спокоен, той чувстваше известна напрегнатост. Не че човекът, когото искаше да види, бе недосегаем — напротив, репутацията му говореше точно обратното, освен това те се бяха срещали няколко пъти и преди, макар и само по официален повод и на обществени места. Угризенията му идваха от друго място — да мине през главата на шефовете си от КГБ и без да ги уведоми, да помоли за лична среща с Генералния секретар — това бе много рисковано. Ако се разчуеше или той се провалеше, кариерата му щеше да бъде заложена на карта.
От вратата на кабинета се появи един секретар и се спря на прага й.
— Генералният секретар ви очаква, другарю генерал — каза той и отстъпи встрани. След като Кирпиченко влезе, мъжът излезе от стаята и затвори вратата.
Заместник-началникът на Първо главно управление, висшият офицер от разузнаването, отдел „Шпионаж“, тръгна през дългата стая към човека, който седеше зад бюрото в нейния край. Дори Михаил Горбачов да бе озадачен от молбата му за тази среща, нищо не издаваше това. Той поздрави дружески генерала от КГБ, като се обърна към него по малко и бащино име и зачака посетителят да продължи.
— Вие сте получили доклада от нашата лондонска резидентура относно така нареченото доказателство, което англичаните са извадили от трупа на Саймън Кормак.
Това бе по-скоро потвърждение, отколкото въпрос. Кирпиченко знаеше, че Генералният секретар трябва вече да го е видял. Той бе поискал резултатите от лондонската среща веднага щом те пристигнаха. Горбачов кимна леко.
— И вие знаете, другарю Генерален секретар, че нашите колеги от армията отричат предметът от снимката да е част от тяхно оборудване.
Космическите програми на Байконур са към военните. Второ кимване. Кирпиченко започна по същество.
— Преди четири месеца аз представих доклад получен от моя резидент в Белград. Тъй като сметнах, че докладът е от особена важност, на грифа сложих молба да бъде придвижен от другаря председател до този кабинет.
Горбачов застина. Той разбра. Офицерът пред него, въпреки високия си ранг, бе тук без знанието на Крючков. „Надявам се да имате сериозни мотиви за това, другарю генерал“, помисли си той. Лицето му не промени израза си.
— Очаквах да получа инструкции за по-нататъшно разследване на нещата, но нищо не дойде. Случайно ми хрумна мисълта дали въобще сте виждали доклада от август — тогава, в края на краищата, е сезонът на отпуските…
Горбачов си спомни прекъснатата почивка, когато онзи еврейски отцепници бяха пребити от бой в една московска улица пред очите на всичките западни медии.
— Имате ли копие от този доклад у вас, другарю генерал? — попита той тихо.
Кирпиченко извади два сгънати листа от вътрешния джоб на сакото си. Той винаги носеше цивилни дрехи, мразеше униформите.
— Може да няма никаква връзка, другарю Генерален секретар. Надявам се да е така. Но не обичам съвпаденията. Така са ме учили…
Михаил Горбачов прегледа доклада от майор Керкорян в Белград и сбърчи озадачено чело.
— Кои са тези хора? — попита той.
— Петима американски индустриалци. Лицето Милър сме го класифицирали като представител на крайната десница, човек, който ненавижда нашата страна и всичко свързано с нея. Лицето Сканлън е предприемач, това което американците наричат „хаслър“. Останалите трима произвеждат свръхмодерни оръжия за Пентагона. При тези технически познания, които имат в главите си, те никога не би трябвало да се излагат на опасността от евентуален разпит, каквото крие такова посещение в нашата страна.
— Но са били тук? — попита Горбачов. — Тайно, с военен транспорт? И са кацнали в Одеса?
— Точно тук е съвпадението — отговори шефът на шпионажа. — Аз проверих при диспечерите на военновъздушните сили. Когато самолетът „Ан“ е напуснал румънското въздушно пространство и е навлязъл в района на одеската диспечерска служба, той е променил маршрута си, прелетял е над Одеса и се е приземил в Баку.
