парченца трева и пръски кал, други — не. Втора полицейска кола отнесе зловещите находки.
Направи външен разрез, като диктуваше извършеното на магнетофон с типично за шотландците напевно произношение. Беше започнал аутопсията едва на зазоряване. Първата задача бе да изреже от трупа онази тъкан, която имаше „практическо значение“. В случая това бе цялата средна част на тялото, която бе най- силно пострадала — от най-долни ребра до горната част на таза. В. отделената тъкан се намираха малките частици, останали от двадесетте сантиметра на долната част на гръбначния стълб, които бяха проникнали направо през тялото и коремната стена и се бяха забили отпред в джинсите.
Аутопсията — установяването на причината за смъртта — не го затрудни. Тя бе настъпила вследствие на обширна рана в областта на корема и гръбнака, причинена от експлозия. Но за цялостното заключение бяха необходими повече подробности. Доктор Макдоналд направи нови рентгенови снимки на изрязаната тъкан с много по-голямо увеличение. На тях също откри някои неща, толкова малки, че не можеха да се хванат с пинсети. Най-накрая изрязаната плът и кости бяха потопени в специален ензимен разтвор, докато се получи гъста „супа“ от разложени тъкани и костна маса. След центрофугиране от нея бе отделена последната унция метални частици.
Когато унцията бе готова за изследване, доктор Макдоналд избра най-голямата — тази, която бе забелязал на втората партида рентгенови снимки. Тя бе проникнала дълбоко в парче кост, заедно с което бе попаднала в далака на младежа. Изучава я известно време, подсвирна и позвъни във Фулъм. Барнард вдигна слушалката.
— Иън, радвам се, че се обаждаш. Нещо ново за мен?
— Аха, тук имам нещо, което трябва да видиш. Ако не греша, такова нещо не съм виждал досега. Мисля, че знам какво е, но ми е трудно да повярвам.
— Изпрати го веднага по някоя от патрулните коли — каза Барнард мрачно.
Два часа по-късно те отново разговаряха. Този път бе позвънил Барнард.
— Ако правилно съм отгатнал мислите ти, бил си съвсем прав — каза той. Барнард вече бе повече от сигурен.
— Възможно ли е да е дошло от другаде? — попита Макдоналд.
— Не. Няма начин друг да разполага с него, освен производителите.
— По дяволите! — тихо възкликна патологът.
— Нито дума повече, друже — каза Барнард — Не е възможно да бъркаме. Ще предам доклада си на министъра на вътрешните работи сутринта. Ти ще успееш ли да приготвиш твоя?
Макдоналд погледна часовника си. Тридесет и шест часа откакто го бяха вдигнали от сън. Имаше на разположение още дванадесет.
— Недейте спа! Барнард съня погуби! — перефразира той думите на Макбет. — Добре, ще бъде на бюрото му преди закуска.
Вечерта той предостави тялото, по-точно двете му части, на съдия-следователя на Оксфорд. На следващата сутрин съдия-следователят щеше да проведе разследване за причините на смъртта и да го приключи. Това щеше да му даде възможност да предаде тялото на близките на младежа, в този случай на самия посланик Феъруедър, който бе упълномощен от президента Джон Кормак за това.
Докато двамата английски учени пишеха докладите си през нощта, Сам Самървил бе приета по нейно настояване от комисията в Залата за кризисни ситуации, разположена под Западното крило. Тя бе отнесла молбата си до самия директор на Бюрото и той, след като телефонира на вицепрезидента Одел, се съгласи да я вземе със себе си.
Когато влезе в залата, всички вече бяха седнали. Отсъстваше само Дейвид Вайнтрауб, който се намираше в Токио за разговори със своя колега от японска страна. Тя се смути: присъстващите бяха най- високопоставените хора в страната. Беше ги виждала единствено по телевизията и във вестниците. Пое дълбоко дъх, вдигна глава и се запъти към края на масата. Вицепрезидентът Одел с жест й посочи един стол.
— Седнете, госпожице.
