— Може ли и той да дойде? — Куин посочи към килията, през чийто прозорец можеше да се види хъркащия Кайпер.
— Искате него?
— Разбира се, ние сме приятели.
Сержантът повдигна вежди, разтърси Кайпер, за да го събуди, и му каза, че американецът е платил и неговия дял от щетите. За него това бе добре дошло, тъй като в противен случай щеше да бъде прибран на топло поне за седмица. А сега можеше да си върви. Когато сержант Клопер вдигна очи, дамата си бе отишла. Американецът прегърна Кайпер с едната си ръка и двамата се заклатушкаха надолу по стълбите към изхода на участъка. За втори път сержантът въздъхна с облекчение.
В Лондон двама мълчаливи мъже се срещнаха за обяд в един дискретен ресторант; сервитьорите ги оставиха насаме след като ястията им бяха поднесени. И двамата се познаваха по лице, или по-точно по снимка. Всеки един от тях знаеше с какво си изкарва прехраната другият. Един любопитен страничен наблюдател, ако би имал дързостта да попита, можеше да научи, че англичанинът е държавен служител във външното министерство, а другият — заместник-културно аташе в съветското посолство.
Той никога нямаше да научи, независимо колко лични досиета щеше да провери, че служителят от външното Министерство е заместник-директор на съветската секция в Сенчъри Хаус, главната квартира на британските Секретни разузнавателни служби, нито пък че човекът, претендиращ, че урежда визитите на грузинския държавен хор, е заместник-резидент на КГБ в мисията. И двамата знаеха, че са тук с одобрението на своите правителства, че срещата е по молба на руснаците и че шефът на СРС дълго бе размишлявал, преди да разреши нейното провеждане. Англичаните се досещаха за естеството на молбата на руснаците.
Когато остатъците от агнешките котлети бяха прибрани и сервитьорът се запъти за кафето им, руснакът зададе въпроса си.
— Страхувам се, че да, Виталий Иванович — отвърна сериозно англичанинът. Няколко минути той говори, обобщавайки разкритията в съдебно-медицинския доклад на Барнард. Руснакът изглеждаше потресен.
— Това е невъзможно — каза накрая той. — Опроверженията на моето правителство са напълно искрени.
Английският разузнавач замълча. Той можеше да му отвърне, че когато след толкова много лъжи човек каже истината, малцина биха му повярвали. Но не го стори. Вместо това той извади една снимка от вътрешния джоб на сакото си. Руснакът я заразглежда.
Предметът на нея бе многократно увеличен от естествената му големина, равна на тази на обикновен кламер. На снимката той бе дълъг десет сантиметра. Минидетонатор от Байконур.
— И това бе намерено в тялото?
Англичанинът кимна.
— Беше вътре в парченце кост, забита в далака.
— Аз не съм специалист — каза руснакът. — Мога ли да задържа това?
— Точно за това я донесох — отвърна човекът от СРС.
В отговор руснакът въздъхна и от своя стана извади лист хартия. Англичанинът хвърли поглед към написаното върху него и повдигна вежди. Това бе адрес в Лондон. Руснакът сви рамене.
— Малък жест — каза той. — Нещо, което попадна в нашето полезрение.
Мъжете уредиха сметката и се разделиха. Четири часа по-късно хора от Специалния отдел, съвместно с Отряда за борба с тероризма, щурмуваха една къща в Мил Хил и арестуваха всичките четирима членове на едно подривно звено на ИРА, като иззеха взривни устройства, които биха стигнали за организирането на поне десетина големи атентата в столицата.
Куин предложи на Кайпер да намерят някой все още отворен бар и да полеят освобождаването си. Този път нямаше възражения. Кайпер не бе злопаметен за боя в бара. Всъщност той скучаеше и сбиването му повдигна духа. Освен това глобата му бе платена, което за него бе като печалба от лотарията. Пък и махмурлукът му се нуждаеше от утехата на една-две бири, а щом високият мъж плащаше…
Той говореше френски бавно, но разбираемо. Изглежда разбираше повече, когато слушаше, отколкото когато говореше. Куин се представи като Жак Дегюлдре, французин от белгийски произход, отдавна напуснал родното си място и дълги години работил по корабите на френския търговски флот.
На втората бира Кайпер забеляза татуировката върху ръката на Куин и гордо показа своята за сравнение.
— Хубави времена бяха, а? — захили се Куин.
При спомена за това Кайпер се закикоти.
— Пръснах по някой и друг череп тогава — спомни си той със задоволство. — Ти къде постъпи?
— Конго, 62-ра — отвърна Куин.
Челото на Кайпер се сбърчи, опитвайки се да разбере как човек може да постъпи в организацията на Паяка в Конго. Куин заговорнически се наведе към него.
— Бих се там от шестдесет и втора до шестдесет и седма — каза той. — С Шрам и Вотие. По онова време всички там бяха белгийци. Главно фламандци. Най-добрите бойци в света.
Това задоволи Кайпер. Той мрачно кимна пред истинността на всичко това.
— Дадох им да разберат на ония черни копелета, казвам ти.
Това още повече допадна на Кайпер.
— Аз за малко да отида — каза той със съжаление. Очевидно бе пропуснал голямата възможност да убие много африканци. — Само че бях в затвора.
Куин наля бира, седма по ред.
— Най-добрият ми приятел бе оттук — каза той. — Четирима бяха с татуировката на Паяка. Но той бе най-добрият. Една нощ отидохме в града, намерихме татуировчик, който да ми изрисува Паяка и те ме приеха за техен член, виждайки че вече съм издържал проверките. Ти може би си го спомняш Големия Пол.
Кайпер изчака името да стигне до замъгленото му съзнание, помисли малко, сбърчи чело и поклати отрицателно глава.
— Пол кой?
— По дяволите, ако мога си спомня. Там бяхме двадесет души. Много време мина оттогава. Ние го наричахме просто Големия Пол. Много високо момче, над метър и осемдесет, с рамене като трикрилен гардероб. Трябва да тежеше около сто и двайсет кила. Дявол да го вземе… как му беше фамилното име?
Челото на Кайпер просветна.
— Спомних си го — каза той. — Да, голяма тупалка беше. Той трябваше да изчезне оттук, нали разбираш. Винаги предугаждаше следващия ход на ченгетата. Затова замина за Африка. Копелетата го търсеха по обвинение за изнасилване. Чакай малко… Марше. Точно така. Пол Марше.
— Да, разбира се — отвърна Куин — Добрият стар Пол.
Стийв Пайл, генералният директор на банка САИБ в Рияд, получи писмото на Анди Ланг десет дни, след като бе пуснато. Той го прочете насаме в офиса си и когато го постави на масата, ръката му трепереше. Цялата тази история започваше да се превръща в кошмар.
Той знаеше, че новите файлове в компютъра на банката ще издържат на електронна проверка — работата на полковника, който бе изтрил една група файлове и ги бе заменил с нови, бе почти съвършена — но… да предположим, че нещо се случи на министъра, принц Абдул? Да предположим, че министерството извърши проверката през април и принцът откаже да признае, че е одобрил набирането на този фонд. А той, Стийв Пайл, разчиташе само на думата на полковника…
Опита се да се свърже по телефона с полковник Истърхаус, но полковникът бе излязъл. Пайл не знаеше, че той се намира в планинския район на север, близо до Ха’ил, където крои планове с един шиитски имам, който вярваше, че ръката на Аллах е на рамото му, а обувките на Пророка — на краката му. Чак след три дни Пайл щеше да се свърже с полковника.