— Азербайджан? Какво, по дяволите, са правили в Азербайджан?
— В Баку, другарю Генерален секретар, е щабът на Върховното южно командване.
— Но това е свръхсекретна военна база. Какво са правили там?
— Не знам. След приземяването следите им се губят. Прекарали са шестнадесет часа вътре в базата и след това със същия самолет са се върнали в същата въздушна база в Югославия. Не са ходили на лов за глигани, не са били на почивка.
— Нещо друго?
— Едно последно съвпадение. Същия ден маршал Козлов бе на инспектиращо посещение в щаба в Баку. Просто рутинна проверка. Поне така бе оповестено.
Когато той си замина, Михаил Горбачов отмени всички посещения и се замисли над това, което бе научил. Положението беше лошо, много лошо. Всъщност не чак толкова. Имаше и малка компенсация. Неговият противник, твърдоглавият генерал, който ръководеше КГБ, току-що бе направил една много сериозна грешка.
Лошите новини не се сипеха единствено над Новая площадь, Москва. Те бяха изпълнили луксозния офис на Стийв Пайл, заемащ последния етаж на сградата на банката в Рияд. Полковник Истърхаус сложи писмото от Анди Ланг върху масата.
— Разбирам — каза той.
— За Бога, този малък негодник все още може да ни вкара в голяма беда — запротестира Пайл. — Файловете в компютъра може и да не са тези, за които той говори, но ако не престане да вдига шум за това, може счетоводителите от министерството да поискат да хвърлят един поглед, истински поглед. Преди април. Знам, че всичко това става с одобрението на самия принц Абдул и е за справедлива кауза, но, по дяволите, вие си имате представа що за хора са тези. Да предположим, че той си оттегли подкрепата и каже, че не знае нищо…? Те са способни на това, вие го знаете. Вижте, мисля си дали не трябва да върнете онези пари, да наберете фондовете от някъде другаде…
Светлосините очи на Истърхаус продължаваха да се взират в пустинята. „Положението е много по-лошо, отколкото ти се струва, приятелю“, мислеше си той. Нямаше никакво мълчаливо одобрение от принц Абдул, никакво разрешение от Кралската династия. Освен това половината от парите бяха вече похарчени, дебели пачки банкноти бяха отишли за подготовката на преврата, който щеше един ден да внесе ред и дисциплина — неговия ред и дисциплина — в абсурдната икономика и хаотичните политически структури в целия Близък изток. Той се съмняваше дали Династията на Сауд виждаха нещата по този начин; или пък Държавният департамент.
— Не се тревожи, Стийв — успокои го той. — Ти знаеш кого представлявам тук. Ще се погрижим нещата да се оправят, уверявам те.
Пайл го изпрати, но не можа да се успокои. Дори ЦРУ се забъркваха в каши, спомни си твърде късно той. Ако бе по-схватлив и бе чел по-малко книги, щеше да проумее, че един висш служител на Компанията не може да има чин полковник. В Ленгли не взимаха бивши армейски офицери, но той не знаеше това. Просто се тревожеше.
Като слизаше надолу, Истърхаус осъзна, че ще трябва да се върне за консултация в Щатите. Пък и времето за това бе дошло. Всичко бе на мястото си и цъкаше отмерено като бомба с часовников механизъм. Той дори бе изпреварил графика. Трябваше да даде отчет на покровителите си за ситуацията в момента. Докато е там, ще подметне нещо и за Анди Ланг. Сигурно има начин младежът да бъде купен и убеден да преустанови съпротивата си, поне до април? Той не съзнаваше колко дълбоко се мами.
— Дитер, дължиш ми услуга и затова ти се обаждам.
Куин седеше със събеседника си в един бар на две пресечки от мястото, където човекът работеше. Събеседникът му изглеждаше притеснен.
— Но, Куин, моля те, постарай се да разбереш. Не става дума за вътрешни разпоредби. Самият федерален закон забранява външни хора да имат достъп до хранилището.
