храсти, типични за Африка. Зад тях се виждаха няколко чернокожи войници. Всички бяха в бойни маскировъчни униформи и с войнишки обувки до глезените. Трима носеха кепета с козирки. Бяха въоръжени с белгийски автоматични пушки FLN. Маскировъчните униформи бяха на петнисти шарки — тип, предпочитан от европейците, за разлика от ивичестия плат, който използваха англичаните и американците.
Куин отнесе снимката на масата и я постави под настолната лампа. В чекмеджето намери силна лупа. Под стъклото й рисунката върху ръката на един от мъжете придоби по-ясни очертания, въпреки кафяво- жълтеникавия оттенък на старата снимка. Паяжина върху лявата ръка, с паяк, който се спотайва в центъра й.
Той продължи да разлиства папките, но не откри нищо повече, което би могло да го заинтересува. Нищо, което да предизвика някакви асоциации. Натисна звънеца, за да отворят вратата.
В офиса си Джулиън Хеймън протегна ръка към снимката.
— Кои са? — попита Куин.
Хеймън погледна гърба на снимката. Както при всички останали картони и снимки в архива му, там имаше седемцифрен номер. Той набра цифрите на компютъра, който се намираше на бюрото му. На екрана се появи пълното досие.
— Хм, ама че симпатяги си избрал, старче. — Той започна да чете написаното на екрана. — Почти сигурно снимката е направена в провинция Маниема, Източно Конго, понастоящем Заир, някъде през зимата на 1964. Мъжът вляво е Жак Шрам, Черния Жак Шрам, белгийски наемник.
Хеймън постепенно се увлече, докато разказваше. Чувстваше се в свой води.
— Шрам беше един от първите. Той се сражава срещу войските на Обединените Нации при опита за отцепване на Катанга, от шейсет и втора до шейсет и четвърта. След неуспеха трябваше да се оттеглят и намериха убежище в съседна Ангола, тогава колония на Португалия с крайно десен режим. Върнаха се обратно, след като през есента на шейсет и четвърта ги извикаха да помогнат при потушаването на бунта на Симба. Сформира отново старата си група „Леопард“ и се зае да възстанови реда и спокойствието в провинция Маниема. Това несъмнено е той. Нещо друго?
— Останалите — каза Куин.
— М-м-м. Този най-вдясно също е белгиец, Вотие. По него време е бил начело на отряд катангийски войници и на около двайсетина бели наемници във Ватса. Сигурно е бил на посещение. Белгийци ли те интересуват?
— Може би. — Куин си представи Волвото в склада. Минаваше край отворената врата и долови мирис на цигарен дим. Не Марлборо, нито пък Дънхил. Повече приличаше на френските Голоаз. Или белгийските Бастос. Зак не беше пушач, бе успял да усети дъха му.
— Онзи без кепе, в средата, е Роже Лагард, също белгиец. Убит в засада, организирана от Симба, по пътя за Пуниа. Това е сигурно.
— Големият — каза Куин. — Гигантът.
— Да, него наистина си го бива — съгласи се Хеймън. — Трябва да е най-малко два метра. Като канара. Изглежда двайсет и една-две годишен. Жалко, че е извърнал глава. Сянката от козирката на кепето пречи да се види добре лицето. Сигурно за това не пише и името му. Само прозвище. „Големия Пол“. Това е всичко.
Той изключи компютъра. Куин рисуваше нещо върху лист от бележник. Побутна рисунката към Хеймън.
— Да си виждал това някога?
Хеймън разгледа нарисуваната паяжина с паяк в средата и сви рамене.
— Татуировка? Правят си я млади хулигани, пънкари, футболни вандали. Среща се доста често.
— Върни се по-назад — каза Куин. — Белгия, да кажем преди около тридесет години.
— А, почакай малко. Как, по дяволите, я наричаха? Arraignee, точно така. Не мога да си спомня как беше паяк на фламандски, само на френски.
Той набра нещо на клавиатурата.
— Черна паяжина, червен паяк в центъра, татуира се върху лявата ръка?
Куин се опита да си припомни. Минаваше край отворената врата на Волвото, за да влезе в багажника. Мъжът на шофьорската седалка се беше навел да го разгледа през прорезите на качулката си. Едър мъж, почти докосваше тавана на колата седнал. Беше се навел настрани и се подпираше на лявата си ръка. И беше свалил лявата си ръкавица, за да може да пуши.
— Да — каза Куин. — Точно така.
— Някаква жалка сбирщина — каза Хеймън презрително, продължавайки да чете по екрана. — Крайно дясна организация, формирана в Белгия в края на петдесетте, началото на шейсетте. Противници на деколонизацията на единствената белгийска колония Конго. Расисти, антисемити — нищо ново под слънцето. Вербували са млади нехранимайковци и хулигани, улични побойници и отрепки. Коронният им номер бил да хвърлят тухли по витрините на магазини, собственост на евреи и да апострофират ляво настроени оратори. Набили един-двама либерали, членове на Парламента. Разбира се, разпадането на европейските империи довело до появата на множество подобни групи.
— Фламандско или валонско движение? — попита Куин. Той знаеше, че в Белгия живеят две етнически групи с различни културни традиции: фламандци, които населяват главно северната половина на страната, в близост до Холандия и говорят фламандски, и валонци — на юг, край границата с Франция, които пък говорят френски. Белгия е двуезична страна.
— Всъщност смесено — каза Хеймън, след като отново погледна екрана. — Но тук се казва, че е възникнало и винаги е било най-силно в Антверпен. Тъй че, предполагам, фламандско.
Всяка друга жена щеше да сипе огън и жупел за това, че е била принудена да чака четири часа и половина. За щастие Сам бе школуван агент, като първите години от стажа й бяха преминали в наблюдение на подозрителни лица и обекти — най-скучното нещо в полицейската работа. Тя пиеше бавно петата си чаша отвратително кафе.
— Кога трябва да върнеш колата? — попита Куин.
— Срокът изтича довечера. Бих могла да го удължа.
— Можеш ли да я върнеш на летището?
— Разбира се. Защо?
— Ще летим за Брюксел.
Тя не изглеждаше очарована.
— Моля те, Куин. Трябва ли непременно да летим? Правя го само ако е крайно наложително, иначе избягвам да пътувам със самолет. А напоследък ми се събра доста.
— Добре — каза той. — Върни колата в Лондон. Ще пътуваме с влака, а после ще се качим на някой от корабите на въздушна възглавница. Така или иначе ще трябва да наемем кола в Белгия. Може от Остенде. Ще ни трябват и пари. Аз нямам кредитни карти.
— Какво? — никога не й се беше случвало да чуе такова нещо.
— Не ми трябват в Алкантара дел Рио.
— Добре. Ще идем в банката. Ще използвам чек. Дано да имам достатъчно пари в сметката си у дома.
По пътя към банката тя включи радиото. Излъчваха траурна музика. В Лондон беше четири следобед и вече се смрачаваше. Някъде далеч, от другата страна на Атлантика, семейство Кормак погребваше сина си.
12.
Погребаха го в Проспект Хил, гробището на остров Нантъкет. Леден ноемврийски вятър, който връхлиташе през протока от север, пронизваше присъстващите до кости.
Опелото бе отслужено в малката епископална църква на Феър Стрийт, оказала се твърде тясна да побере всички опечалени. Семейството на президента бе заело местата на първите два реда, членовете на Кабинета бяха зад тях, а в дъното се бяха разположили други почетни особи. Семейството бе помолило за скромно опело в тесен кръг — чуждите посланици и делегати бяха поканени на помен във Вашингтон след