отваряше рано.
Сам поднесе закуската на Куин в леглото. Той бе потънал в мисли. Свикнала с обичайната му замисленост, тя го остави сам. Чистачите на Лу Колинс определено не бяха почистили както трябва, помисли си тя. Стаите, непочиствани цели четири седмици, бяха запрашени.
Прахът не правеше впечатление на Куин. Той наблюдаваше един паяк в отсрещния ъгъл на тавана в стаята. Малкото създание усърдно изплете последните две нишки на иначе безукорна паяжина, провери дали всичко е както трябва, след това се настани в центъра й и зачака. Именно последното движение на паяка накара Куин да си спомни онази малка подробност, която му бе убягвала през нощта.
Пред членовете на комисията в Белия дом лежаха докладите на доктор Барнард и доктор Макдоналд. В момента разглеждаха първия. Един по един те дочитаха заключението и се отпускаха назад по столовете си.
— Проклети мръсници — гневно изруга Майкъл Одел. Казаното изразяваше чувствата на всички присъстващи. Посланик Феъруедър седеше в края на масата.
— Има ли някаква възможност — попита държавният секретар Доналдсън — англичаните да грешат? За произхода?
— Казват, че няма — отговори посланикът. — Отправиха към нас покана да изпратим наш човек, за да извърши повторна проверка, но наистина са добри. Боя се, че не грешат.
Както сър Хари Мариот беше казал, най-парливата част беше накрая, в заключението. Всеки един от компонентите, твърдеше доктор Барнард подкрепян изцяло от военните си колеги от форт Халстед — медните проводници, пластмасовата им изолация, Семтексът, приемникът на радиоимпулси, батерията, пиринчът и конците, с които е бил зашит коланът — е бил произведен в Съветския Съюз.
Той беше съгласен, че тези предмети, макар и произведени в Съветския Съюз, биха могли да попаднат в ръцете на други хора. Необоримият аргумент в случая представляваше миниатюрният детонатор. С големина колкото канцеларски кламер, тези миниатюрни детонатори се използват единствено и само в съветската космическа програма на Байконур. Предназначението им е да коригират прецизно курса на корабите „Салют“ и „Союз“ при маневрите за скачване в открито пространство.
— Но това е безсмислено — възропта Доналдсън. — Защо е трябвало да го правят?
— Доста неща в цялата тази каша са лишени от смисъл — каза Одел. — Ако това е вярно, не виждам как Куин би могъл да знае. Изглежда са го мамили през цялото време, мамили са всички ни.
— Въпросът е какво да правим? — попита Рийд от финансовото министерство.
— Погребението е утре — каза Одел. — Нека първо да приключим с него. После ще решим какво да предприемем спрямо нашите руски приятели.
През тези четири седмици Майкъл Одел бе открил, че все по-лесно се справя със задълженията на действащ президент. Хората, които седяха около масата, също постепенно започваха да приемат неговото ръководство, като че ли той беше истинският президент.
— Как се чувства президентът — попита Уолтърс — след… тази новина?
— Зле, според доктора — отговори Одел. — Много зле. Отвличането, разбира се, го разтърси, но смъртта на сина му, и то по този начин, направо го съсипа.
При думата „съсипа“ всички присъстващи помислиха за едно и също нещо. Никой обаче не посмя да го изрече на глас.
Джулиън Хеймън беше връстник на Куин. Двамата се познаваха от времето, когато Куин живееше в Лондон и работеше за застрахователната компания, специализирана в охрана и освобождаване на заложници. Пътищата им се пресичаха, тъй като Хеймън, бивш майор от Специалните военновъздушни части, ръководеше компания, която се занимаваше с осигуряване на алармени системи против кражби и персонална защита, включително и бодигардове. Неговите клиенти бяха високопоставени, богати и предпазливи. Хора, които имаха причини да бъдат подозрителни, в противен случай не биха плащали толкова скъпо за услугите на Хеймън.