— Разбираме, че искате да ни помолите да освободим мистър Куин — каза министърът на правосъдието Бил Уолтърс. — Можем ли да попитаме защо?
— Господа, знам, че някои хора вероятно подозират мистър Куин в съучастие с престъпниците. Моля ви да ми повярвате. Аз бях непрекъснато с него в онзи апартамент в продължение на три седмици и съм убедена, че той наистина се опитваше да постигне освобождаването на младежа.
— Защо тогава е избягал? — запита Филип Кели. Не му се нравеше младши агенти от неговото ведомство да се явяват пред комисията и да изразяват личното си мнение.
— Защото на два пъти през последните четиридесет и осем часа преди да избяга в пресата се появи невярна информация. Защото прекара три седмици, опитвайки се да спечели доверието на онзи звяр и успя. Защото бе убеден, че Зак е готов да зареже откупа и да избяга, ако не успее да се срещне с него сам и невъоръжен, без по петите да го следват представители на английските или американските власти.
На всички стана ясно, че под „представители на американските власти“ тя имаше пред вид Кевин Браун. Кели се намръщи.
— Все пак остава подозрението, че той би могъл да е свързан по някакъв начин с похитителите — каза той. — Не знам как точно, но сме длъжни да проверим това.
— Не би могъл, сър — заяви Сам. — Ако той сам бе предложил да посредничи, може би. Но решението да бъде избран Куин е взето тук. Той дори не е искал да се заеме с това. А и от момента, в който мистър Вайнтрауб се е срещнал с него в Испания, Куин нито за миг не е оставал сам. Вие сте чули всяка дума, която е разменил с похитителите.
— С изключение на онези четиридесет и осем часа, преди да се появи край пътя — каза Мортън Станърд.
— Но за какво друго би могъл да се спазари с похитителите през това време? — попита тя. — Освен за освобождаването на Саймън Кормак?
— За двата милиона долара. За един беден човек това са много пари — изказа предположение Хюбърт Рийд.
— Но ако е искал да избяга с диамантите — продължи да упорства тя, — все още щяхме да го издирваме.
— Добре-е-е — неочаквано провлече Одел, — той наистина е отишъл на срещата сам и без оръжие — ако не броим някакъв си там марципан. Доста смелост се иска за това, ако не ги е познавал отпреди.
— И все пак може би подозренията на мистър Браун не са съвсем безпочвени — каза Джим Доналдсън. — Той би могъл да се свърже с тях и да се уговорят. Те да убият момчето, него да оставят жив и да вземат скъпоценните камъни. По-късно да се срещнат и да си поделят плячката.
— Защо да правят това? — попита Сам, вече по-смело, след като вицепрезидентът явно бе на нейна страна. — Диамантите вече са били в тях, могли са и да го убият. Дори и след като не са го направили, защо да делят с него? Вие бихте ли им се доверили?
Никой от присъстващите не би се доверил на тези хора нито за миг. Настъпи тишина, докато размишляваха над казаното.
— Какво смята да прави, ако го пуснем? Да се върне в Испания при лозята си? — попита Рийд.
— Не, сър. Той иска да ги издири. Иска да ги залови.
— Хей, почакайте, агент Самървил — подскочи Кели. — Това е работа на Бюрото. Господа, вече няма нужда от дискретност, за да спасим Саймън Кормак. Това убийство е наказуемо по нашите закони, също като другото, на увеселителния кораб „Акиле Лауро“. Ще изпратим екипи в Англия и Европа. Полицаите там ще ни окажат съдействие. Търсим престъпниците и ще ги заловим. Мистър Браун ще ръководи операциите от Лондон.
Сам Самървил изигра последния си коз.
— Но, господа, ако Куин не е техен съучастник, той е единственият, който е успял да се срещне с тях, да ги види, да разговаря. Ако пък действително е свързан с тях, то той ще знае къде да ги намери. Това би могло да се окаже най-добрата следа, с която разполагаме.
— Искате да кажете да го пуснем и да го проследим? — попита Уолтърс.
— Не, сър, имам предвид да ми разрешите да го придружавам.
