Дитер Луц бе с десет години по-млад от Куин, но се бе замогнал повече и имаше блясъка на преуспял в кариерата си човек. Всъщност той бе старши репортер в екипа на списанието „Дер Шпигел“, най-голямото и престижно списание в Германия за актуална политика.
Но той познаваше и други времена. В началото работеше на свободна практика и с пот на челото изкарваше прехраната си, като и стараеше да бъде с едни гърди пред съперниците си. Точно тогава станаха големите събития. Имаше един случай на отвличане, който дни наред даваше хляб на всички немски вестници. В най-трудния момент от преговорите с похитителите той неволно бе разгласил нещо, което за малко не провали сделката.
Вбесената полиция бе поискала да узнае откъде е изтекла информацията. Отвлеченият бе виден индустриалец, поддръжник на една политическа партия и от Бон оказваха силен натиск върху тях. Куин знаеше кой бе виновен за това, но си замълча. Стореното бе сторено, грешката трябваше да се поправи, затова издаването на един млад репортер, изпълнен с прекален ентусиазъм и също толкова недалновидност, нямаше да помогне на никого.
— Не е необходимо аз да влизам — каза Куин търпеливо. — Ти си вътрешен там. Имаш право да отидеш и да вземеш материала, ако има такъв.
Офисите на „Дер Шпигел“ се намират на улица Брандщвиите, № 19 — малка пресечка, простираща се между Довенфлиит канал и Ост-Вест Щрасе. В подземието на модерния единадесететажен блок тихо си кротува най-голямата „морга“ за вестници в Европа. В него са заведени повече от 18 милиона документа. Прехвърлянето на съдържанието на папките върху компютър бе започнало цяло десетилетие преди този ноемврийски следобед, в който Куин и Луц седнаха да пият бира в бара на Дом Щрасе. Луц въздъхна.
— Добре — каза той. — Как се казва?
— Пол Марше — отвърна Куин. — Белгийски наемник. Сражавал се в Конго от хиляда деветстотин шестдесет и четвърта до хиляда деветстотин шестдесет и осма. Също така и всички общи репортажи от събитията по онова време.
Във файловете на Джулиън Хеймън в Лондон може би имаше нещо за Марше, но тогава Куин не можеше да даде име. След час Луц се върна с една папка.
— Не трябва да давам тези документи на никого — каза той. — Освен това трябва да ги върна преди свечеряване.
— Глупости — дружелюбно отвърна Куин. — Върни се на работа и ела след четири часа. Аз ще бъда тук и ще си ги вземеш обратно.
Луц си отиде. Сам не бе разбрала нищо от разговора им на немски, но сега се наведе към Куин, за да види какво е получил.
— Какво търсиш? — попита тя.
— Искам да видя дали копелдакът е имал някакви приятели, дали въобще е бил близък с някого — отговори Куин и се зачете.
Първата изрезка бе от антверпенски вестник от 1965 година, съдържаща общ очерк за съгражданите им, които се бяха записали да се бият в Конго. В онези дни за Белгия това бе въпрос на прочувствен патриотизъм — историите за въстаниците от племето Симба, които изнасилвали, измъчвали и клали свещеници, монахини, заселници, мисионери, жени и деца — много от тях от Белгия — бяха придали на наемниците, потушили този бунт, ореол на славни герои. Статията бе на фламандски, с прикрепен към нея превод на немски.
Марше, Пол: роден през 1943 в Лиеж, син на баща валонец и майки фламандка — това обяснява френски звучащото име на момчето, израсло в Антверпен. Бащата загинал по време на освобождението ни Белгия през 1944–1945. Майката се завърнала в родния си Антверпен.
Бедно детство, прекарано по пристанищата. Още от ранни юношески години започнали неприятностите с полицията. Низ от леки присъди до пролетта на 1964. Появил се в Конго в Групата на Леопарда на Жак Шрам… Никъде не бе споменато за обвинения в изнасилване. Може би полицията в Антверпен нарочно пазеше мълчание по случая, надявайки се, че един ден той ще се появи и ще бъде арестуван.
