десетина мъже, които бяха слезли от останалите два хеликоптера — екипът от съдебно-медицинските лаборатории на Фулъм.
Те невъзмутимо се захванаха за работа и механизмът за оглед на местопрестъплението влезе в действие.
Доста преди това Кевин Браун се бе завърнал от мястото, където лежеше тялото на Саймън Кормак и бе приближил неподвижния Куин. Браун беше посивял от отвращение и гняв.
— Гадно копеле — процеди той. Двамата високи мъже се гледаха очи в очи. — Ти си виновен за това. Всичко стана заради теб и ще ти го изкарам през носа.
Ударът изненада двамата по-млади агенти от ФБР, които стояха до него. Те го сграбчиха за ръцете и се опитаха да го усмирят. И да бе усетил предстоящия удар, Куин не направи никакъв опит да го избегне. Остана все така неподвижен, с оковани ръце. Юмрукът на Браун се стовари върху брадичката му. Той бе достатъчен до го повали назад, главата му се удари в ръба на покрива на колата и той се свлече в безсъзнание на земята.
— Вкарайте го в колата — изръмжа Браун, възвърнал вече самообладанието си.
Нямаше начин Крамър да задържи групата американци. Сеймър и Колинс имаха дипломатически имунитет; петнадесет минути по-късно те си тръгнаха за Лондон с колите. Предупреди ги, че иска Куин, който нямаше статут на дипломат, да бъде на разположение за даване на подробни показания в Скотланд Ярд. Сеймър обеща да му предаде Куин. Когато заминаха, Найджъл Крамър се обади от телефона в гаража в дома на сър Хари Мариот, за да му съобщи за станалото — телефонът бе по-сигурен от полицейската радиочестота.
Политикът бе дълбоко потресен, но реагира точно като политик.
— Мистър Крамър, имаме ли ние, говоря за официалните английски власти, вина в този случай?
— Не, господин министър. От момента, в който Куин избяга от апартамента, всичко беше в неговите ръце. Действаше по свое усмотрение, без наша или на сънародниците си помощ. Реши да действа сам и се провали.
— Разбирам — каза министърът на вътрешните работи. — Ще трябва незабавно да уведомя министър- председателката. За всичко останало… — Имаше предвид, че английските власти не носят никаква отговорност в конкретната ситуация — На всяка цена дръжте пресата настрана, поне за момента. В най- лошия случай ще се наложи да заявим, че Саймън Кормак е бил намерен убит. Но по-късно. И, разбира се, дръжте ме в течение за всичко, независимо колко незначително може да се окаже.
Този път Вашингтон научи за станалото от собствените си източници в Лондон. Патрик Сеймър лично телефонира на вицепрезидента Одел по проверена и обезопасена линия. Като мислеше, че служителят на ФБР, който поддържаше връзка с английските власти в Лондон, се обажда, за да му съобщи за освобождаването на Саймън Кормак, Майкъл Одел не възропта срещу необичайното време — пет часа сутринта във Вашингтон. Когато изслуша съобщението на Сеймър, той пребледня.
— Но как? Защо? Защо, за Бога?
— Не знаем, сър — отговори гласът от Лондон. — Момчето беше пуснато на свобода живо и здраво. Тичаше към нас, беше на около осемдесет метра, когато това се случи. Не знаем дори какво е причинило взрива. Но той е мъртъв, господин вицепрезидент.
Комисията се събра след по-малко от час. Всички бяха потресени, когато научиха за смъртта на Саймън Кормак. Въпросът, който стоеше пред тях, бе — кой да съобщи на президента? Като председател на комисията и човек, натоварен преди двадесет и четири дни със задачата „Върни ми сина“, това трябваше да стори Майкъл Одел. С натежало сърце той тръгна от Западното крило към президентския апартамент.
