Найджъл Крамър формулира въпроса си много внимателно.
— Инстинкт — отговори Куин.
— Само инстинкт ли, мистър Куин?
— Мога ли да ви задам един въпрос, мистър Крамър?
— Не обещавам, че ще отговоря.
— Дипломатическото куфарче с диамантите. В него имаше подслушвателно устройство, нали?
Нямаше нужда от отговор. Той се четеше по израженията на четиримата присъстващи в стаята.
— Ако бях отишъл на срещата с това куфарче — каза Куин, — те щяха да го открият и да убият момчето.
— Те и така го убиха, умнико — изръмжа Браун.
— Да, убиха го — каза Куин мрачно. — Признавам, не предполагах, че ще го сторят.
Крамър отново го насочи към момента, когато бе напуснал кенсингтънския апартамент. Разказа им за Марилбоун, за нощта в хотела, за условията, които Зак поставил за срещата и как той едва имал време да стигне на определеното място. За Крамър най-голям интерес представляваше срещата очи в очи с похитителите в изоставената фабрика. Куин му съобщи марката на колата — Волво, както и регистрационния номер; и двамата мъже бяха на мнение, че за срещата са били поставени фалшиви номера, а след това са били заменени с оригиналните. Същото се отнасяше и за стикера за платен пътен данък, залепен на предното стъкло. Похитителите бяха доказали, че са изключително внимателни.
Успя да опише мъжете така, както ги бе видял — с маски и безформени маскировъчни костюми. Единият от тях не се бе появил изобщо — четвъртият, който бе останал в скривалището, готов да убие Саймън Кормак при обаждане по телефона или ако съучастниците му не се появяха до предварително определен час. Описа физиката на двамата мъже, които бе видял прави — Зак и стрелеца. Средни на ръст, нищо особено в телосложението. Това, за жалост, бе всичко.
Той идентифицира Скорпиона и, разбира се, склада на Бабидж. Крамър излезе от стаята, за да се обади по телефона.
Втори екип от съдебно-медицински експерти от Фулъм пристигна в склада на зазоряване и прекара там цялата сутрин. Не можаха да открият нищо, освен малко топче марципан и чифт ясни отпечатъци от автомобилни гуми. По тях щяха да открият изоставеното Волво, но това щеше да стане едва след две седмици.
Особен интерес представляваше къщата, използвана от похитителите. Алеята, която водеше към гаража, бе покрита с чакъл — Куин бе чул хрущене на камъчета — около десет метра от портата до вратата на гаража, оборудвана със система за автоматично отваряне. Гаражът бил свързан с къщата. Мазето под наем било с бетонен под — агентите за продажба и отдаване под наем на недвижимо имущество биха могли да помогнат в това отношение. Що се отнасяше До посоката от Лондон — не знаеше нищо. Първия път се намирал в багажника, втория — върху пода, между седалките на колата. Продължителност на пътуването: час и половина първия път, два часа — втория. Ако са използвали заобиколен маршрут, къщата би могла да се намира навсякъде — в центъра на Лондон или до осемдесет километра в която да е посока от него.
— Не можем да предявим никакво обвинение към него, господин министър — докладва рано следващата сутрин Крамър на сър Хари. — Дори не можем да го задържаме повече. А и, честно казано, не мисля, че е необходимо. Смятам, че не е взел участие в убийството на момчето.
— Е, както изглежда, забъркал е голяма каша — каза сър Хари. Натискът от страна на Даунинг Стрийт за нови улики непрестанно се засилваше.
— Така изглежда — потвърди полицейският служител. — Но ако тези престъпници са искали да убият момчето, а като се замисля сега, те явно са искали, биха могли да направят това по всяко време, преди или след като са получили диамантите, в мазето, по пътя или на някое затънтено място в Йоркшир. А с него и Куин. За мен остава загадка защо са оставили Куин жив и защо първо са пуснали момчето, а едва след това са го убили. Като че ли съзнателно са се стремили да се превърнат в най-омразните и преследвани хора на света.
— Добре тогава — въздъхна министърът на вътрешните работи, — мистър Куин не представлява повече интерес за нас. Американците все още ли не са го пуснали?
