумял с правителствения агент, които управлявал резервата. Заедно започнали да търсят бегълците, но без никакъв резултат. Индианците били много сдържани в разговорите. Мнозинството от тях твърдели, че изобщо не са чували никога за Черната светкавица. Това именно дало повод на шерифа сериозно да се замисли. Апахите били наричани от белите „злите духове на дивия Запад“. Сред тях било