Кантората, към която Куин поведе Сам след като напуснаха апартамента и се сбогуваха с Дънкан МакКрей, се намираше на Виктория и беше точно толкова добре охранявана, колкото и дискретна.
Куин каза на Сам да седне до витрината на едно кафене малко по-надолу по улицата и да го почака.
— Защо да не дойда с теб? — попита тя.
— Защото няма да те приеме. Може и мен да не приеме. Но се надявам да го стори, познаваме се от доста време. Не му се нравят непознати, освен ако не плащат солидно, а ние не сме от тях. По отношение на дами от ФБР той е като плашлива кошута.
Куин съобщи за пристигането си по разговорната уредба на входа, като знаеше много добре, че всяко негово движение се следи от камера. Когато вратата се отвори с изщракване, той влезе и се запъти навътре, подминавайки две секретарки, които дори не го погледнаха. Джулиън Хеймън се намираше в офиса си, в най-отдалечената част на приземния етаж. Стаята, както и нейният обитател, бе много елегантна. Липсата на прозорци я правеше непроницаема като самия Хеймън.
— О-хо, я виж ти — проточи той. — Доста време мина, войнико. — Той протегна вяло ръка. — Какво те носи в скромната ми кантора?
— Малко информация — каза Куин.
Той обясни на Хеймън какво му трябва.
— Едно време, драги, нямаше да има проблеми. Но нали виждаш нещата вече не са същите. Всъщност всички знаят за теб. Персона нон грата, така разправят в бранша. Не бих казал, че си герой на месеца, да не говорим пък какво си мислят твоите сънародници. Съжалявам, старче, ти вече намирисваш на мърша. Нищо не мога да направя.
Куин вдигна слушалката на телефона, който се намираше на бюрото и натисна няколко бутона. В другия край на линията се чу сигнал свободно.
— Какво правиш? — попита Хеймън. Провлачването бе изчезнало от гласа му.
— Никой не ме видя, когато влязох тук, но половината Флийт Стрийт ще ме види като излизам — отговори Куин.
— Дейли Мейл — чу се глас в телефонната слушалка.
Хеймън се пресегна и натисна вилката. Много от най-платежоспособните му клиенти бяха американски корпорации в Европа. Клиенти, на които би предпочел да не дава обяснения надълго и нашироко.
— Ти си копеле, Куин — каза той с отънял глас. — Винаги си бил. Добре, няколко часа в архива, но ще те заключа. И да не отмъкнеш нещо.
— На теб да скроя такъв номер? — попита Куин дружелюбно.
Хеймън го поведе надолу по стълбите към архива в мазето.
Отчасти поради естеството на работата, с която се занимаваше, отчасти поради лична заинтересованост, Джулиън Хеймън бе събрал с течение на годините забележително подробен архив за всякакъв вид престъпници. Убийци, участници в обири на банки, гангстери, мошеници, търговци на наркотици, трафиканти на оръжие, терористи, похитители; корумпирани банкери, счетоводители, адвокати, политици и полицаи; мъртви, живи, в затвора или просто изчезнали — след като за тях беше писано в пресата, а често и без да се пише — те фигурираха в архива му. Подземното помещение се простираше по цялата дължина на сградата.
— Някой определен раздел? — попита Хеймън, докато включваше осветлението.
Шкафовете с папки покриваха целите стени, при това тук бяха само картоните и снимките. Основните данни се съхраняваха в компютър.
— Наемници — каза Куин.
— Като тези в Конго? — попита Хеймън.
— Като тях, като тези в Йемен, Южен Судан, Биафра, Родезия.
— От тук до тук — каза Хеймън, посочвайки десет метра метални канцеларски шкафове с височина почти колкото човешки ръст. — Масата е в дъното.
Търсенето отне на Куин четири часа, но никой не го обезпокои. На снимката имаше четирима мъже, всичките бели. Бяха застанали пред един джип, на тесен и прашен път, от двете страни на който растяха