Втората изрезка съдържаше мимолетно съобщение. През 1966 той явно е напуснал Шрам и се присъединил към Пети отряд, командван по това време от Джон Петерс, наследил Майк Хоър. В този отряд повечето от наемниците са били южноафриканци — Петерс бързо се беше отървал от английските наемници на Хоър — а фламандският на Марше сигурно му е помогнал да се сработи с африканерите, тъй като техният език, африкаанс, е много близък с фламандския.
В другите две статии се споменаваше за Марше или просто за един огромен белгиец, наричан Големия Пол, който останал да воюва и след разформироването на Пети Отряд и оттеглянето на Петерс и върнал се след това отново при Шрам, тъкмо навреме за бунта през 1967 в Стенливил и дългия поход до Букаву.
Накрая Луц бе приложил пет ксерокопия на страници от класическия труд на Антони Моклер „История на наемниците“, които помогнаха на Куин да възстанови събитията от последните месеци на Марше в Конго.
След окончателното потушаване на въстанието на племето Симба в конгоанската столица бил извършен преврат и генерал Мобуту взел властта. Веднага след това той се опитал да разформирова всички отряди от бели наемници. Пети отряд — групата на англичаните и южноафриканците — се разпуснала доброволно. Шести, под командването на французина Боб Денар, отказали. През юни 1967 те се разбунтували в Стенливил, Денар бил прострелян в главата и евакуиран в Родезия. Жак Шрам поел командването на един смесен отряд, състоящ се от хората, останали след разпускането на Пети отряд, от останалите без лидер наемници от Шести и от собствените му белгийци. Плюс няколкостотин мобилизирани катангийци.
В края на юли, като видели, че не могат да задържат Стенливил, те тръгнали към границата, като ударили напряко през противниковата територия, докато не стигнали Букаву — сенчест курорт на брега на езеро, в миналото любимо място за отдих на белгийците. Там те се окопали.
Издържали три месеца, докато не привършили мунициите си. След това преминали по моста над езерото и навлезли в съседната република Руанда.
Куин знаеше останалото. Въпреки че били без боеприпаси, те хвърлили в ужас правителството на Руанда, което повярвало, че те могат, ако не бъдат усмирени, просто да плячкосат и „изнесат“ цялата страна. Белгийският консул бил сащисан. Много белгийски наемници, случайно или нарочно, били загубили документите си за самоличност. Изтормозеният човечец издал временни белгийски карти за самоличност на имената, които му били казани. Ето как Пол Марше се е превърнал в Пол Лефорт. Човек като тях лесно би могъл да се досети, че тези документи един ден биха могли да се превърнат в официални документи за самоличност, особено ако този Пол Лефорт наистина е живял и загинал някъде надолу по онези места.
На 23 април 1968 два самолета на Червения кръст върнали наемниците окончателно в родината им. Единият самолет излетял директно за Брюксел, с всички белгийци на борда. Всички, с изключение на един. Белгийската общественост се била приготвила да приветства наемниците като герои, но не и полицията. Те проверявали всеки слизащ от самолета и го търсели в списъците за издирвани лица. Марше трябва да е бил взел другия DC-6, който стоварил пътниците си в Пиза, Цюрих и Париж. Двата самолета върнали общо 123- ма европейски и южноафрикански наемници обратно в Европа.
Куин бе убеден, че Марше се е качил на втория самолет, както и в това, че в продължение на двадесет и три години той се е криел, работейки в отдалечени увеселителни паркове, докато не бе ударил часът за последната му мисия в чужбина. В архивите нямаше нищо, което да води към някаква следа. Луц се завърна.
— Още едно последно нещо — каза Куин.
— Не мога — запротестира Луц — В редакцията вече тръгнаха слухове, че пиша статия за историята на наемничеството, а това не е вярно. В момента следя срещата на селскостопанските министри в Общия пазар.
— Трябва да поразшириш кръгозора си — предложи му Куин. — Колко немски наемници са взели участие в бунта в Стенливил, похода към Букаву, обсадата на Букаву и колко са били интернирани в лагера в Руанда?
Луц си водеше записки.
— Вкъщи ме чакат жена и деца, знаеш това, нали?
— Ти си един щастлив човек — отвърна му Куин.
Информацията, която той бе поискал, вече не бе така обширна и Луц се върна от хранилището само
