след двадесет минути. Този път той остана, докато Куин прочете всичко.
Това, което Луц донесе, бе цялата папка за немските наемници от 1960 година насам. Те бяха десетина. Вилхелм е бил в Конго, при Уотса. Починал от раните си след засадата край пътя към Паулис. Ролф Щайнер е бил в Биафра, но не е ходил в Конго. Сега живеел в Мюнхен. Куин обърна страницата. Зигфрид „Конго“ Мюлер е бил в Конго от началото до края. Починал в Южна Африка през 1983.
Имаше още двама немци от Нюрнберг, адресите бяха дадени, но и двамата бяха напуснали Пети отряд след неговото разформироване, през пролетта на 1967 и не бяха и виждали бунта на Шести отряд в Стенливил през юли. Оставаше, следователно, само един.
Вернер Бернхард е бил в редиците на Пети, но след разформироването му се присъединява към Шрам. Участва в бунта, в похода и обсадата на Букаву — курорта, разположен на брега на езерото. Нямаше даден адрес.
— Къде би могъл да бъде той сега? — попита Куин.
— Щом не е записано, това означава, че е изчезнал — отвърна Луц. — Все пак това е било през хиляда деветстотин шестдесет и осма. Сега сме хиляда деветстотин деветдесет и първа. Той може да е мъртъв… или да е кой знае къде. Хора като него… знаеш… Централна или Южна Америка, Южна Африка…
— Или тук в Германия — подсказа му Куин. Вместо отговор Луц взе телефонния указател на бара. Под името „Бернхард“ имаше четири колонки имена. И това бе само за Хамбург. Във Федералната република има десет провинции, като всяка от тях има по няколко такива указателя.
— Криминално досие? — попита Куин.
— Ако не е регистриран във федералната полиция, ще трябва да преминеш през десет отделни полицейски власти — отговори Луц. — След войната, знаеш, съюзниците бяха така любезни да напишат конституцията ни вместо нас и сега всичко е децентрализирано, за да нямаме никога втори Хитлер. Когато се наложи някой да бъде открит, се получават големи майтапи. Знам, това е част от работата ми, но при човек като този… шансът е много малък. Ако иска да изчезне, ще изчезне и край. Явно го е направил, иначе щеше да даде поне едно интервю през тези двадесет и три години, щеше да се появи в някой вестник. Но не би. Ако бе сторил това, щеше да бъде в архивите ни.
Куин зададе последния си въпрос. Откъде бе родом този Бернхард? Луц прегледа страниците.
— Дортмунд — каза той. — Роден и израснал в Дортмунд. Може би полицията там знае нещичко за него. Но няма да ти кажат нищо. Граждански права, разбираш ли. Тук в Германия ние сме ревностни поддръжници на правата на гражданите.
Куин му благодари й го освободи. Двамата със Сам се спуснаха надолу по улицата, като се оглеждаха за някой по-привлекателен ресторант.
— Накъде ще поемем сега? — попита тя.
— Дортмунд — отвърна той. — Познавам един човек там.
— Скъпи, ти имаш познати навсякъде.
Един ден в средата на ноември Майкъл Одел остана насаме с президента Кормак в Овалния кабинет. Вицепрезидентът бе шокиран от промяната, настъпила в стария му приятел. Джон Кормак не само че не се беше възстановил след погребението, а сякаш още повече се бе свил вътре в себе си.
Не само външният му вид тревожеше Одел. Президентът бе изгубил способността да се съсредоточава, предишната му решителност бе отслабена. Одел се опита да привлече вниманието му към дневника с деловата програма за седмицата.
— А, да — каза Кормак, като направи неуспешен опит да се съживи. — Нека да погледнем.
Той започна да разглежда страницата за понеделник.
— Джон, днес е вторник — тихо каза Одел.
Когато Кормак запрелиства дневника, Одел видя плътните червени линии, с които президентът бе отменил ангажиментите си. В града пребиваваше държавен глава на страна, член на НАТО и президентът трябваше да го посрещне на поляната пред Белия дом. Нямаше да провежда никакви официални разговори — европеецът бе проявил разбиране — а щеше да направи само едно приветствие и толкова.