Не беше необходимо да се буди президентът Кормак. През изминалите три и половина седмици той спеше малко, често сам се събуждаше по тъмно и отиваше в личния си кабинет, където се опитваше да работи по различни държавни документи. Когато го уведомиха, че във фоайето го очаква за среща вицепрезидентът, той влезе в Овалния кабинет и разпореди да въведат Одел.
Овалният кабинет на втория етаж е просторна приемна, разположена между кабинета и Залата за подписване на договори. Под прозорците й, с изглед към моравата и Пенсилвания Авеню, се намира Балконът на Труман. Стаята, както и Балконът, са в геометричния център на жилищната част, под купола и точно над Южния портик.
Одел влезе. Президентът Кормак стоеше в центъра на стаята, с лице към него. Одел мълчеше. Не можеше да намери сили да му каже. Изражението на очакване по лицето на президента постепенно изчезна.
— Е, Майкъл? — глухо каза той.
— Той… Саймън… е открит. Боя се, че е мъртъв.
Президентът Кормак не помръдна. Нито един мускул не трепна по лицето му. Когато заговори, гласът му бе тих, ясен, но лишен от емоции.
— Остави ме сам, моля те.
Одел се обърна и излезе в централното фоайе. Зад него се разнесе стон като от агонизиращо ранено животно. Той потръпна и продължи да върви.
В дъното на фоайето, до едно бюро край стената, стоеше агентът от Секретните служби Лепински. В ръката си държеше слушалката на телефона.
— Английската министър-председателка, господин вицепрезидент — каза той.
— Аз ще се обадя. Ало, тук е Майкъл Одел. Да, госпожо министър-председател, току-що му съобщих Не, мадам, в момента не е в състояние да говори по телефона. С когото и да било.
В другия край на линията настъпи мълчание.
— Разбирам — каза тихо тя. — Имате ли лист и молив?
Одел махна на Лепински, който поднесе дневника си за дежурство и записа това, което го помолиха.
Президентът Кормак получи листчето по време, когато повечето жители на Вашингтон, които не знаеха за случилото се, приготвяха закуската си. Той все още бе по копринен халат в кабинета си, зареял поглед в смръщената утрин зад прозорците. Кимна на служителя, който излезе и разгърна листчето от дневника на Лепински.
На него пишеше само: Втора Книга Царства, Гл. 18:33.
След няколко минути той стана и тръгна към лавицата, където държеше някои лични книги, между които и семейната библия с подписите на баща му, дядо му и прадядо му. Той намери стиха към края на Втората Книга Царства.
„Смути се царят и отиде в стаята над портите и плака и, когато отиваше, думаше тъй: сине Авесаломе! Сине, сине Авесаломе! О, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине!“
11.
Д-р Барнард не пожела да се възползва от услугите на стоте млади полицаи, предложени от полицията на Темз Вали, за претърсване на пътя и тревната ивица край него. Той бе на мнение, че масовите претърсвания дават добри резултати при откриване тялото на убито дете или даже оръжие, с което е извършено убийството, като нож, пистолет или тояга. Но в този случай имаше нужда от умение, търпение и изключителна прецизност. Затова се осланяше единствено на своите обучени специалисти от Фулъм.
Те оградиха площ с диаметър сто метра от мястото на експлозията. В края на краищата се оказа, че е била доста по-голяма от необходимата. Всички улики бяха открити в кръг с диаметър тридесет метра. Буквално на лакти и колене неговите хора пропълзяха всеки сантиметър от определената зона с найлонови торбички и пинсети в ръце.
Всички малки късчета плат и кожа бяха събрани и поставени в торбичките. По някои бяха полепнали косми, телесна тъкан или друга материя. Стръкчетата трева с петна по тях също бяха събрани. Всеки квадратен сантиметър от пътя, канавките и полето наоколо бе претърсен с прецизно настроени детектори за метал. Бяха открити неизбежните за такива случаи пирони, тенекиени кутии, ръждиви винтове, гайки, болтове и даже един разяден от ръжда палешник.
Отделянето и сортирането щеше да бъде извършено по-късно. Прозрачните торбички бяха поставени в
