изпълни улицата пред сградата, а седемте смелчаци се изкачиха по стълбите и влязоха вътре. Уокъп заяви, че искат да говорят с Картрайт и един от чиновниците побърза да доложи това.
Комисията зачака. Междувременно отвън пристигна един чиновник от компанията, който повика Хал, и без да каже нито дума, му връчи някакъв плик. Пликът беше адресиран до Джо Смит. Хал го отвори и намери вътре малка визитна картичка, която изгледа слисан. На картичката пишеше „Едуард С. Уорнър, син“.
За миг Хал не повярва на очите си. Едуард в Норт Вали! Сетне обърна картичката и видя добре известния му братов почерк: „Аз съм в дома на Картрайт. Трябва да те видя. Касае се за татко. Ела веднага“.
Страх стегна сърцето на Хал. Какво би могло да означава това? Той бързо се обърна към комисията и обясни:
— Баща ми е стар човек, преди три години получи удар. Боя се да не е много болен или мъртъв. Трябва да отида.
— Това е някакъв номер! — възкликна възбудено Уокъп.
— Не, едва ли — отвърна Хал. — Познавам почерка на брат ми. Трябва да го видя.
— Добре — рече другият. — Ще почакаме. Ще говорим с Картрайт, когато се върнеш.
Хал се замисли.
— Мисля, че това не е разумно — рече той. — Може да свършите работата и без мен.
— Но аз исках ти да говориш!
— Не — отговори Хал. — Това е твоя работа, Уокъп. Ти си председател на профсъюза. Не по-зле от мен знаеш какво искат работниците, от какво се оплакват. Освен това, какво толкова има да се говори с Картрайт: или ще удовлетвори нашите искания, или не.
Спорът продължи известно време. Мери Бърк смяташе, че компанията отдалечава Хал в критичния момент. Той се разсмя и заяви, че ако става въпрос за спор, тя не е по-лоша от който и да е мъж. Ако Уокъп нещо се размекне, защо да не говори тя!
10
Хал излезе бързо и пое нагоре по улицата, която водеше към дома на главния надзирател. Това беше бунгало, построено на малко възвишение над селището. Хал позвъни, вратата се отвори и на прага застана брат му.
Едуард Уорнър беше осем години по-възрастен от Хал. Той беше типичен представител на младия американски бизнесмен. Беше човек със стройно, атлетично телосложение и с правилни енергични черти, гласът му, държането му, цялото му същество говореше за спокойна решителност, за прецизно насочена енергия. Обикновено носеше дрехи, които бяха образец на шивашкото изкуство, но сега и в облеклото му и в държането му се забелязваше нещо необичайно.
Безпокойството на Хал се увеличаваше непрекъснато, докато още бързаше по улицата.
— Какво става с татко? — извика той.
— Татко е добре — гласеше отговорът — … поне засега.
— Какво тогава?
— Питър Хариган се връща от Ню Йорк, утре трябва да пристигне в Уестърн сити. Разбираш, че с татко може да се случи нещо, ако не зарежеш веднага тази работа.
Загрижеността на Хал изведнъж изчезна.
— Значи това е всичко! — извика той.
Братът наблюдаваше младия миньор в изпоцапания син работен комбинезон, набразденото му с въглищен прах лице, разчорлената къдрава коса.
— Хал, ти ми телеграфира, че заминаваш оттук?
— Така беше, но тук станаха неща, които не можех да предвидя. Има стачка.
— Да, но какво те засяга това? — Сетне Едуард добави с раздразнение: — За бога, Хал, докъде смяташ да стигнеш?
Хал постоя мълчаливо, като гледаше брат си. Колкото и възбуден да беше, не можа да не се разсмее:
— Мога да си представя как ти изглежда всичко това, Едуард. Това е дълга история и сам не зная откъде да започна.
— Предполагам, че е така — отбеляза сухо Едуард.
Хал отново се засмя.
— Е, поне дотук сме на едно мнение. Надявах се, че ще можем да поговорим за тази работа спокойно, след като премине възбудата. Когато ти обясня условията тук.
Едуард го прекъсна:
— Слушай, Хал, подобни доводи нямат никакъв смисъл. Нямам нищо общо с условията в мините на Питър Хариган.
Усмивката изчезна от лицето на Хал.
— Може би, би предпочел да проуча условията в мините на Уорнър? — Хал се помъчи да контролира раздразнението си, но просто нямаше никакъв начин двамата да се разберат. — Спорили сме за тези неща, Едуард, и винаги си надделявал… Казваше ми, че съм още дете и че е нахално от моя страна да оспорвам твърденията ти. Но сега… е добре, вече не съм дете и ще трябва да спорим на друга основа.
Едуард бе впечатлен не толкова от думите на Хал, колкото от неговия тон. Той помисли малко, преди да му отговори:
— И каква е тази друга основа?
— Сега съм твърде зает с тази стачка и едва ли ще имам време да ти обясня.
— И не мислиш за татко при цялата тази лудост?
— Мисля и за татко, и за теб, Едуард, но сега едва ли е моментът…
— Ако изобщо някога е имало момент… Сега е моментът!
Хал изохка в душата си.
— Добре — рече той. — Седни. Ще се помъча да ти дам представа как се намъкнах в тази работа.
Заразправя за условията, констатирани от него в тази крепост на компанията „Дженеръл фюъл“. Както винаги, когато говореше за тези неща, и сега бе погълнат от човешката страна на въпроса, разпали се и изпусна нервите си; така беше и при опита му да спори с представителите на местната власт в Педро. Но и тук, както и там, красноречието му беше прекъснато, забеляза, че брат му е толкова раздразнен, че не може да следи мисълта му.
Ето я пак старата история, така беше, откакто се помнеше Хал. Как може едни и същи родители да дадат живот на двама души с толкова различни характери — това за Хал беше една от загадките на природата! Едуард беше практичен и самоуверен, знаеше какво иска от света и как да го постигне; никога не се терзаеше от съмнения, въпроси или други излишни чувства, не можеше да разбере хората, които допускат такова разточителство в мисловните си процеси. Не можеше да разбере и онези, които се „набъркваха в разни неща“.
В началото Хал беше повлиян от престижа на по-големия брат. Едуард беше красив като млад гръцки бог, беше силен и властен; било на леда, когато се пързаляше с уверени, енергични движения, или във водата, когато пореше вълните е яките си гърди, или когато улучваше яребицата с точността и бързината на мълния — Едуард винаги беше олицетворение на успеха. Когато той твърдеше, че нечии идеи са глупости, когато говореше с презрение за „мамините дечица“, човек изпитваше душевни страдания и трябваше да се обърне към Шели и Ръскин, за да си възвърне смелостта.
Още много рано Хал започна да си задава въпроси за живота, сякаш в характера му имаше нещо, което го принуждаваше да вниква в същността на нещата, и колкото и да се възхищаваше от прекрасния си брат, скоро разбра, че този негов брат е сляп за някои страни на живота. В началото го обхванаха религиозните съмнения — онази душевна мъка, която обхваща младия човек, когато за пръв път се усеща, че вярата, в която е възпитан, е само една по-възвишена приказка. Очевидно Едуард никога не бе си задавал подобни въпроси. Той ходеше на църква, защото беше редно да ходи, и особено защото младата дама, за която искаше да се ожени, харесваше той — облечен безукорно — да я придружава до това великолепно място, потънало в музика, цветя и благоухания, където тя можеше да срещне своите приятели и познати, също
