нощта се издигаше виенското колело.
— Стой тук — прошепна Куин. Като остави Сам в тъмното, той се приближи до фундамента на машината.
— Лефорт — извика той тихо. Никой не отговори.
Двойните седалки, закачени на стоманени пръти, бяха покрити с брезент, за да се запазят през зимата. Седалките, които бяха най-близо до земята, бяха празни — нямаше никой нито в тях, нито под тях. Може би човекът се спотайваше някъде в тъмнината и ги дебнеше. Куин хвърли един поглед зад себе си.
Встрани от колелото се намираше машинното отделение — голям зелен навес от метална конструкция — в който бе побран електрическият двигател. Върху покрива на навеса, боядисана в жълто, бе кацнала кабината за управление. С едно докосване вратите се отвориха. Около генератора цареше тишина. Куин леко го докосна. Машината бе все още топла.
Той се изкачи до кабината за управление, запали контролната лампа над таблото, разучи лостовете и натисна един ключ. С тихо бръмчене машината под него оживя. Той включи на скорост и постави лоста за преден ход на положение „бавно“. Пред него огромното колело започна да се върти в тъмнината. Той намери командното табло за прожекторите, натисна нещо и участъкът в основата на колелото бе окъпан в снежнобяла светлина.
Куин слезе долу и застана край рампата за качване. Кошовете тихо се полюшваха, минавайки пред него. Сам се приближи.
— Какво правиш? — прошепна тя.
— В машинното имаше едно свалено покривало за кош — отвърна той.
Кошът, който в началото бе най-отгоре, започна да излиза от тъмното вдясно от тях. Човекът в него в никакъв случай не се наслаждаваше на возенето.
Той лежеше свит на дъното на коша, огромното му туловище почти запълнило пространството, предназначено за двама души, ръката с татуировката безжизнено отпусната върху търбуха му, главата опряна в седалката, невиждащите му очи втренчени нагоре в колелото и небето. Той премина бавно само на метър пред тях. Устата му бе полуотворена, пожълтелите от никотина зъби влажно пробляскваха в светлината на прожектора. В средата на челото му бе пробита кръгла дупчица с обгорели от барута тъмни краища. След миг отмина и отново се заизкачва нагоре към нощното небе.
Куин се върна в кабината за управление и спря виенското колело там, където беше първоначално — единствената заета седалка на най-високото място, където никой не можеше да надникне. Той изключи двигателя, загаси светлините и притвори двете врати. Взе ключа за двигателя, както и ключовете за вратите и ги хвърли далеч навътре в изкуственото езерце. Сваленото брезентово покривало на коша бе заключено вътре в машинното отделение. Той се бе замислил дълбоко. Когато я погледна, Сам изглеждаше пребледняла и потресена.
След като излязоха от Вавър и се отправиха към магистралата, те преминаха отново по Шьомен де Шарон, видяха къщата на директора на увеселителния парк, който току-що бе загубил един свой служител. Отново заваля.
Половин миля по-надолу те съзряха хотел Домен Де Шан, чиито светлини им обещаваха уютно кътче в студената и дъждовна нощ.
Когато се настаниха, Куин предложи на Сам да се изкъпе първа. Тя не възрази. Докато тя бе във ваната, той претърси багажа й. Куфарът не го затрудни, пътната й чанта бе от мека кожа — той я провери за тридесет секунди.
Квадратната й тоалетна чантичка бе с дебели стени и тежеше. Той изтърси навън колекцията й от лакове за коса, шампоани, парфюми, кутии с грим, огледалца, четки и гребени. Тя все още бе тежка. Той измери дълбочината от ръба до дъното по външната страна и повтори същото от вътрешната. Има причини, поради които хората не обичат да летят със самолет и рентгеновите апарати са една от тях. Имаше разлика от пет сантиметра между двете измервания. Куин взе джобното си ножче и намери процепа във вътрешното дъно на чантичката.
