най-лесно да покълне зърното на бунта.
Половин ден шерифът и полицаите тършували в резервата. Влизали в индианските жилища под разни предлози, разпитвали стари и млади, но и тук не могли да открият следите на беглеца.
Надвечер шерифът се върнал в къщи. Тук го чакаше капитан Мортън, дошъл да откара бунтовника в крепостта Апахе.
За Алан тая вечер не беше твърде приятна. Капитан Мортън, който беше привърженик на политиката на силната ръка спрямо индианците, фучеше срещу цивилната администрация на резерватите, като обвиняваше правителствените агенти в осъдително добродушие. Според него, за да може да се разреши правилно индианският въпрос, би трябвало всички червенокожи да бъдат сломени икономически и морално. Масовото изтребление на бизоните направило веднъж завинаги невъзможно свободното и независимо съществувание на индианците. Бизоните векове наред са били главният източник за тяхното препитание. Гладът обаче не премахнал „диващината“ в червенокожите воини. Те превръщали в хранителни складове къщите, строени за тях от белите, а сами продължавали да живеят в мизерни дървени колиби. Не искали да носят дрехите, с които правителството ги снабдявало. Отрязвали крачолите на панталоните и от тях правели гамаши. Капитан Мортън твърдеше, че само строгото изпълнение на наредбата, издадена във Вашингтон през 1896 г., може да допринесе за изоставянето на старите обичаи от страна на индианците. Според тая наредба всички мъже трябва да бъдат с късо остригани коси, защото се смятало, че дългата коса е последното звено, което свързва индианците с някогашните обичаи. Много червенокожи се противопоставили на това нареждане, а голяма част от правителствените агенти не успели да го въведат насилствено.
— Ето ви сега резултатите от вашето снизходително отношение към червенокожите — говореше капитан Мортън. — Индианците играят в резерватите танеца на духа, крият враждебни към нас емисари, а сред лоялните уж към правителството индиански полицаи се срещат изменници, които улесняват бягството на такива бандити като Черната светкавица. Ще дойде ден, когато правителството ще съжалява, че е отнело от армията управлението на резерватите.
Боцманът и Томек не участвуваха в разискванията, при все че не бяха съгласни с капитан Мортън. По разбираеми съображения предпочитаха да не му се хвърлят в очи. Затова пък госпожа Алан не криеше възмущението си. Тя направо заяви, че не дългите коси, а несправедливото третиране кара индианците да се противопоставят. Шерифът Алан беше съгласен донякъде с нея, затова Мортън напусна ранчото разсърден.
Минаха няколко дена. Черната светкавица изчезна като камък във вода. Животът си течеше както преди. В ранчото на Алан все по-малко се интересуваха от беглеца, а накрая съвсем забравиха за него.
Наближаваше времето, когато добитъкът, разпръснат по обширните пасища, трябваше да се бележи. Скотовъдците се приготвяха да съберат стадата на едно място, за да поставят своя отличителен знак на новородените. Освен това трябваше да се отдели известен брой за продажба. Във връзка с това шерифът Алан обикаляше пасищата, където пасяха неговите стада.
След белязането на добитъка притежателите на ранчи, по стар обичай, устройваха тържество, на което ковбоите показваха публично умението си. През време на тържеството имаше и конни състезания. Това тържество, наричано в Америка Родео, ангажира умовете и на такива запалянковци като Томек и боцман Новицки.
В конефермата на шерифа имаше бързонога, млада кобила, дресирана отлично за конна езда от един стар индианец. Но тя имаше един недостатък — беше много нервна и страхлива. Поради това можеше да я язди само тоя, който умее с изключителна нежност да привърже животното към себе си.
Томек, подобно на баща си, беше истински приятел на всички живи създания. Никога не го е привличал безсмисленият кървав лов. Най-голямо задоволство му доставяше опитомяването на разни диви животни, за което имаше невероятно големи способности.
Когато за пръв път шерифът му показа великолепната си кобила, Томек се смая. Кобилата свиваше уши, с разширени ноздри душеше миризмата на чуждия човек и нервно ровеше с копитата си. Без да обръща внимание на предупрежденията на шерифа, Томек смело се приближи до опасното животно. Хвана нежно с лявата си ръка треперещите му ноздри, а с дясната гальовно го замилва по шията. Милувките успокоиха кобилата. Тогава Томек разкопча шпорите и леко скочи върху нея. Тя послушно обиколи корала, а Томек, който яздеше на разседлица, я управляваше само с коленете си, както обикновено правят индианците.
