заливайки се от смях. Това бе една година преди отвличането. Година по-късно Мориц бе открил жена си в гаража, където един маркуч бе изпълнил затвореното купе на колата с изгорели газове. Куин бе в Лондон, когато му съобщиха за случая. Мориц се раздвижи.
— Извинете ме. Какво мога да направя за вас?
— Опитвам се да открия един човек. Роден е в Дортмунд, преди много години. Може да е все още тук, или някъде в Германия. Може да е мъртъв или да е в чужбина. Не зная.
— За това си има служби, специалисти. Разбира се, и аз мога да се ангажирам… — Мориц помисли, че Куин се нуждае от пари, за да организира частно разследване. — Или може да опитате чрез „Адресна служба“.
Куин поклати глава.
— Съмнявам се дали те ще знаят. Почти е сигурно, че той не се има много с властите. Смятам обаче, че полицията може би го държи под око.
Ако законът се съблюдава строго, когато променя местожителството си, немският гражданин е задължен да уведоми за това Службата за адресна регистрация, като им съобщи както стария, така и новия си адрес. Но както в повечето бюрократични системи на теория е едно, а на практика — съвсем друго. Доста често тези, от които полицията и данъчните власти биха се заинтересували по-живо, не са от най-примерните граждани, ревностно съблюдаващи закона.
Куин нахвърли основните моменти от миналото на Вернер Бернхард.
— Ако е все още в Германия, той е в трудоспособна възраст — каза Куин. — Което означава, че освен ако не е променил името си, той има карта за социално осигуряване, плаща данък общ доход или някой друг му го плаща. Поради миналото си той вероятно е имал неприятности с полицията.
Мориц премисляше всичко това.
— Ако не е нарушавал законите — възможно е дори и един бивш наемник да не е извършил нищо противозаконно вътре в Германия — той няма да има досие в полицията — каза той. — Що се отнася до хората от данъчното и социалното осигуряване, те смятат това за вътрешна информация, която по никакъв начин няма да разкрият нито на вас, нито дори и на мен.
— Те биха я дали в случай на запитване от полицията — каза Куин. — Мислех си дали нямате някой и друг приятел в градската или областната полиция.
— А — възкликна Мориц. Само той си знаеше колко много средства бе дарявал за благотворителни мероприятия, организирани от полицията в Дортмунд и провинция Вестфалия. Както във всички страни по света, парите са власт и с тях може да се купи информация. — Дайте ми двадесет и четири часа. Ще ви се обадя.
Той спази точно обещанието си, но тонът му, когато се обади в Рьомишер Кайзер на следващата сутрин след закуска, бе дистанциран, като че ли този, който му беше предал исканата информация, го бе предупредил за нещо.
— Вернер Рихард Бернхард — бавно изрече той, като че ли четеше от записки. — Четиридесет и осем годишен, бивш наемник в Конго. Да, той е жив и е тук в Германия. Работи в личния екип на Хорст Ленцлингер, търговец на оръжие.
— Благодаря ви. Къде бих могъл да намеря хер Ленцлингер?
— Няма да е лесно. Има офис в Бремен, но живее в покрайнините на Олденбург, община Амерланд. И той като мен обича уединените места. Но приликата свършва дотук. Внимавайте с Ленцлингер, хер Куин. Моите източници ми казаха, че независимо от външния си вид на почтен гражданин, той е свързан с престъпния свят.
Той съобщи на Куин двата адреса.
— Благодаря ви — каза Куин като ги записваше.
От другия край на линията настъпи неловко мълчание.
— Едно последно нещо. Съжалявам. Трябва да ви предам съобщение от полицията в Дортмунд. Моля, напуснете Дортмунд. Не се връщайте повече тук. Това е всичко.
Слуховете за ролята на Куин в това, което се бе случило край шосето в Бъкингамшир, бяха вече тръгнали. Не след дълго на много места вратите щяха да се затварят за него.
— Искаш ли да караш? — попита той Сам, когато опаковаха багажа си и напуснаха хотела.
— Разбира се. Накъде?
— Към Бремен.
Тя разучи картата.
— Мили Боже, той се намира на половината път обратно към Хамбург.
— По-точно — на две-трети. Излизаш на Е-37 за Оснабрюк и следваш пътните знаци. Ще останеш очарована.
Същата вечер полковник Робърт Истърхаус излетя от Джеда за Лондон, направи смяна и продължи полета си директно за Хюстън. Летейки с Боинг над Атлантика, той имаше на разположение цял куп американски вестници и списания.
Три от тях съдържаха статии на една и съща тема, като разсъжденията на авторите им забележително си приличаха. Само дванадесет месеца ги деляха от новите президентски избори през ноември 1992. При нормално развитие на нещата нямаше да се наложи републиканската партия да избира друг кандидат. Президентът Кормак щеше да си осигури без проблеми кандидатурата за втори мандат.
Но събитията през последните шест седмици не бяха обичайни, съобщаваха вестникарите на читателите си — като че ли последните сами не виждаха това. По-надолу те описваха как загубата на единствения му син го травматизирала и сломила волята му.
И тримата автори изброяваха в хронологичен ред примери за липса на концентрация, отложени изказвания и отменени публични изяви през двете седмици след погребението на остров Нантъкет. „Невидимия“ — така един журналист нарече ръководителя на изпълнителната власт.
Заключенията в края на трите статии също бяха сходни. Не би ли било по-удачно ако президентът отстъпи мястото си на вицепрезидента Одел, като по този начин му даде възможност за едногодишно управление, през което да се подготви за преизбиране през ноември 1992?
В края на краищата, разсъждаваха в „Тайм“, основната точка от програмата на Кормак по отношение на външната, отбранителната и икономическата политика — съкращаването на бюджета за отбраната със 100 милиарда долара, придружено от ответно намаление от страна на Съветския съюз — вече се беше провалила.
„Умряла работа“ — така „Нюзуик“ описваше шансовете за ратифициране на договора от Конгреса след коледната ваканция.
Наближаваше полунощ, когато Истърхаус се приземи в Хюстън след дванадесет часа полет и два часа престой в Лондон. Заглавията по вестниците от павилиона на летището в Хюстън бяха отишли още по- далеч — Майкъл Одел е тексасец и ако замести Кормак, за втори път след Джонсън президентът ще бъде от този щат.
Съвещанието с групата от Аламо по график трябваше да трае два дни. Една служебна лимузина закара Истърхаус до Ремингтън, където за него бе запазен апартамент. Преди да си легне, той хвана един от последните информационни бюлетини. Въпросът отново бе поставен на дневен ред.
Полковникът не знаеше за плана „Травис“. Не бе и необходимо. Но това, което той със сигурност знаеше, бе, че една смяна на ръководителя на изпълнителната власт би премахнала последното препятствие по пътя към осъществяването на всичките му мечти — завладяването на Рияд и нефтените полета на Хаза от американския корпус за бързо реагиране, изпратен там от президент, готов на такава стъпка.
Каква случайност, помисли си той, когато сънят го унасяше, каква щастлива случайност.
На стената на един преустроен склад, до тапицираната му врата от тиково дърво, бе поставена малка месингова табелка, на която пишеше просто „Тор Спедицион АД“. Очевидно Ленцлингер криеше истинската същност на своя бизнес зад фасадата на компания за превози, въпреки че никъде наоколо не се виждаха камиони, нито пък миризма на нафта някога бе попивала в дебелите килими на офисите, уединени на четвъртия етаж пред които Куин се озова.
