от него и е минавала по целия колан, между двете ивици кожа.
Приемникът за радиоимпулси е бил не по-голям от кибритена кутийка и най-вероятно е бил настроен да приема на обхват 72.15 мегахерца сигнал, подаван от малък предавател. Той, разбира се, не е бил открит на местопрестъплението, но най-вероятно е представлявал плоска пластмасова кутия, по-малка от кутия за цигари, с един единствен скрит бутон, който се натиска с палец, за да се предизвика детонация. Диапазон на действие — малко повече от триста метра.
Ал Феъруедър изглеждаше потресен.
— Господи, Хари, това е направо… сатанинско.
— Доста сложна технология — съгласи се министърът на вътрешните работи. — Най-парливата част е накрая. Прочетете заключението.
— Но защо? — попита посланикът, когато най-сетне вдигна очи от доклада. — За Бога, Хари, защо? И как са го направили?
— По въпроса за начина има само едно обяснение. Тези зверове са се престорили, че пускат Саймън Кормак на свобода. Изминали са известно разстояние с колата, а след това са обърнали обратно и са приближили пеша до пътя откъм полето. Сигурно са се скрили в някоя от групичките дървета, които се намират там, на около двеста метра от мястото. Това е в диапазона на действие на устройството. Вече изпратихме хора да претърсват горичките за следи от стъпки. Що се отнася до причината, не знам, Ал. Никой от нас не може да си обясни. Но учените са категорични. Не могат да грешат. Предлагам засега докладът да остане строго поверителен, докато научим нещо повече. Опитваме се да го направим. Сигурен съм, че и вашите хора ще искат да го сторят, преди да дадем гласност на каквото и да било.
Феъруедър стана, като взе предназначените за него копия от докладите.
— Няма да ги изпратя с куриер — каза той. — Лично ще ги отнеса. Следобед излитам за Щатите.
Министърът на вътрешните работи го съпроводи до фоайето.
— Давате ли си сметка какво може да се случи, ако това се разчуе? — попита той.
— Няма нужда да ми казвате — отговори Феъруедър. — Ще има размирици. Трябва да предам докладите на Джим Доналдсън и може би на Майкъл Одел. Те ще трябва да уведомят президента. Господи, какъв ужас!
Сам Самървил намери наетата от нея кола там, където я бе оставила — на паркинга за кратък престой в Хийтроу. Тя подкара направо към къщата в Съри. Кевин Браун прочете писмото, което бе донесла, и кипна.
— Правите грешка, агент Самървил — каза той. — Директорът Едмъндс прави грешка. Онзи човек долу знае повече, отколкото казва — винаги е постъпвал така и ще продължава да го прави. Не мога да приема, че ще го оставим да се измъкне. Той трябва да бъде пратен в Щатите с белезници на ръце.
Но подписът на писмото не оставяше съмнение. Браун прати Моксън в мазето да доведе Куин. Той все още беше с белезници — трябваше да ги свалят. Мръсен, небръснат и гладен. Екипът на ФБР започна да се изнася и предаде къщата на домакините. На вратата Браун се обърна към Куин.
— Не искам повече да те виждам, Куин. Освен зад решетките. И си мисля, че някой ден и това ще стане.
По обратния път към Лондон Куин мълчаливо изслуша Сам, която му разказа за резултата от пътуването си до Вашингтон и за решението на Белия дом да му разрешат да направи това, което е намислил, при положение, че тя го придружава.
— Куин, бъди внимателен. Тези хора са истински зверове. Това, което сториха с момчето, е жестоко…
— По-лошо от това — каза Куин. — То не беше логично. С това не мога да се примиря. Просто лишено от смисъл. Получиха всичко. Измъкнаха се безпрепятствено. Защо им е трябвало да се връщат и да убиват хлапето?
— Защото са садисти — каза Сам. — Познаваш този тип хора, години наред си имал работа с тях? Те са безмилостни, жестоки. Доставя им удоволствие ла причиняват болка. Още от самото начало са възнамерявали да го убият…
— Защо тогава не го направиха в избата? Защо не убиха и мен? Защо не с пистолет, с нож или с въже? Защо изобщо го убиха?