— Формално Погледнато, той се намира по свое желание при тях — предпазливо отговори Крамър.
— Е, те могат да му позволят да се завърне в Испания, когато поискат.
Докато разговаряха, Сам Самървил се опитваше да убеди Кевин Браун да й разреши среща с Куин. В елегантната гостна на къщата присъстваха още Колинс и Сеймър.
— Защо, по дяволите, искаш да говориш с него? — попита Браун.
— Той се издъни. Вече е бита карта.
— Вижте — каза тя, — през тези три седмици аз се сближих с него повече от всеки друг. Ако изобщо крие нещо, може би ще успея да го измъкна от него, сър.
Браун все още се колебаеше.
— Няма да навреди — каза Сеймър.
Браун кимна.
— Той е долу. Имаш половин час.
Този следобед Сам Самървил излетя с редовния полет от Хийтроу за Вашингтон, където кацна малко след смрачаване.
Докато Сам Самървил излиташе от Хийтроу, доктор Барнард седеше в лабораторията си във Фулъм и внимателно оглеждаше няколко парченца от останките, събрани върху лист твърда бяла хартия на масата. Беше много уморен. От спешното повикване, което го бе сварило в малката му къща в Лондон на разсъмване предишния ден, той не бе спрял да работи. Но ако в този късен следобед разтъркваше очи, това бе повече от изненада, отколкото от умора.
Вече знаеше какво е станало, как е станало и какъв е бил резултатът. Химическият анализ на петната по плата и кожата бе установил точните компоненти на експлозива. Степента на обгаряне и силата на взрива му показаха какво количество е било използвано, къде е било поставено и как е било взривено. Имаше, разбира се, и някои липсващи части. Голям брой от тях никога нямаше да бъдат открити, тъй като се бяха изпарили, загубени завинаги, престанали да съществуват. Другите щяха да бъдат извадени от останките на самото тяло и той непрекъснато поддържаше връзка с Иън Макдоналд който все още работеше в Оксфорд. Резултатите от там щяха скоро да пристигнат. Но той знаеше какво лежи на масата, въпреки че за неопитното око то представляваше само купчинка дребни парченца.
Някои от тях бяха части от миниатюрна батерия, с установен произход. Други представляваха останки от изолиран с поливинилхлорид пластмасов корпус, с установен произход. И сплав от изкривен пиринч и останките на това, което някога е представлявало малък, но широкообхватен приемник на радиоимпулси. Нямаше детонатор. Той беше сто процента сигурен, но искаше увереността му да бъде двойно по-голяма. Можеше да се наложи да се върне обратно на пътя и да започне всичко отначало. Един от сътрудниците му подаде глава през вратата.
— Доктор Макдоналд на телефона, от Радклиф.
Патологът също не бе преставал да работи от предишния следобед, работа, която мнозина биха сметнали за ужасно неприятна. За него обаче тя бе изпълнена с повече детективско очарование, отколкото всяка друга, за която би могъл да си помисли. Той живееше за професията си и то до такава степен, че вместо да се ограничава единствено с изследване на останки на жертви на бомбени експлозии, доктор Макдоналд посещаваше достъпните за много тесен кръг хора курсове и лекции по направа на бомби и тяхното обезвреждане, които се провеждаха във форт Халстед. Той искаше да знае не само че търси нещо, а какво точно е то и как изглежда.
Бе започнал с изучаване на снимките, което продължи два часа преди изобщо да докосне трупа. После внимателно свали дрехите. Не се довери на помощник, а извърши всичко сам. Първо свали маратонките, после чорапите. Останалото разряза с тънки ножици. Всяка дреха бе поставяна в отделна торбичка и незабавно изпращана в Лондон, на Барнард. Призори всичко беше във Фулъм.
На голото тяло бяха направени рентгенови снимки от главата до петите. Той ги разглежда в продължение на цял час и успя да преброи четиридесет чужди тела. След това обтри тялото със специална пудра, която свали една дузина трудно забележими с просто око частици, полепнали по кожата. Някои бяха
