няколко дни.
Президентът бе отправил молба да не бъде обезпокояван, дори и от медиите, но въпреки това се бяха появили доста техни представители. Жителите на острова — по това време на годината тук нямаше летовници — приеха молбата му буквално. Дори хората от секретните служби, които не могат да се похвалят с изискани маниери, с изненада се видяха изместени от мрачните нантъкетци, които, без дума да обелят, просто повдигнаха неколцината фотографи и освободиха пътя, оставяйки двама от тях ядно да се жалват за осветените си филми.
Ковчегът бе докаран в църквата от единствения погребален дом на острова, намиращ се на Юниън Стрийт, където бе стоял в промеждутъка от пристигането на военния С-130 — малката писта не можеше да приеме Боинг 747 — до началото на опелото.
Церемонията в църквата бе към средата, когато навън заваля. Сивите плочи на покрива заблестяха под дъжда, струйки вода запълзяха надолу, обливайки стъклописите и розово-сивите каменни блокове на храма.
Когато всичко приключи, ковчегът бе поставен в катафалката и траурното шествие бавно пое към Проспект Хил, отстоящ на по-малко от километър от църквата. Излязоха от Феър Стрийт, преминаха по грубите павета на Мейн Стрийт, нагоре по Ню Мил Стрийт и сетне към Като Лейн. Опечалените вървяха под дъжда, водени от президента, който бе вперил безмълвен поглед в покрития с американското знаме ковчег на метър пред него. Братът на президента прикрепяше плачещата Майра Кормак.
Жителите на Нантъкет, гологлави и мълчаливи, стояха от двете страни на пътя. Тук бяха търговците, продавали на семейството риба, месо, яйца, зеленчуци, управителите на ресторанти, сервирали им блюда в десетките приятни заведения, осеяли острова. Виждаха се кафеникавите лица на рибарите, които едно време бяха учили русокосото хлапе от Ню Хейвън да плува, да се гмурка и лови риба или го бяха водили да събира с тях миди отвъд Санкъти Лайт.
Градинарят и пазачът на техния дом в Нантъкет стояха, облени в сълзи, на ъгъла на Феър Стрийт и Мейн, за да хвърлят прощален поглед към момчето, което се бе научило да бяга по скалистите, обливани от прилива брегове, от Коутю Чак до Грейт Пойнт и обратно до Сайъсконсът Бийч. Но жертвите на бомбени експлозии не са приятна гледка за очите на живите, затова ковчегът бе запечатан.
В Проспект Хил те завиха към протестантската част на гробището, отминаха стогодишни гробове на мъже, които бяха ловили китове с малките си открити лодки и на светлината на лампи от китова мас бяха гравирали рисунки върху раковини през дългите зимни нощи. Стигнаха до нов парцел, където гробът бе изкопан.
Ред по ред участниците в шествието пристигаха отзад и бавно изпълваха алеята. Тук, на това високо и открито място вятърът, профучал над протока и градеца, яростно ги блъскаше, дърпаше косите и шаловете им. Този ден нито един магазин, нито един сервиз или бар не бе отворен. Самолети не кацаха, фериботи не акостираха. Жителите на острова бяха издигнали преграда между себе си и света, за да оплачат в уединение една душа и я приютят като свидна рожба в земята си. Проповедникът подхвана познатите напеви на заупокойната молитва, които вятърът отнасяше надалеч.
Високо над тях един исландски сокол, носещ се като перце по могъщия вихър от Арктика, погледна надолу, спря болката с всевиждащите си очи и писъкът му по една изгубена душа се понесе в безкрая.
Дъждът, който бе спрял след опелото в църквата, заваля отново, като прииждаше на пориви и вихрушки. Надолу по пътя заскърцаха застопорените платна на Старата мелница. Пристигналите от Вашингтон трепереха и се свиваха зиморничаво в дебелите си палта. Президентът стоеше неподвижен, вперил поглед в това, което бе останало от сина му, без да усеща ни студ, ни дъжд.
На метър от него стоеше Първата дама с обляно от сълзи и дъжд лице. Когато свещеникът стигна до „Възкръсването и Живота в отвъдното“, тя се залюля, готова сякаш да се строполи.
До нея един късо подстриган служител от секретните служби с разкопчано палто — за да бъде готов мигновено да извади пистолета изпод мишницата си — и с вид, напомнящ футболен защитник, наруши протокола и получените инструкции, като обгърна раменете й с дясната си ръка. Тя се сгуши в него и се разрида. Сълзите й обилно мокреха сакото му.