— Никога няма да узнаем. Освен ако не бъдат открити. А могат да изчезнат навсякъде по света. Къде искаш да отидеш?
— В апартамента — каза Куин. — Нещата ми са там.
— И моите — каза Сам. — Заминах за Вашингтон само с дрехите, които са на гърба ми.
Движеха се по Уоруик Роуд.
— Доста се отдалечи — отбеляза Куин, който познаваше Лондон не по-зле от таксиметровите шофьори — Завий надясно по Кромуел Роуд, на следващата пряка.
Светофарът светеше червено. Отсреща, малко пред тях, се зададе дълъг черен кадилак, на който се развяваше флагчето на САЩ. На задната седалка посланик Феъруедър четеше един доклад, на път за летището. Той вдигна глава, погледна към тях, без да ги познае и продължи пътя си.
Дънкан МакКрей все още се намираше в апартамента, като че ли забравен в хаоса на последните няколко дни. Той поздрави Куин като невръстен лабрадор, който вижда стопанина си след дълга раздяла.
Рано сутринта, обясни той, Лу Колинс бил изпратил чистачите. Но не онези, които използват бърсалки и пера за прах. Те прибрали микрофоните и подслушвателните устройства. За Компанията този апартамент вече бил безполезен. На МакКрей било наредено да остане, да приготви багажа си, да разтреби и да върне ключовете на хазаина на тръгване следващата сутрин. Тъкмо се канел да прибира дрехите на Сам и Куин, когато те пристигнали.
— Е, Дънкан, трябва да останем тук или да отидем на хотел. Ще имаш ли нещо против, ако преспим тук за последен път?
— Не, разбира се, няма проблеми. Бъдете гост на Управлението. Много съжалявам, но сутринта ще трябва да освободим апартамента.
— Чудесно — каза Куин. Прииска му се да разроши с бащински жест косата на младия мъж. Усмивката на МакКрей беше заразителна. — Имам нужда да се изкъпя, да се избръсна, да се нахраня и да поспя десетина часа.
МакКрей отиде до магазина на мистър Пател, от другата страна на улицата и се върна с две големи торби. Той приготви стек, пържени картофи и салата и извади две бутилки червено вино. Куин се почувства поласкан, че младият мъж бе избрал испанско вино. Не беше от Андалусия, но най-близкото по вкус, което бе успял да намери.
Сам не сметна за необходимо повече да пази в тайна връзката си с Куин. Тя отиде в стаята му веднага щом той си легна и ако младият МакКрей ги чуваше, като се любеха, какво от това? След като се любиха втори път, тя заспа по корем, положила глава върху гърдите на Куин. Той преметна ръка през раменете й и тя промърмори нещо в съня си.
Въпреки че беше уморен, Куин не можа да заспи. Лежеше по гръб както през толкова други нощи, втренчил поглед в тавана и мислеше. Имаше нещо около тези мъже в склада, нещо, което му се изплъзваше. Сети се едва на зазоряване — мъжът зад него, който държеше Скорпиона с привична небрежност, а не с напрегнатото внимание на човек, който не е свикнал с огнестрелно оръжие; застанал леко разкрачен, отпуснат, уверен, с ясното съзнание, че е в състояние да насочи автоматичния пистолет, да се прицели и да открие огън за част от секундата. Неговата поза, неговото държание Куин ги беше виждал и преди.
— Бил е войник — тихо прошепна той в тъмнината. Сам измърмори нещо на сън, но не се събуди. Имаше и още нещо, нещо, което бе забелязал, когато минаваше край вратата на Волвото, за да влезе в багажника. Но не можа да се сети и най-накрая заспа.
Сутринта Сам стана първа и се върна в стаята си, за да се облече. Дори и да я беше видял, когато излиза от стаята на Куин, Дънкан МакКрей не каза нищо. Повече го вълнуваше мисълта, че гостите му трябва добре да закусят.
— Снощи… забравих да взема яйца — извика той и хукна по стълбите към близкия магазин, който