Проблемът всъщност не се състоеше в това дали европейският лидер ще влезе в положението на президента или не, а в това дали медиите в Америка щяха да го направят, ако той не се появеше на срещата. Одел се опасяваше, че те могат да разберат истинското състояние на нещата.
— Замести ме, Майкъл — помоли Кормак.
Вицепрезидентът кимна.
— Разбира се — отвърна потиснато той. Това бе десетата отложена среща само за тази седмица. Писмената работа можеше да се поеме от служителите в Белия дом, които се справяха добре — Кормак умело бе подбрал екипа си. Но американският народ облича с голяма власт човека, който е едновременно президент, държавен глава, ръководител на изпълнителната власт, главнокомандващ Въоръжените сили, той е човекът, чийто пръст е на ядреното копче. Но срещу известни задължения от негова страна. Едно от тях е, че народът има право да вижда своя президент, при това колкото се може по-често.
Един час по-късно в залата за кризисни ситуации министърът на правосъдието изрази гласно терзанията на Одел.
— Той не може да седи затворен там цяла вечност — каза Уолтърс.
Одел вече им бе разказал за състоянието, в което беше намерил президента преди час. Присъстваха само основните членове: Одел, Станърд, Уолтърс, Доналдсън, Рийд и Джонсън, плюс доктор Армитидж, когото бяха поканили да присъства като съветник.
— Станал е кожа и кости, въобще не е това, което бе само преди пет седмици. По дяволите! — възкликна Одел.
Слушателите му бяха мрачни и потиснати.
Доктор Армитидж обясни, че президентът Кормак страда от тежка травма вследствие на шока, от която, изглежда, бе безсилен да излезе.
— Какво, по дяволите, означава това, като махнете научните си термини? — изръмжа Одел.
— Това означава — отвърна Армитидж търпеливо, — че президентът е изпаднал в такава дълбока скръб по сина си, че е загубил желание да живее.
Веднага след отвличането на Саймън, докладва психиатърът, президентът получил подобна травма, но не толкова силна. Тогава проблемът бил в напрежението и силното безпокойство, причинени от неведението й тревогата — той не знаеше какво става със сина му, дали е жив или мъртъв, дали е добре или е малтретиран, или кога ще бъде освободен.
С течение на дните напрежението се поуталожило. Той бе научил по заобиколен начин от Куин, че синът му поне е жив. С наближаването на деня на размяната и освобождаването дори малко се посъвзел.
Гибелта на единствения му син, и то по такъв жесток и брутален начин, му подействала като смазващ удар. Твърде вглъбен, за да споделя с близките си и твърде сдържан, за да дава външен израз на чувствата си, той заключил мъката в себе си и се потопил в безкрайна меланхолия, която изсмуквала умствената и душевната му мощ, качествата, които хората наричат воля.
Комитетът слушаше мрачно. Те се надяваха психиатърът да им каже какви мисли витаят в главата на президента. При редките им срещи те и без лекар разбираха в какво състояние се намира той. Човек с потъмнял блуждаещ поглед, уморен до смърт и преждевременно остарял, загубил живец и интерес.
В миналото имаше случаи, когато президенти се бяха разболявали по време на мандата си. Отлично смазаната държавна машина се бе справяла добре. Но случай като сегашния досега не бяха имали. Дори и медиите, които слухтяха и настъпваха от всички страни, не поставяха открито въпроса, но той вече бе в главите на малцината присъстващи. Въпросът бе докога Джон Кормак ще може или трябва да бъде президент.
Бил Уолтърс изслуша безмълвно психиатъра. Четиридесет и четири годишен, той бе най-младият в Кабинета, опитен адвокат с блестяща кариера в една калифорнийска корпорация. Във Вашингтон Джон Кормак го бе назначил за министър на правосъдието, за да използва способностите му в борбата с организираната престъпност, голяма част от която се крие зад фасадата на различни корпорации. Тези, които му се възхищаваха, признаваха, че той може да бъде безмилостен, макар и под върховенството на