Смаян от виденото, шерифът предложи на момчето да участвува с кобилата в голямото надбягване. Като опитен коневъд на расови коне, той знаеше прекрасно, че добрият жокей може да допринесе много за победата пои състезанието.
Томек не криеше радостта си от това доверие. Всички коневъди търсеха най-добрите ездачи за своите фаворити, а при това кобилата беше любимката на Алан. С чувство за голяма отговорност Томек започна усърдно да се готви за състезанията. Надбягването на десет мили щеше да се състои в открита степ. Затова Томек всеки ден правеше с кобилата все по-дълги разходки.
Десет дни след бягството на Черната светкавица той се отправи с мустанга към самотния връх на самата граница. Вътрешно той отдавна желаеше да се срещне с Черния орел. Не искаше да пита шерифа за него, защото това би могло да породи някакви подозрения в Алан, макар че сега вече не беше сигурно дали шерифът не се досеща за нещо. Защото в оная паметна нощ той е могъл да надникне в чекмеджето на писалището си и да констатира, че ключето от резервния чифт „гривни“ липсва. А ако не подозира нищо, би трябвало повече да се заинтересува по какъв начин пленникът е свалил оковите си. Вместо това чичото на Сали веднага след тая случка се зае с всекидневните си задължения, сякаш се досещаше кой му е скроил тая шега. Сали твърдеше съвсем сигурно, че чичо й отишъл при индианските полицаи едва когато чул вторите гърмежи. При това положение Томек предпочиташе да не разпитва шерифа за Червения орел. Ако младият индианец наистина работи като ковбой при Алан, тогава те рано или късно ще се срещнат при обстоятелства, които няма да будят никакви подозрения.
Кобилата се носеше плавно с развяна от вятъра бяла грива. С изключителна лекота и грациозност тя прескачаше трапищата и бодливите кактуси, израснали тук и там сред храстите цветен чай, който покриваше безкрайната степ с ален килим. Свила малките си, красиво изрязани уши, тя сякаш се упойваше от собствената си бързина.
Момчето се възхищаваше от нейната лекота, интелигентност и издръжливост. Макар че козината й беше мокра от пот, дишането беше почти същото, както при започване на бягането. Томек мислеше вече за надбягването на дълго разстояние през време на предстоящите състезания. И страшно много искаше кобилата на Алан да победи конете на другите фермери.
Още около двеста метра деляха Томек от подножието на възвишението, когато върху една скала видя Червения орел. Наблизо пасеше неговият кон. Младият индианец също видя бялото момче, махна му с ръка няколко пъти, скочи от камъка и изтича насреща му.
Томек стегна поводите. Кобилата наостри уши и спря пред индианеца. Томек се изхлузи от седлото и протегна ръка към младия си приятел. Стиснаха си ръцете.
— Хоуг, колко хубаво, че моят бял брат дойде тук. От няколко дни всяка сутрин чакам моя брат край този връх — каза наваят.
— Аз също исках да видя моя брат, но трябваше да бъда внимателен, за да не събудя подозренията на шерифа Алан — отговори Томек. — Радвам се, че вече не куцаш.
— Не мога още да стъпвам съвсем сигурно с тоя крак, но това е дребна работа — усмихна се индианецът.
— Ще си поговорим за много неща, но най-напред трябва да се погрижа за коня си — каза Томек, като разкопчаваше ремъците му.
Със стиска изскубана трева той грижливо изтри кобилата. В това време младият навай с опитно око на познавач разглеждаше коня.
— Хоуг, моят бял брат има много бърз кон — каза той след малко. Гледах как лети по степта. Той наистина може да се надбягва с вятъра.
— Това е кобилата на шерифа Алан. На предстоящите състезания ще участвувам с нея в надбягването на дълго разстояние — обясни му Томек. — Страшно много искам да победя!
— Конят ти е отличен и бърз, но задачата ти няма да бъде лесна. В това надбягване ще участвуват най-добрите коне от цялата околност и ще вземат участие мексикански фермери, а между тях ще бъде и дон