Десет минути по-късно Сам излезе от банята, като сресваше мократа си коса. Тя тъкмо се канеше да каже нещо, когато видя какво бе сложено върху леглото и се спря. Лицето й се сгърчи.
Това не бе, както обикновено се казва, дамски пистолет. На леглото лежеше револвер „Смит енд Уесън“, калибър 0,38 с дълга цев, а патроните, подредени върху покривката на леглото, бяха с кух връх. Дори и леко да засегнеха човек, пораженията от тях бяха тежки.
13.
— Куин, Господ ми е свидетел, че Браун ме принуди да го взема, иначе нямаше да ми разреши да дойда с теб. В случай че нещата загрубеят, каза той.
Куин кимна и зачовърка храната си, която иначе бе превъзходна. Но вече беше изгубил апетит.
— Виж, ти знаеш, че с него не е било стреляно. А и за миг не съм се отделяла от теб след Антверпен.
Тя бе права, разбира се. Въпреки че предната нощ той бе спал в продължение на дванадесет часа — време напълно достатъчно някой да измине с кола разстоянието от Антверпен до Вавър и обратно — мадам Гарние бе споменала, че нейният квартирант е заминал да работи по виенското колело същата сутрин след закуска. Когато той се събуди в шест, Сам бе в леглото при него. Но в Белгия има, разбира се, и телефони.
Сам не се беше добрала до Марше преди него, но някой друг бе сторил това. Браун и неговите хрътки от ФБР? Куин знаеше, че и те също са някъде из Европа, с пълната подкрепа на полицейските сили на съответната държава. Но Браун би искал неговия човек жив, за да може да говори и идентифицира съучастниците си. Може би. Той бутна чинията си встрани.
— Беше дълъг ден — каза той. — Хайде да лягаме.
Но и след това той дълго лежа буден в тъмното, втренчил поглед в тавана. Заспа в полунощ. Бе решил да й повярва.
Те напуснаха хотела сутринта след закуска. Сам пое волана.
— Накъде, о, Повелителю?
— Хамбург — отвърна Куин.
— Хамбург? Какво ще правим в Хамбург?
— Познавам един човек там. — Повече от това той не пожела да каже.
Те отново поеха по магистралите. Отправиха се на юг, за да хванат Е-41 северно от Намюр, продължиха по опънатото като конец шосе на изток, подминаха Лиеж и пресякоха немската граница при Аахен. Мрежата на белгийските магистрали плавно се вля в немските аутобани. След границата Сам зави на север й те навлязоха в необятната по своите размери индустриална зона Рур, заобиколиха Дюселдорф, минаха покрай Дюсбург и Есен и накрая се спуснаха в селскостопанските земи на Долна Саксония.
След три часа Куин я смени на волана и след още два те спряха да похапнат за обяд от апетитните наденички с гарнитура от картофи, с които Вестфалия е прочута, в една от безбройните гостилници, които като гъби никнеха на всеки пет-шест километра по главните пътища на Германия. Вече се свечеряваше, когато те се вляха в потока коли, навлизащ в южните предградия на Хамбург.
Старият пристанищен град на Елба бе същият, както Куин го помнеше. Те намериха малък и безличен, но удобен хотел зад Щайндамтор и се настаниха.
— Не знаех, че владееш и немски — каза Сам, когато стигнаха до тяхната стая.
— Защото никога не си питала — отвърна Куин. Всъщност той бе учил езика самостоятелно преди години, тъй като по времето, когато се подвизаваше бандата терористи Баадер-Майнхоф, а след това и техният наследник — Фракция Червена Армия, отвличанията бяха често срещано явление в Германия. Не бяха редки случаите, когато те завършваха с кръвопролития. На три пъти в края на седемдесетте му се бе налагало да работи по случаи във Федералната република.
Той проведе два телефонни разговора, но научи, че човекът, с когото искаше да говори, ще бъде в офиса си чак на следващата сутрин.
Генерал Вадим Василиевич Кирпиченко стоеше в преддверието на кабинета и чакаше. Макар и привидно