Джон Кормак не се помръдна, потопен в мисли и болка, безсилен да протегне ръка, вкаменен.
Един фотограф, по-находчив от останалите си колеги, взе стълба от един заден двор на около 300 метра от гробището и се покатери на старата вятърна мелница на ъгъла на Саут Проспект Стрийт и Саут Мил Стрийт. Като използваше телеобектив и светлината на един единствен слънчев лъч, успял да пробие зимните облаците, той успя, преди някой да го е забелязал, да снима над главите на събралите се хора групичката до гроба.
Тази снимка по-късно щеше светкавично да обиколи Америка и света. От нея гледаше Джон Кормак с лице, каквото никой дотогава не бе виждал — преждевременно състарено и болно, уморено и изцедено — лице на човек, останал без сили, човек, запътил се към края.
След това Кормакови застанаха на входа на гробището, като приемаха съболезнования от излизащите опечалени люде. Никой от тях не можеше да намери точните думи на утеха. Президентът кимаше, като че ли разбираше, и се ръкуваше официално.
След неколцината членове на семейството, край тях преминаха неговите най-близки приятели и колеги, водени от шестимата членове на Кабинета, съставящи ядрото на комисията, която щеше да помага на президента да се справя с кризисното положение.
Майкъл Одел спря за момент, опита се да намери нещо да каже, поклати глава и се извърна. Дъждът биеше по наведената му глава, като приплескваше гъстата сива коса към темето му.
Изисканата дипломатичност на Джим Доналдсън бе в същата степен обезоръжена от силното му вълнение — и той успя само да погледне с безмълвно съчувствие своя приятел, разтърси неговата отпусната, суха длан и отмина.
Младият министър на правосъдието, Бил Уолтърс, скри зад традиционни слова това, което бушуваше в душата му. Той промърмори: „Моите съболезнования, господин Президент. Съжалявам, сър“.
Мортън Станърд, оглавилият Пентагона банкер от Ню Йорк, бе най-възрастният от всички там. Той бе присъствал на много погребения на приятели и колеги, но не и като това. Готвеше се да каже обичайните за случая слова, но можа единствено да изхлипа: „Господи, Джон, толкова съжалявам“.
Брад Джонсън, чернокожият академик и съветник по националната сигурност, просто поклати глава, сякаш не вярваше, че всичко това се е случило.
Министърът на финансите, Хюбърт Рийд, учуди стоящите до Кормакови хора. Той не бе човек на външния показ и бе твърде стеснителен, за да показва открито чувствата си. Останал ерген, той никога не бе почувствал нужда от съпруга и деца. Той погледна към Джон Кормак през мокрите си очила, протегна ръка, но след миг импулсивно прегърна с две ръце стария си приятел. Като че ли смаян от своята постъпка, той сетне се обърна и побърза да догони останалите, които се качваха в колите си на път за летището.
Дъждът понамаля отново и двама здравеняка с лопати започнаха да хвърлят мокра пръст в гроба. Това бе краят.
Куин провери разписанието на ферибота от Дувър за Остенде и откри, че вече са изпуснали последния за деня. Прекараха нощта в един тих хотел и на сутринта взеха влака от Чаринг Крос.
Прекосиха Ламанша спокойно и по-късно същата сутрин Куин нае един син Форд на умерена цена от местна агенция за коли под наем и двамата със Сам поеха към древното фламандско пристанище на река Шелда, където търговията бе процъфтявала много преди Колумб да отплава.
Белгия е пронизана от модерна система първокласни магистрали. Разстоянията са малки, а още по- малка е продължителността на пътуването. Куин пое по магистрала Е-5 на изток от Остенде и заобиколи Брюж и Гент от юг. След това по Е-3 се насочи на североизток и се озова в центъра на Антверпен, тъкмо навреме за един късен обяд.
Докато Европа бе непозната за Сам, тук Куин бе напълно в свои води. На няколко пъти, откакто бяха в тази страна, тя го чу да говори бързо и свободно френски. Това, което тя не бе разбрала обаче, бе че всеки път той първо питаше дали фламандецът би имал нещо против ако той, Куин, разговаря с него на френски, след което преминаваше към същината на въпроса. Фламандците обикновено знаят по малко френски, но им е приятно първо да бъдат помолени. С това те просто искаха да покажат, че не са валонци.
Сам и Куин отседнаха в малък хотел на Итали Леи и отскочиха за обяд до един от многото ресторанти от
